ДЕКОРАЦИЯ
ДЕКОРАЦИЯ
На Иван Динков
И все така по хребета на чувствата.
Това, разбира се, ми е орисано,
в градеца, дето всичко е пропуснато,
където най-далечното са мислите,
и за духа, където няма болница,
при все, че тиражира самотата.
Далече е голямата ни столица,
но там не ни познават имената.
Какво пък толкова, ще бръмнат някои,
отпускаш се на мъртвото течение.
Защо е туй напрягане и стягане,
не значат нищо нощните ти бдения.
Напразно търсиш пулса във слушалката,
за да поставиш своя диагноза.
Светът отвън гърми, размахва палката,
далече от сърдечната ти поза.
Каква ирония, дошла от детството,
когато чиракувах занаята.
Като петел замислен и тържествен
повярвах в песента си неизпята.
Когато бях на Вие със Живота,
сърцето му е, мислех, масло с орехи,
а той ме перна с лакътя си потен
и ме запрати в рижавите корени.
О, дългото пътуване към нищото,
където вече беше стъпил силния…
Кой разпиля невинните ми мисли
и моите отчаяни усилия!
Не искам да се връщам към сеното
на младостта, в зеления му спомен.
Навярно още вярвам във Живота,
макар че, казват от това съм болен.
Защото се надявах на промяната,
надянал поетичните бинокли.
О, колко трудно се катурна ваната
на жреца със миро и благовония!
И аз крещях със всички на площадите,
надеждата танцуваше във вените,
додето зърнах бедната си ладия
да плува край скалите на сирените.
И корабът, наречен „Декорация”,
да абдикира и да ни напуска,
зарязвайки щастливата ни нация
в морето на отчаяните чувства.
Стоя до платоническите храсти,
а джунглата до мен не е понятие.
И комката, наречена причастие,
съвсем не ме предпазва от опасности.
Нагазил съм дълбоко във нещата,
а пътят до отвъдното е кратък,
какво ли ще оставя на децата си
след празното си лутане и мятане?
И мисълта за тебе, Съвършенство,
е вече нелогична и обратна,
и все по-често думата нечестност
ще ми се струва по-малко развратна.
И все по-често хребета на чувствата
ще бъде хребет на хлебораздела.
И все по-малко моето изкуство
ще служи на човека за постеля.
***
Как навивах косите ти с пръст!
Как пътувах със устни плътта ти!
Помня - беше най-нежният път,
който съм изминавал на лакти.
Боже Господи, колко те пих!
Колко молих до мен да останеш.
Беше страшно, когато открих,
че си само дете на съня ми.
***
Бях щедър аз - а ти безумно млада!
Бях щедър аз! Във оня южен град
косите ти изпълваха площада!
А аз до теб бях - кристалично млад!
Косите ти застилаха площада!
О, южен аромат и южна страст!
Как не усещах никаква преграда!
Как в тебе бях! Как бях във всичко аз!
Въздушна ти - над всички звездопади!
Кой дирижира оня лунен миг?
И ти бе най-престижната награда!
Не съм разбирал - но съм бил велик!
Косите ти преливаха площада!
О, продължавай, южен ренесанс!
Ти, моя водопадна вечно млада
единствена любов - припадам аз!
***
На Боби
Дъждът валеше вертикално
и призивно - валеше дъжд.
И между всички дъждобрани
аз твоя зърнах изведнъж.
Той плуваше със стъпка лунна
край театъра - опиянен -
площадчето, „Железни струни”
и моста с име като мен.
И крачейки хоризонтално
към теб в седефения дъжд,
кръжеше шлиферът ми бавно
с походката на влюбен мъж.
И ето веселата точка -
два силуета в дребен план
се сляха под дъжда нарочно
по шлифер и по дъждобран.
***
Жестокостта ме умъртвява…
А аз самият съм жесток!
Знам, устните ти имат право
да ми наливат своя сок.
Да ме отравят - до заблуда!
Да ме замрежват във свещта!
И като нощни пеперуди -
да лепнат вредом по плътта!
Какво тогава? Кой е дявол?!
И кой наистина е бог?
Лежа до топлото ти тяло…
Все по-жесток! И по-жесток!
***
В памет на Танчето
Когато всяко нещо е последно,
от тишината почва да струи
и по лицето падат безогледно
бои и сенки, сенки и бои.
Защо сега си спомням колко кратко
е разстоянието до нощта…
Косите ти, косите ти са гладки -
по-гладки от косите на ръжта.
Не бива да говорим за земята,
безмълвието дава скрито знак.
Когато ще прекрачваме оттатък,
как глупави са думите все пак.
Но ето тишината вече свети.
Отворена е тайната врата.
И тръгна си момичето, което
не трябваше да тръгва от света.
***
С белязаните изречения
в едно несвикнало градче
далеч от присмехулни мнения
животът някак си тече.
Но не със нотите на славеи,
а с някакъв първичен звек
камбаните го благославят
тъй, както в седемнайсти век.
***
Във влака там - навярно бе към Ямбол.
Във влака там - в дванадесет без пет
ти влезе - по красива от архангел!
Аз - сто процента талантлив поет!
Градът изплува пръснат на кутийки -
там, край хотела… А един тромпет
навиваше безбройните пружинки
в главите ни. В дванадесет без пет!
На гарата с тържествена козирка
сама премина релсите по ред.
И махаше загадъчно с усмивка…
И още бе - дванадесет без пет!
Просветна влакът - като алебарда!
И точно бе - дванадесет без пет!
И тракаха траверсите до Разград:
Не си поет! Не си! Не си поет!
ЧАС ПО ЛИТЕРАТУРА
Говореха ни в час за Илион.
За гърците, за медните им щитове
и за оръжието им блестящо.
За страшния Ахил непобедим
и сигурната погибел на Троя…
… Тогава не разбрах защо и как
застанах на страната на троянците.
Какво, че боговете се сражаваха
(по-силните не знам защо за гърците).
И Хектор е убит, а после влачен
там - край стените на града обречен…
Подпалена е Троя. Само камъни
търкалят се по урвите на времето…
Самият Омир тържествува със ахейците…
И всичките ми съученици тържествуват…
… Но аз съм на страната на троянците!
