ДУХОВЕН БАЩА
Отиде си и той.
Магьосникът на българското слово. Чародеецът на тихата равнина, заглъхнала в мълчание, осеяна с цъфнали тръни и прорязана от сиви, като дълги стоманени пръчки, коловози. Бледият син на смълчаните дворове, през чиито избелели стобори надничат усмихнатите пити на слънчогледите и се чува тропотът на подковани обуща по неравния калдъръм.
Йордан Йовков, дълбокият проницател, чистият поет! Има за какво да скърби златна Добруджа и за какво да носят креп неразказаните легенди на Стара планина! Има за какво да пази дълбок траур и българската култура - такива като него са единствените нейни честни и предани служители!
Иска ми се да викна с цяло гърло:
- Нужни!
Нужни, да угасят не, а да подсилят жаждата за хубавото, което пълзи в равнината, в неразораната целина на майката-земя, което трепти ведно със слънчевите петна по запотената риза на селянина, превел гръб над настръхналата трън и в една топла прегръдка с него разказва неразказаната повест на селяшката неволя - тиха като есенна вечер.
Нужни, за да ни накарат да почувстваме влажния мирис на кадифените угари, да чуем задавения плач на сгушените по хълми и долища почернели от прегръдките на времето хижи, нужни, за да ни накарат да мислим нашенски, да чувстваме първично и да обичаме стихийно - така, както чувстват, мислят и обичат всички онези миришещи на земя съзерцатели, тихи поети, на които той стана духовен баща, и с образите на които си иззида неръкотворен паметник - скромен като него, но и велик като него!
в. „Час”, 03.11.1937 г.
