Георги Михалков

Когато баща й откри хотела, Мариета може би беше най-щастлива. Бяла пететажна сграда с по шест стаи на етаж, обзаведени с всичко необходимо: климатици, хладилници, телевизори, интернет в стаите. На първия етаж беше ресторантът.
Баща й държеше хотелът да се казва „Мариета”. Построен на малката стръмна улица „Черноморка”, той беше само на сто метра от плажа и се виждаше отдалече. В двора, под двете ябълкови дървета и смокинята, бяха наредени няколко маси, на които почиващите сутрин закусваха или си пиеха кафето.
Мариета обожаваше лятото. Хотелът се изпълваше с гости, главно чужденци. По цял ден в двора, под сянката на дърветата, звучеше чуждестранна реч. Летовниците си почиваха, забавляваха, разговаряха. В този пъстър Вавилон имаше нещо примамливо и необикновено. Толкова хора: и по-млади, и по-възрастни, и деца, дошли от различни градове или държави, които преди това не са предполагали, че ще се срещнат, тук, в хотела, се запознаваха и прекарваха заедно седмица или две. Вечер сядаха на двора, под светлината на китайските фенери, около голямата широка маса, на която нареждаха салати, напитки и разговаряха до късно през нощта.
Мариета не можеше да си обясни как намират общ език и как така чудесно се разбират. Та те бяха от различни страни, говореха на различни езици, но по някакъв вълшебен начин се разбираха. Някои от семействата идваха по няколко поредни лета и в хотела си определяха среща с другите семейства за следващото лято.
През летните ваканции Мариета от сутрин до вечер беше в хотела. Помагаше на татко си, посрещаше и изпращаше гостите, сервираше в ресторанта. Обичаше тези дълги летни дни, защото се запознаваше с различни хора, научаваше от тях интересни неща за техните страни и усъвършенстваше езиците, които учеше в училище: английския и немския. Така неусетно минаха три години и тя вече се готвеше за последния гимназиален клас, дванайсетия.
В края на септември хотелът утихваше. Едно по едно летуващите семейства си заминаваха. Стаите оставаха празни и глухи. От балконите изчезваха хавлиите, кърпите, банските костюми. В двора, под ябълковите дървета, масите стояха голи, самотни и тъжни. Върху тях вече не се виждаха чаши с кафе, или някоя разтворена книга, или списание. Всичко и навсякъде потъваше в тишина. Над хотелът бавно и плавно се виеше ято щъркели, които се готвеха да полетят на юг и голямото щъркелово гнездо на електрическия стълб на улицата, пред хотела, скоро щеше да остане празно. И лястовичките, които бяха като тъмни броеници върху електрическите жици, скоро щяха да изчезнат и малкият морски курорт щеше да притихне като уплашено бездомно кученце.
В септемврийските дни все още беше топло и таткото на Мариета рано сутрин отиваше на плажа, и дълго плуваше в морето. И плажът опустяваше. Нямаше ги летовниците, легнали почти един до друг на мекия пясък, нямаше ги чадърите, не се чуваха детската глъч и тревожните изсвирвания на спасителите. Само монотонният плясък на вълните напомняше, че морето е вечно.
Скоро и Мариета щеше да замине за града, за да се приготви за новата учебна година, за последния дванайсети клас. През лятото беше прочела някои от книгите, които щяха да изучават, но трябваше да помисли за тетрадки, за помагала и за някои дрехи за новата учебна година.
Седнала на една от масите в двора, тя гледаше към морето и сините й очи изглеждаха още по-сини и замечтани от мекото септемврийско слънце и от леката тъга, която я беше обзела. Татко й излезе от хотела, приближи се към масата и седна до нея.
- И това лято свърши - каза той. - Току-що изпратих и последния ни гост. - В гласа му се прокрадна тъжна нотка, но той само леко въздъхна и продължи. - Но ще дойде другото лято и пак ще посрещнем нови гости.
Среден на ръст, той имаше здраво атлетично тяло, гъста остра коса, дебели вежди и черни като катран очи. Преди беше морски капитан, обиколил морета и страни, но когато ликвидираха риболовния флот, реши да се заеме с частен бизнес, построи хотела и изцяло се посвети на него. Посрещаше и изпращаше гостите, и правеше всичко възможно те да останат доволни и почивката им тук да е приятна и спокойна. Вечер, когато летовниците се събираха в двора, около голямата маса, той сядаше между тях и им разказваше своите многобройни преживявания и истории от времето, когато беше морски капитан.
- Е, - продължи той видимо доволен. - Това лято беше успешно. Почиващите не бяха малко и добре се справихме. Вярвам, че всички останаха доволни и може би някои от тях ще дойдат и другото лято. Догодина през май ти ще завършиш гимназия и повече време ще бъдеш тук.
- Да - поклати глава Мариета. - През май ще завърша, но искам да следвам.
- Какво? - погледна я татко й сякаш не я чу добре.
- Ще следвам - повтори Мариета.
- Как? Сериозно ли си решила? - попита той изненадан, не очаквал това.
- Напълно сериозно. Нормално е. Оценките ми са добри - отговори тя.
