СТИХОВЕ, ОТ КОИТО БОЛИ

Елена Алекова

Слово по повод 70 години от разстрела на Никола Вапцаров

19 юли 2012 г., Народно читалище „Младост”, София
Национален литературен салон „Старинният файтон”

„…Водени от гореизложеното и на основание чл. 1 и 16 от Закона за защита на държавата, в името на Негово Величество цар Борис III, съдът присъди: Антон Иванов Козинаров, Петър Иванов Богданов, Георги Иванов Минчев, Никола Иванов Вапцаров, Антон Николов Попов и Атанас Димитров Романов - смърт чрез разстрелване и да заплатят глоба в размер на 500 000 лева, с лишаване от всички граждански права завинаги. Присъдата не подлежи на обжалване и следва да се изпълни в 24-часов срок!”

Присъда № 509 на Софийския военно-полеви съд.
23 юли 1942 г., 11 часа.

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и… толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

Никола Вапцаров.
23 юли 1942 г., 14 часа.

* * *
23 юли…
На този ден прекланяме глава пред доблестта. На този ден прекланяме глава пред саможертвата. На този ден преди 70 лета в Гарнизонното стрелбище в София са разстреляни шестимата антифашисти от Присъда № 509 на Софийския военно-полеви съд. 23 юли 1942 г.
На този ден, пречистени и безмълвни пред смъртта, ние отдаваме почит на всички разстреляни, обезглавени, обесени, избити, безследно изчезнали в годините на Съпротивата, в борбата срещу фашизма.
Вината на погиналите е една: те не приемат „новия световен ред”, налаган с разправа, танкове и концентрационни лагери. Те искат спокойни дни и хляб за децата си. Спокойни дни и хляб за всички деца по света. За бъдещите хора. За нас…

Ще имаме хлеб тогава.
Ще имаме хлеб!
И радост в очите ще имате,
мънички мои.
Имам ли аз,
то значи да има за теб,
имаш ли ти,
то значи да има безброя.

И толкова хубав ще бъде
тогава живота,
и днешната плесен
ще бъде безкрайно далеко.
                            „Не бойте се, деца”

* * *
Роден на 7 декември 1909 г. в Банско. Учи в Разложката гимназия. После в Морското машинно училище във Варна. Огняр и механик във фабриката в Кочериново. Уволнен през 1936 г. Безработен. Техник във фабриката на братя Бугарчеви в София. Огняр в железниците и в Софийския общински екарисаж.
Борец срещу фашизма. Поет. Единствената му лирическа сбирка, която излиза приживе, е „Моторни песни” (1940 г.).
Живот, обикновен като самата му поезия. Или поезия, обикновена като живота му…

Завод. Над него облаци от дим.
Народът прост,
животът тежък, скучен. -
Живот без маска и без грим,
озъбено, свирепо куче.

И трябва да се бориш неуморно,
и трябва да си страшно упорит,
за да изтръгнеш от зъбите
на туй настръхнало,
                   вбесено псе
парченце хлеб.
                         „Завод”

„Той влезе в поезията от сърцевината на самия живот… - написа за него проф. Милена Цанева. - Неповторимите особености на един исторически момент търсеха своя най-ярък изразител и го намериха в лицето на един моряк, който мечтаеше за едрите звезди на Фамагуста, а беше принуден да работи сред зловонията на общинския екарисаж, един поет, роден да възпява гордите полети на човешкия труд, когото повелята на историята превърна в конспиратор.”

