Атанас Душков

ВАРТОЛОМЕЕВА НОЩ

Небето притвори големи и черни клепачи
и отново лъчите на толкова слънчеви дни,
сякаш мълком заплака, като нечие малко сираче,
като нечие бедно сираче, дошло от далечни страни.

Мигом мрака припъпли, като някакво страшно чудовище,
и обви в свойте лапи равнини, градове и села, -
като страж, сякаш пратен да пази несметни съкровища,
закован, неподвижен застана над всичките сгради сега.

Като черен палач той затръшна юначните хора
и замря всичко живо в полето и прашния път,
само будни стояха и светеха още затворите,
озарени от светлата вяра и пурпурния химн на градът.

А в полетата житни на Тракия стръвно препускаше
белогривата смърт, като призрачна лека мъгла,
и водите старинни на Дунава бавно се люшкаха,
помъкнали алени кърви и живи човешки тела.

Потъмнели сестри, скръбни майки и бледни вдовици,
наште близки прегърнаха ужасът кървав и сляп.
но вписаха с кръвта си в големи и златни страници
първородната стъпка към бъдния приказен свят.

АРЕСТАНТ

Нито шумния кървав процес,
нито думите на прокурора, -
аз усещам във тоя арест
само душния лъх на затвора.

Окован, като някакъв звяр
във ръждиви и тежки вериги,
тук, освен постовият стражар
никой друг няма право да влиза.

По стените разкошен пейзаж
е нахвърлила зимната влага,
а смъртта, като влюбен палаш
се усмихва цинично на прага.

Само зимното слънце сега
ме занича през тая решетка
и покрива със жълти петна
мойте бледи и мършави клетки.

А заключен във тоя кафез,
в тая влажна и мрачна килия,
аз прекарах години до днес
и години тук още ще гния.

Но за моя дух няма затвор,
ни за моята мисъл хвърката,
мимо всеки стражарски надзор -
те кръстосват свободно земята!

сп. „Обзор”, 1929 г.