Досега не бяха разговаряли за бъдещите й планове и Мариета не разбираше защо татко й толкова много се учудва, че иска да следва.
- Да не би да имаш вече приятел и той да те е накарал да следваш? - попита и я изгледа изпитателно.
Този въпрос я обиди. Татко й още я смяташе за неговото малко момиче и не искаше да повярва, че е вече пълнолетна и сама решава какво да прави в живота си. Тя го обичаше, никога не му се беше противопоставяла, но сега му отговори твърдо и категорично:
- Не! Нямам още приятел, а и никой не може да ми каже какво да правя. Аз сама решавам какво да предприема и как да постъпя.
- Добре - съгласи се баща й, в гласа му прозвуча леко раздразнение. Подразни го категоричната й позиция, но реши да промени тона си. - Виж, - каза колебливо и вече по-меко - няма никаква полза от следването. Добре, ще кандидатстваш, ще те приемат, ще завършиш, а после какво ще работиш? Виждаш, че почти всички висшисти: и икономисти, и прависти, та дори и инженери не могат да си намерят работа. Или ако си намерят, работят за смешни пари. Какво впрочем искаш да следваш?
-Искам да бъда учителка - отговори Мариета.
Той се изсмя.
-Не можа ли да измислиш по-мизерна професия. Учителите са най-неоправдани. Получават ниски заплати и са изложени на постоянен стрес.
Мариета се направи, че не го чу.
- И майка ти, Бог да я прости, беше детска учителка, но горката не знаеше защо работи. Заплатата й беше мизерна и…
- Мама си обичаше работата. Обичаше децата и това я радваше - прекъсна го Мариета и усети, че й стана страшно мъчно за майка й, която почина внезапно, ненавършила трийсет и пет години.
Мариета може би приличаше на нея. Тя беше стройна, също със сини очи, дълги, меки като кадифе, коси и винаги усмихната.
- Добре, обичала си е работата, - започна пак баща й - но никой не й каза браво. Дори никой не разбра, че си е отишла завинаги. Никаква благодарност за труда и усилията й. Направих този хотел главно за теб - обърна се той към Мариета. - Да имаш нещо, което да осигури живота ти. Да не се мъчиш като майка си. Да нямаш началници и директори, които непрекъснато да те тормозят, а сама да си си началник, сама да определяш условията на работа и да не зависиш от никого. А ти искаш да станеш учителка, непрекъснато да те тормозят и ученици, и родители.
- Да, искам да стана учителка, това ми харесва! - заяви още по-твърдо Мариета.
- Помисли, няма смисъл да следваш четири или пет години. Хотелът ни носи достатъчно средства. След година или две ще се омъжиш, ще имате деца. Хотелът ще бъде вашият семеен бизнес. Ще го стопанисвате, ще бъдете спокойни, осигурени. Това беше моята мечта, когато го строих, мислих само за теб. Исках ти да си щастлива. Да знаеш, че имаш нещо сигурно. Аз на твоите години нямах нищо. Мама и тате бяха бедни, чиновници. Нищо не ми оставиха. Не ми оставиха дори жилище. Сам се борих и сам постигнах всичко. Постигнах го за теб. А сега ти: „ще следвам”. Когато завършиш можеш да решиш да отидеш да живееш в друг град или да заминеш за чужбина и тогава какво ще стане с хотела? На кого ще го оставим? Кой ще се грижи за него? Разбирам те, всеки млад човек има мечти, планове, но трябва да бъдем реалисти. Животът е труден, трябва да мислим как да преодоляваме трудностите.
- Точно за това мисля, татко.
- Не! Не мислиш. Аз ти давам всичко наготово, а ти изпускаш питомното и тръгваш да гониш дивото. Ако искаш да имаш диплома за висше образование, това е най-лесно. Имам приятели, познати, ще ти купя една диплома, колко му е. Толкова много хора си купиха дипломите.
- Татко, не говориш сериозно, моля те. Ти не си такъв и никога не си бил - погледна го Мариета продължително. - Обичам хотела, тук се чувствам прекрасно, но не мога да си представя цял живот да посрещам и да изпращам гости. Знам, че призванието ми е да бъда учителка.
- Добре - съгласи се той. - Не искам повече да те убеждавам, но съм много разочарован. Целият ми труд е отишъл на вятъра.
- Не. Хотелът го има и няма да изчезне! - каза Мариета.
Татко й стана от масата и бавно тръгна към хотела. Мариета го проследи с поглед. Сега той изглеждаше слаб и прегърбен, сякаш на гърба му лежеше торба с цимент. Мариета го съжали. Стана й мъчно за него. Тя толкова много го обичаше. Виждаше го как работи, от сутрин до вечер не се спираше. Непрестанно нещо в хотела поправяше, ремонтираше, поръчваше, купуваше, посрещаше, изпращаше. Понякога се питаше откъде той намира тази енергия и сили, но и той трябваше да я разбере. Всеки човек има своя път в живота, който сам изминава. Татко й не можеше да начертае нейния път и да иска тя да върви по него. Мариета беше вече избрала своя път - да следва и да стане учителка. Това беше детската й мечта и беше сигурна, че там горе, на небето, сега майка й се усмихва и я окуражава.

гр. София, 22. 11. 2015 г.