ТРАКИЯ
І.
Като едър гергьовденски дъжд
отшумя тук нявга мойто детство.
И сега отново се приветствуват
нивите с полюшнатата ръж.
Равнината тръпне в топъл дим,
а градът остана тъй далече.
Сам вървя през моравата вечер,
нямам нищо - близък, ни любим.
Или не. Аз всичко тука имам;
тая топла, кротка равнина
и оназ усмихната жена -
в спомена от сребърната зима.
Приласкай ме като син сърдечен,
Тракийо, сред твоя майчин скут
да изчезна кротък и нечут
в мрака на притихналата вечер.
ІІ.
Гдето свърна, все ми е познато,
близка ми е таз безкрайна шир.
Слънцето - ковано старо злато
от небето синьо като вир
слиза бързо в моите зеници,
те припламват. Гледам възхитен
как узрява едрата пшеница
в дланите на пламналия ден.
Своята изгубена родина
днес намерих. Ето тук е тя.
Като вино, като старо вино
в гърлото ми пари радостта.
И забравил скърби и неволи,
си подсвирквам весело с уста.
Две зелени, сребърни тополи,
път, небе и пламнали жита.
ІІІ.
Донеси ни, ветре беломорецо,
топъл юг.
В миг разбий стъклата на прозореца
със юмрук!
Влей в душите, от тъга замаяни,
ведрина.
В къщите ни бедни, изоставени -
светлина.
Отмахни на майките чумберите
и скръбта!
Та дано отново да намерите
радостта.
Разлисти в градините дърветата
изведнъж!
С пълни шепи пръскай из полетата
златна ръж!
Да прозвънне песен из просторите
и любов.
Вредом ще те срещнат хората
с благослов.
ІV.
Тук слънцето изгрява много рано
и рано стават людете от сън.
Едно клепало рони меден звън -
едно клепало в утрото уханно.
Пшеницата изправя класове
и с жадни устни пее слънчев сок.
Край всяка нива, друм и цъфнал слог,
край всеки слог се носят гласове.
На пладне слънцето прижуря. Ниско слиза
от жаркия, напукан небосвод
и пие кръв, вода и гъста пот,
течащи от конопените ризи.
В такива дни се ражда хлябът. Дваж
сред Тракия пшеницата узрява
под палещата слънчева жарава
и людете проронват: „Отче наш…”
V.
Като на длан пред мен се стели Тракия,
Тракия сред слънчева мъгла.
И една разсъхнала кола
в пътя посред нивите протраква.
Там едно момиче под чергилото
с две очи, дълбоки като нощ,
в погледа си реже като с нож
равнината, знойното мъртвило.
То запя. Една старинна песен
сви гнездо в полюшнатата ръж -
песента за оня едър мъж,
който нявга в вечерите есенни
със дружина тръгнал към усоите;
ей ти, Странджа - майка и другар,
той ти носел като свиден дар
мъката на чужди и на свои.
Лумвали пожари под нозете му,
светела запалената пръст.
С колко много обич, тъмна мъст
било е сърцето му обзето!
Но веднъж, през знойна лятна вечер,
го настигнал вражески куршум,
и незнаен, сред незнаен друм
е изрекъл думи неизречени.
А след туй усилните години
отшумели като в пролет дъжд.
Песента за оня едър мъж
и до днес е още неизстинала.
Равнината скри сред свойте скути
малката разсъхната кола
и притихна някъде в дола
песента старинна за хайдутина.
в. „Литературен глас”, 19.09.1938 г.