И Никола Вапцаров:

Ние сплетохме здраво ръце,
с тебе се счепкахме здраво.
Кръв капе от мойто сърце,
грохнал си ти. Тогава?
                             „Двубой”

* * *
Къщата на семейство Вапцарови в Банско е била посещавана често от цар Фердинанд и цар Борис ІІІ, както и от германския кайзер и крал на Прусия Вилхелм ІІ. Като юноша Никола е бил гост в царския дворец в София (има негови снимки с цар Борис ІІІ и обкръжението му). Но вместо да си осигури бляскава кариера на морски офицер или на придворен дитирамбопеец той предпочита суровия живот с оскъдицата, безработицата, борбата и саможертвата. Така и той като своя кумир в поезията Пейо К. Яворов може да заяви: „Останах верен на своя идеал, не продадох перото си за облагите на обществото.”
Цял живот Вапцаров е изпълнен с ясното усещане за неизбежната гибел, която го очаква може би зад близкия ъгъл или на следващата пряка. Той възприема смъртта не като нещо изключително, а като абсолютно логичен, дори задължителен завършек на всички съзнателни избори, които е направил и които го водят до „барикадите”. Там, където човекът отвоюва правото си за по-добър и смислен живот. Затова и стиховете му за смъртта са обикновени, някак делнични:

Разстрел, и след разстрела - червей.
Това е толкоз просто и логично.
                „Борбата е безмилостно жестока…”

* * *
Но какво значи доблест, какво значи саможертва - саможертвата на Вапцаров и другарите му - според онези, които днес реабилитират фашизма и оправдават злото? Според онези, които днес възкресяват фашизма и скрепяват редиците му? Според онези, които днес жонглират с идеите и обезсмислят делата на погиналите?
Отворете някои от днешните вестниците. Поровете се в интернет. Най-вече в интернет. Потърсете мнения, оценки, анализи за Вапцаров и съратниците му, за жертвите на фашизма… Ще ви засипе такава помия, от която ще настръхнат косите ви. Толкова злоба, толкова омраза - зад маската на анонимността! Защото фашизмът е анонимен и безличен и дори да има много лица - те всички си приличат. А в интернет е гарантирана анонимността и всяка нелепост може да мине безнаказано! Нещо повече! Анонимника е страхливец. И още - Анонимника не иска и не е в състояние да носи отговорност за това, което казва.
Анонимника нарича шестимата разстреляни на 23 юли 1942 г. в софийското Гарнизонно стрелбище „съветски агенти”, все едно Съветският съюз е вербувал милионите участници в Съпротивата по света за свои агенти и нашите момчета поради наивност са попаднали сред тях…
Анонимникът ги нарича „пионки”, все едно те са нямали собствен мозък и сърце, за да решат на коя страна да бъдат в битката между светлината и мрака…
Анонимника ги нарича „предатели”, все едно да се обявиш - с цената на живота си - срещу политиката на правителство, обвързало страната със силите на мракобесието, все едно да спасиш народа си от трета национална катастрофа е предателство спрямо родината. Някакъв дори твърди, че Вапцаров е предал другарите си. Но Вапцаров е разстрелян. А ако бе предал някого, то по силата на закона, по който бе осъден на смърт, по силата на чл. 5 от същия онзи Закон за защита на държавата той щеше да бъде помилван. Защото… както в него е казано:

„Членовете на организации, групи или техни поделения, за които е реч в чл. чл. 1 и 2 на тоя закон, както и лица, които са подпомагали такива организации или групи по начин, посочен в чл. чл. 3 и 4, се освобождават от наказание, ако съобщят на властта за тяхното съществуване и за лицата, които влизат в тях, преди тя сама да ги е открила…”.

Анонимникът ги нарича „терористи”, все едно във времето на съдбовната за Европа, света и човека война те са могли легално и свободно да грабнат павета и железа, да подпалят Народното събрание, без да бъдат арестувани, осъдени и разстреляни след това, както се случи у нас през 1997-а, когато някакви странни, страшни хора извършиха погром над българския парламент, а никой после не им потърси дори сметка за това, камо ли да ги арестува, осъди, разстреля…

С твърде книжни представи за живота живее Анонимника от интернет…

* * *
„Стиховете на Вапцаров ме развълнуваха издъно - споделя поетът Олег Шестински, превел блестящо тези стихове на руски. - Яркият им хуманистичен, антифашистки патос ме порази. Аз и моите ленинградски връстници тогава още не бяхме излекували напълно душевните рани, които ни бе нанесла 900-дневната блокада на града [Ленинград, дн. Санкт-Петербург - бел. Е. А.]. Фашизма ние бяхме познали не от книгите, не умозрително. Самият живот раждаше омразата към него.”

