Велин Георгиев

НИШКА

Говори ми.
Твоят глас,
достигнал до мен,
аз ще хвана за крайчеца тънък.
Негово възелче ще стана.
Дърпай тънката нишка на гласа си,
умалявай я.
Ще вървя подир крайчеца.
Съвсем тихо ми говори,
шепнешком дори.
Нишката няма да изпусна,
докато не стигна
устните ти.

УТРИННА ПЕСЕН

Ти стоиш под лозниците -
от съня ми излязла.
Изпод бялата нощница
белоструйните твои ръце
във водата се врязаха.
Светлината от тях се разплиска
като музика.
Приласкаха лицето ти
и измиха
на съня ти следите
и целувките от разстояние…

Моя обич усмихната,
нямам сън, в който ти си останала
нецелуната.

СЪНИЩА

                   На Ал. Геров

Всички ние сме съновидения,
защото нас земята ни сънува,
А ний сънуваме, че сме родени,
че съществуваме.

Но идва миг, когато става нужда
да скочиме на времето във бездната.
Една ръка внезапно ни събужда.
И ний изчезваме.

РАЖДАНЕ

Балканджията нощес се върна,
младата невяста бе му грижа.
Седем месеца не бе я виждал.
Тая сутрин рано я прегърна
и замина. Тя сама остана -
с първа рожба, още неродена.
Тихо първескинята простена,
щом се понадигна, за да стане.

От родилни болки взе да плаче
и безсилна тежко се събори.
Утрото надничаше в прозореца.
Българката раждаше седмаче.

Сякаш спря часовникът. О, сякаш
бе застинала на циферблата
като майчина сълза стрелката,
от родилни викове изплакана.

Най-подир денят отмина с времето.
И в прозореца лицето бледо
на луната кротко се огледа -
да приспи новороденото.

В ПОЛЕ, ГОЛЯМО КАТО ЛЕТЕН ДЕН

В това поле, в което няма люде,
в това поле, в което няма дом,
с добрите Лилиеви пеперуди
дойдох

да падна като кръст върху земята,
като последния забравен кръст.
И в погледа ми птици да се мятат
със

светкавични отблясъци, които
не хвърлят гръм, а плясък на криле.
Далече съм от дом и от събития -
в поле,

голямо като летен дом…. Калинка
изкачва бавно моето чело
и полетя като искрица в синкавия
небосклон.

И между мен и слънцето тя свети,
като звездичка весела блести.
Навярно между многото планети
и нащата земя така лети.

СЕЛСКИТЕ ЖЕНИ

Нашите майки от село
идват на гости в града,
Питат за някакви церове
свойте чада.

Ние разсеяно слушаме
де и какво ги боли.
После като от задушница
тръгват по пътя - бял бинт -

тонинко още смалени,
с чувството, че сме добри,
скрили едно съжаление
като за помен пари.