Петър Ванчев

МОЛИТВА ЗА ЩЪРКЕЛИ

Гърдите на жена ми -
набъбнали от мляко,
очакваха все още устни на дете.
Самият аз сънувах го понякога
как в сънищата ми расте.

За него приказка измислих даже,
а детската градина във квартала -
макар все още във кофражи,
като кокиче беше бяла…

И щъркел трябваше един
на покрива й да затрака.
С гнездо-сомбреро - новият комин,
да хвърли сянка в полумрака.

Но тази пролет бе без щъркели,
остана гологлав комина…
Повтарям си привечер, мръкне ли -
напролет щъркели да минат.

РЕЧЕН КАМЪК

В кроткото речно корито
всичките камъни
сякаш са вързани.
Само порой щом връхлита,
те разкъсват своите възли.

Рибите, скрити под тях,
бягат от своите къщи.
Някога камък аз бях,
днеска се в риба превръщам.

КАМБАНИТЕ НА МОЯ ГРАД

В дванайсет точно по обяд
камбаните на моя град звънят!
И от Богородичния хълм
отеква осемгласен звън.
Дочувам Първата камбана:
„Ти тук роди се и остана!”
Но Втората - след нея бие:
„Вселената си ТУКА ще откриеш!”
Гласът на Третата камбана
по-тих е - сякаш е на мама.
Четвъртата - тревожно стене,
баща ми жив е още в мене!
Във Петата - гласът е на жена ми
с лирични и епични дитирамби!
След Шестата и Седмата в покоя -
дочувам синовете мои.
А осмата е сребърна камбана,
прозвънна в стих и в стих остана.
В дванайсет точно по обяд
камбаните на моя град звънят.

Пред този звън аз падам на колене -
най-скъпите за мен говорят с мене!

ЗРЯЛА ТРЕВА

Тревата поляга като зряла жена,
готова от мъж да зачене.
Тя има мисия само една -
своето продължение.

И падат от нея зрели зърна,
невидими за очите.
В гората се стрелва млада сърна,
елин подир нея връхлита…

Дълбоко в гъстака се ражда сърне,
тяхното продължение.
Аз искам в живота да зърна поне
след себе си три поколения.

Спокоен тогава ще легна в пръстта
и нека тогава тревите
да пръскат над мене безброй семена,
и нека препускат сърните!

Духът ми - елен, подир тях ще лети
свободен и вихрен, и див!
Тогава ще кажа: „Боже, прости!
Безсмъртен съм аз и щастлив!”

РОДЕН ГРАД

Понякога при теб се връщам
с откраднато назаем време.
След туй отново в чужди къщи
сънувам цъфнали бадеми…

Хорото на крайпътните дървета
към теб ме с пряпорец повежда…
Сега ти помниш ли момчето
с разцепена от прашка вежда?

Забрави го притихналата стряха,
лозницата със черно грозде.
Бадемите отдавна прецъфтяха
и прашката виси на гвоздей!

МОЯТА ВСЕЛЕНА

Тук слънцето изгрява рано
и рано пролетта напира.
От траките при нас остана
Орфеевата златна лира.

И тя възпява този град
тополите му край реката.
И слънчевия водопад,
разлял се щедро над житата…

Аз бях във Рим, в Париж, Виена,
в Ню Йорк и даже във Китай.
Там имат други измерения,
там има чуждоземен рай!

Но тук родих се, тук живея
и няма да умра дори,
щом нашето небе синее
за мен свещица ще гори!

Забравих Рим, Париж, Виена,
Ню Йорк забравих и Китай,
че моят град е град-вселена
в сърцето ми открай докрай!

ГИЛОТИНА

Намразих думите.
От тях си вадя хляба.
За всеки залък
казал съм поне сто думи.
Каква инфлация!

Езикът ми - каиш бръснарски,
дотолкова изостря мисълта,
че тя
превръща се в бръснач!

Бръсначът всеки ден
се плъзга по лицето ми
и дебне гърлото…

Затуй намразих думите
и нямам хляб
за всички гладни.

ДУМИТЕ

Думите
са гроздето, което
поетът е призван
във вино да превърне.

Гроздето завързало е вече.
Зелените зърна порозовяват,
ала скорците на ята долитат гладни…

И само в най-закътаните листи
гроздето ще оцелее!