И редом с това неподправено обожание на чужденеца, талантлив поет и преводач - непомерното скудоумие на Анонимника, който постоянно крие самоличността си. Дори често под кличката „АНОНИМЕН”. Но не от скромност. Не! Нима има смелост на всеслушание да заяви:

„…Да не възвеличаваме толкоз чисто поетичните стойности на Вапцаров, ако не беше икона на соц. властта, щеше да е един от хилядите поетчета, творили през 20-ти век. Нито стихотворенията му са кой знае какво, нито е изиграл някаква друга роля в културното развитие на България.”

* * *
Бих искала да кажа на този и всички анонимни хулители на Вапцаров:
„Г-н Анонимнико, Вапцаров е не просто единственият българин, получил (за съжаление, посмъртно!) Почетната международна награда на мира и така се нарежда до личности като Пабло Пикасо, Пабло Неруда, Юлиус Фучик и други светли и достойни синове на човечеството. Вапцаров е не просто един от най-големите български поети на ХХ век, получил (за съжаление, посмъртно!) световно признание. Вапцаров, макар и разстрелян на 33-годишна възраст, макар и автор на една стихосбирка, обнови езика на българската поезия, откри за нея нови духовни хоризонти, съприобщи я към голямата поезия на света.
А ти, г-н Анонимнико, който сигурно пишеш някакви стихчета, след като си въобразяваш, че разбираш от поезия, излез от хралупата си на светло! Открий самоличността си! Защо те е страх от светлината?
Въпросът е риторичен. Защото можеш да вирееш само в мрака. Ти нямаш собствено име. Името ти е ЛЕГИОН. Затова те дразни доблестта. Затова те дразни саможертвата. Защото доблестта и саможертвата значат светлина. Защото доблестта и саможертвата значат любов. Любовта е тази, която кара Вапцаров в очакване на смъртната присъда да напише до жена си своето незабравимо:

Понякога ще идвам във съня ти,
като нечакан и неискан гостенин…
                                             „Прощално”

И още… Доблестта и саможертвата значат човеколюбие. Значат родолюбие. В крайна сметка - любов. Затова часове преди разстрела Вапцаров написа:

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
                               „Борбата е безмилостно жестока…”

Защото любовта е по-силна от смъртта. И не партийни директиви и капризи на соцвластта, а тъкмо любовта на погиналите към човека породи ответната любов на хората към тях. Затова днес поклонниците на Вапцаров и поезията му са неизмеримо повече от хулителите като теб. И те не се срамуват, нито страхуват да застанат зад любовта си със своето име и дори със своята фотография. А теб, г-н Анонимнико, те е срам, че го хулиш. И те е страх. Затова се криеш.”

* * *
23 юли 1942 г., 21,10 часа

„Осъдените запяха: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира” и бяха разстреляни: Антон Иванов, Петър Богданов, Никола Вапцаров, Атанас Романов, Георги Минчев и Антон Попов.”
                                                                                            Полицейски протокол

Думите за поклон пред подвига и саможертвата на падналите за свободата и за правдини винаги са трудни. Истинските думи. Онези думи, от които боли. Не фойерверките. Особено когато става дума за съдбата на Вапцаров. Толкова обикновена. И толкова необикновена. Затова ще завърша със стихове на самия поет…

Вятъра пее в Пирина,
в скалите,
пее в усои, в увини -
колко са паднали
в боя за своя
покрив
и свойта Родина!
Вятъра пее в зелените листи:
слушай
и само записвай.

Записвай го просто и честно,
тъй както
просто го пее народа -
„Заплакала е гората
все зарад Индже войвода…”
                                    „Доклад”

Поклон пред паметта и светещото мъченичество на героите! Поклон пред светлата памет и чистата съвест на всички покосени от фашизма! Имената им ще пребъдат във вековете!