ПРЕДЕСЕН
ПРЕДЕСЕН
Дим тънък над дворовете. Листата,
натрупани на купчини, горят.
Провинциална бистрота. Душата
потръпва от предчувствие за хлад.
Шурти чешма. И детска глъчка скита.
И тънка мрежа паяче плете…
Изнизват се неуловимо дните.
С какво у нас остават всъщност те?
МИНУТА С ЛЕВСКИ
И пак ни питат твоите очи,
по детски чисти и по мъжки строги,
умеем ли добре да различим
Човека от пълзящите двуноги?
Изричаме ли истината с глас
или пред нея сме бездушно-неми?
Дали в гърдите има още страст?
И гъста кръв - във българските вени?
Готови ли сме да се заловим
за тежкото хоро, ако потрябва?
Защо все тъй в душите си таим
и хулна реч, и блясъка на брадва?
И се смаляваме пред твоя ръст,
и си оставаш ти все тъй огромен.
Но щом се раждаме на тази пръст,
не можеш ти да бъдеш само спомен
ПОЕТИ БЪЛГАРСКИ
С чела, белязани със жертвен знак,
политате от висина орлова
или, изпили чашата с отрова,
угасвате във самота и мрак.
Поети български. Една и съща
е болката, която ви коси -
с еднаква жал земята ви прегръща
и раните ви
майчински гаси.
СРЕДНОЩЕН ДЪЖД
Дъждът е моят най-добър приятел.
Когато самотата нокти впие,
той ще почука тихо на вратата -
по чаша вино двама да изпием.
Ще помълчим, заслушани във себе си,
ще си припомним своите скиталчества,
ще капят ябълки тръпчиво-есенни,
като комети ще угасват в здрача…
Така ще се изнижат часовете
и ще си тръгне той, и ще остана
със сенките на мъртвите поети
в нощта, с дъждовен шепот разлюляна.
ПРОЗОРЕЦ
Лице на старец зад прозореца
с угаснал поглед, вгледан в нищото.
Лице без чувства и без спомени -
без болка, без тъга, без мисъл.
Аз всеки ден все тъй го виждам -
далеч от уличната врява:
животът му си е отишъл,
ала смъртта го е забравила.
ЗИМНО
Увлечени във своята игра,
търчат след топката хлапаци щури
и всичко им е просто на шега,
макар че вятър яростно ги брули.
Дърво и камък пукат от студа,
но как са те задъхани, щастливи,
пияни от възторг и свобода
и тъй далеч от грижите ни сиви!
Навярно са избягали от час.
А спрял за миг, усетил нежен вопъл,
завиждам им, макар и тайно, аз.
И отминавам, свит в кожуха топъл.
ЕСЕН В СВИЩОВ
Затрупан от разкошен листопад,
огласян от камбаните вечерни,
във есента навлиза моят град
след краткия сезон на гроздобера.
Надолу, по смълчаните води,
отплува лятото на шлеп далечен,
от хълмовете слиза дъх на вечност
и трепват плахо първите звезди.
И аз вървя като във хубав сън
и чувствам как душата ми се слива
със необятния камбанен звън.
А той в тревите есенни попива.
СМИСЪЛ
И все пак струва си да се живее:
едно дръвче дори да посадиш,
зелената му кръв ще се прелее
в живота, който покрай теб кипи.
И ще усетиш пак, че има смисъл
да бъдеш тук, сред този хубав свят,
от суетливи помисли пречистен -
частица от божествен кръговрат.
След толкова тегоби и печали
на времето в безмилостния ход,
една косица детска да погалиш -
нима е малко за един живот?
СЕЛЦЕ, ЗАБРАВЕНО ОТ БОГА
Селце, затрупано от преспи
или от крушов цвят.
Ту мълния над него блесне,
ту легне листопад,
въздъхне вятър уморено,
дръвче налее плод…
Живее то обикновен и
безхитростен живот.
Селце, забравено от бога.
Но всеки божи ден
то пази в своя гаснещ огън
една искра за мен.
