ПО РЪБА НА ЗИМНИЯ ДЕН

Ели Видева

Този часовник трябва да се разстреля! Звъни като изоглавен точно когато вече ми се спи. После – закуската за “мажата и дисата”, както казва циганката от първия етаж. Къщата прилича на иракски квартал след американска спасителна операция. А трябва да се ходи на училище!
Студът вън си го бива! Чувствам се като бучка лед, накълцана със замръзнал нож. Трябваше ли да излизам изобщо? Да бе, дългът ме зове. И хляба!
Хлапетата ме гледат, сякаш съм им изпила млякото. Ама те имаха ли изобщо мляко, или разчитаха MTV да ги подслади? Сутринта май не е имало време за телевизия. Естествено, аз съм им виновна. Те така си ме гледат – неадекватно. Аз се правя на много умна – обяснявам геометрични задачи. Между нас – светлинни години разстояние. Аз ли говоря от самолет, те ли ме слушат от подводница или как? Един безумен почти моноспектакъл, в който публиката хич не ме вдява. Звънецът ни облекчава взаимно. На вратата чувам:
“Госпожо, той ми дърпа плитката!”
Ами ще ти я дърпа, като си хубава. И мойта беше хубава едно време, ама я сега някой да ме зачепи за косичнинка. Не ми реви, значи, а се зарадвай!
На пет метра по-нататък големите ме срещат с друга реплика:
“Ега ти, тая пак идва! Що не вземете да се разболеете, бе госпожо, че да караме някой свободен?”
Кипвам.
“Какво съм ти направила, че ме разболяваш. Гледай си уроците!”
Да ти е драго да изтърсиш нещо по-пиперлия, ама пусто възпитание! Или да му препоръчаш да ти чака погребението, там поне цял свободен ден му е сигурен.
Изнизвам се от училище, сякаш валяк ме е газил. За всеобщо изумление и в студа дишам и даже се ерча публично. Каква поезия, какво изкуство, това просто не може да се измисли. Колкото и да си смучеш молива, колега, затворен в кабинетчето от думи, не можеш го спретна като в живия живот. Там на всеки чап (ъгъл – диал. бел. ред.) те срещат такива едни изключения, че животът ти става изключение. И пак потвърждава всички правила, даже и невъзможните. Колега, колега, какво като сме писател! Да не сме по-големи от ония, зелените, дето още сричат “Аз съм българче”. На английски!!! И ще ни разкажат играта.
На вратата в къщи ме посреща домашната тийнейджърия. Първият ме захапва:
“Пак ли няма аванс?”
Абе момче, кой ни брои нас в калабалъка! Да не би някой ме-е-естен държавник да си е дал сметка какво имам в ръцете си? Пластилин имам. Човешки! Ако ми е на сърце, ще произведа от него мъжки момчета и момичета, дето ще са дялан камък и гледай тогава професионалисти и гражданско общество! Ако не – ще си заформя цяла пасмина перекендета, дето инфантилността да е най-високото им качество. Така де, за тия пари – толкова.
Обаче вторият ме дебне на гюме:
“Като имаш толкова дипломи, какво? Много сме бедни, бе, мамо!”
Прав си, човеко. Не си виновен, че си се родил в къщата на бедния даскал и два пъти по-бедния поет. Мен не ме е срам да си кажа заплатата, тая държава трябва да я е срам, че ми я дава!
Студено ми е. Печката работи само при момчетата – иначе как ще си платя тока? И като се запулят от телевизора разни “мениджъри”, че в България бедни били само неинициативните, бяс ме хваща. Аз какво, да продавам задачи за тестове или да окача ценоразпис на оценките?
Докато ври поредната тенджера с боб, трябва да си огледам материала за утре. По три чифта учебници съм разхвърляла на масата, за да подготвя уроците. Направо съм станала фокусник, само и само хлапетата да разберат за какво иде реч.Защото има невероятни сладури – заради тях си струват усилията.
Най-сетне домашният слугинаж е приключил. С него съм се примирила, а към обществения имам органическа непоносимост. Не мога да правя чупки в кръста и да се усмихвам сервилно на разни временни измислени величия. Сигурно затова пощальонът ми носи основно сметки и идиотски рекламни брошури.
Я! Приятел ми е пратил нова книга. Боже, какво пиршество на духа! Най-сетне мога да потъна в магията на думите. И какво, че нощта ще се смали като просено зърно!
Утре заран пак ще разстрелвам часовника!