Иван Парашкевов

ТЪМНА ВЕЧЕР

Гаснат сенки, пътища и зидове,
и моят глас
във съботната вечер.
Във тъмното,
потайни и невидими,
изчезват стъпки и поречия.

Вече всички си заминаха.
Хора
и звезди,
и викове.
Учудено изстинал
е гласът ми като никога.

Нощ - с душа на грешница!
Няма клони.
Няма небеса…

Само скелите висят над мене
като угасени свещници.

ОТКРЕХНАТА ВРАТА

Толкова градини почернели
в ноемврийската мъгла!
Подивяла, докъде ли
стига тяхната тъга?

Мокри стволи. Клони непреклонени.
Корени във пръст. И стонове отвред.
Едри капки тежко рони
сгънатият плет.

Студ ще свие, сняг ще пада
като бяла самота…
А светлее безпощадно
дом с открехната врата.

ПРОЛЕТНО

Ръми.
Звъни.
Дърветата са бистри.
И това усещане за лудост!

Пристигна ли до себе си,
бездомнико?
Днес силните са много -
трябва да си нежен днес.
Казваха го.
И тръгваха в трънливия си път
Пророците.

Звъни,
ръми сега.
Пролетта е дъно на кръвта ти.
Капчукът скача ненаучен.
Горчив е привкусът в устата,
зеленото напънало…

Сега - да имам здрава пръст за корена.
Птици - за дърветата.

И моят глас…

НА МАМА

Добър вечер, мамо.
Добър вечер, моя.
И на сълзи.
И на кръв.
Ризи кървави не нося.
Нито пък изстинали сърца.

Тънък залез е усмивката ти.
Всички есени са в твоите очи.
Бие селската камбана.
И си млада. И се кръстиш.
Да бъде свят.
И свяст.

Бог е нейде в мене, мамо.
Как ли сам ще го открия?
Страх ме е от вчера,
а не мога да живея като днес.

Пламъчето живо на живеца,
както казваш,
си остава друм опънат.

***

Да тръгнеш мълчалив и скромен,
забързан в утрин или в здрач,
да стене в тебе като спомен
един изчезнал в нивите ездач.

С умората и дрехата на рамо,
със неизпразнената мрежа във ръка.
Из пътя си като измама
да чуваш ромон на река.

Над стих да те измъчват думи,
корави длани да болят.
В стъклата ти като куршуми
дъждовни капки да звънят.

И все така, и все така ли
във скрито слово, в стигнат рът?
Жесток, мечтан, полуреален
да носиш в себе си светът.

ЕЛЕГИЧНО

Отива си денят
и нещо с него си отива.
От залеза баирите горят,
тъмнеят долу гласове и ниви.

Един след друг,
със вик на хора
и пътища наситени,
преминали над моя юг,
спокойно си отиват дните…

И вече виждам:
нейде,
в преживяна вечер,
загледан в самотата
на угасващия залез,
с тъга от спомени в сърцето
е седнал тате.

НЕЖНА ЦЕЛ

С бели ветрища
и бяло слънце,
със бели чувства -
без предел,
над огромни, грозни
смърти,
бели рождества -

земното безсмъртие се връща.

Мое малко цвете,
моя нежна цел…

***

                 На Л.

Ще се връщам
в кротостта на твоята усмивка
закопнял.
Със дъх на люляк, момчешки разпален.
Балканджия - като върховете бял
или със песента
за морски капитани.

Мълчаливо весел ще ти нося в дар
само златото на нашето мълчание.
И ще хукне вятър - стар сватбар,
втори път да ни венчава.

Как ще скрием себе си един от друг?
Чувствата от други как ще скрием?
В русо, росно лято, минали оттук,
някъде разцвилени коне ще рият…

Ще си по-разумната. А мен
ще ме люшка пак кръвта на влюбен.
Знам, че нося лудостта на всеки ден,
всеки ден
и себе си от искреност погубвам.

ЛЕТЕН ДЪЖД

Над нас
светкавица разсече небесата
и плисна полудял дъжда.

Задъхан,
блеснал,
песенен,
превзел със смях света,
забули с мрежи весели
гори, пътеки и жита.

И в погледите удивени,
в пресекналия земен хор
играят пламъци зелени
и дъха на земя и бор…

***

             На Христо Кацаров

Такава яснота над нивите.
И толкова спокойствие над тях!
Коне със паяжини в гривите,
самотни птици, късен смях.

И чак до хоризонта свети
тъга, и мъдрост, и любов.
Усещаш ударите на сърцето
като нечакан благослов.

Оскъдни стават думите
пред зреещите дъждове.
Ще слязат шепнешком по шумата
обагрените ветрове.

И мисли, наедрели като зърно,
ще бъбнат в тежка самота.
Дали спасено ще се върне
спокойното величие на есента?

***

Ще си идем мълком,
в себе си понесли
утрото и залеза на този ден.
И един последен лъх ще е донесъл
твоето изстинало докосване до мен.

Есенни, дърветата ще гледат във очите.
Птиците ще търсят нежното в света.
И ще се прераждат бавно и мъчително
весели и хиляди неща.

СНЯГ В СЕЛО

Все този удар на кръвта…
Да търсиш и да не намираш
едно починало парче земя, наречено: това съм аз.
Ловците празни се завръщат и жертвата умира горе.
Снегът покрива ранения й глас…

Небето ли се разгневи, та падна в снеговея?
И всичко почерня. Снегът остана само бял.
А хората безбожно гледат люто и разсеяно…
Поклащат със глави: какво човек не е видял?

През тази бяла ярост нейде вече скърца вълчи зъб
на вятъра натокан. И на кокал…
Стъписани дърветата, звън от ледове усойни
и като черни дяволи в пъртините козите вият гръб.

И някакво предчувствие. Страх - студено син
във Меден бук, отдето съм се пръкнал.
И този глас висок, и ледено настръхнал,
този глас понесъл в снеговея търсения кръст…