Недялко Чалъков

„Сенки в обсадената крепост” - непубликуваният роман на Димитър Мантов за Балканската война

През лятото на 1995 година Мантов донесе ръкописа в редакцията на в. „Неделник”, който издавах във Велико Търново. От подготвения за печат документален роман „Сенки в обсадената крепост”, публикувахме само няколко откъса. Поради финансови затруднения не можахме да го издадем. И той остана в издателството. А след закриването му - в моя архив.
Това е накратко предисторията.
В края на 1912 година в Одринската крепост, обсадена от Втора българска армия, е прехвърлен с документите на френски търговец - българският разузнавач Александър Манолов. Със съдействието на сътрудника на българското разузнаване в Одрин - Стамат Горов, той се запознава с майор Мехмед Шефкет - командир на двете радиостанции, чрез които командирът на крепостта Шукри паша поддържа връзка с турския генерален щаб. Манолов се представя за офицер от френското разузнаване и успява да привлече на своя страна Шефкет бей.
Дейността на българския разузнавач, както и събитията по време на обсадата и на щурма на крепостта, са основата на сюжета в документалния роман. Един от героите е френският военен аташе в София - майор Камий Луи дьо Матарел, чийто рапорти са използвани в книгата.
Димитър Мантов, автор на много исторически и биографични романи, е известен с това, че всички те са изградени върху документална основа. Такъв е и този „шпионски” роман, в който обаче главните герои не са измислени и събитията са исторически верни. Авторът е използвал непубликувани и малко известни факти, повечето от които са взети от Централния военен архив, а някои се публикуват за първи път.

Откъс от непубликувания роман „СЕНКИ В ОБСАДЕНАТА КРЕПОСТ”:

НА 30 СЕПТЕМВРИ 1912 ГОДИНА с царски указ бе обявена обща мобилизация.
Залюляха се, зазвънтяха църковни и училищни камбани.
По мегдани и кръстовища се появиха общински глашатаи - и към тревожния камбанен звън се присъединиха ударите на барабани.

* * *
Запасният подпоручик Александър Манолов се яви в софийските пехотни казарми с празно куфарче от фибър в ръка, в което щеше да сложи цивилните си дрехи.
След по-малко от час, вече в бойна униформа, с нахлупена на една страна фуражка, той отиде в щаба на полка, където дежурният офицер му връчи запечатан плик с неговото име.
Младият мъж отвори бързо плика в пълната с офицери канцелария. На лист с щемпела на Щаба на действуващата армия бе написано, че трябва веднага да се представи на полковник Стефан Нерезов - началник на Оперативното отделение на щаба.
При все че бе напуснал армията преди шест години, по навик от Военното училище, подпоручикът рече в себе си „Слушам!” и като се обърна кръгом, напусна канцеларията.
Дворът на казармите бе пълен с хора - селяни с шопските си дрехи, граждани с бомбета.
Подпоручик Манолов спря, хвърли поглед към насъбраните като на събор хора и неволно въздъхна.
Чуваха се високи гласове:
- Честито!
- Е, най-сетне…
До подпоручика двама мъже на средна възраст с черни костюми и колосани нагръдници възбудено разговаряха:
- Да не вземе да се размине тая работа, а?
- Турците няма да скръстят ръце, да знаеш! Войната е неизбежна!
- То, великите сили…
- Сега е друго. Балканският съюз…
В единият край на плаца, където се тълпяха най-много хора, няколко гласа подеха песен. До подпоручика достигнаха само няколко стиха:
„Идем, идем, сган проклета,
срещай ни и трепери…”
Мелодията бе бойка и настъпателна и най-важното - лека за запомняне. Манолов като тръгна към изхода на казармите, неволно нагласи стъпките си по нея.

* * *
Той, полковник Нерезов, разполагал само с няколко минути, защото го очаквал началник-щаба. Затова нека господин подпоручикът бъде любезен след разговора с него да отиде при майор Лефтеров. Господин подпоручикът ще служи в Разузнавателната секция, но формално ще е прикрепен към Цензурната секция като преводач от френски. Задачата му е да проследи кои от чуждестранните военни кореспонденти са в услуга на вражи нам сили.
Въпроси има ли?
В съзнанието на подпоручика се бе заплел цял възел от въпроси, но той знаеше, че големите началници не обичат да ги занимават с подробности по заповедите и нарежданията, които издават. Не му оставаше нищо друго освен да козирува и да каже „Слушам!”.
Майор Христо Лефтеров се оказа любезен и приказлив човек - стоеше до писалищната маса и изреждаше военните кореспонденти на френските вестници, с които подпоручик Манолов трябвало да поддържа връзка като преводач.
- Разбира се, ако господа кореспондентите потърсят вашите услуги - два пъти напомни майорът.
Държеше се така, като че не знаеше младият мъж за каква работа е изпратен в неговата секция.
Майорът бе с десетина години по-възрастен от подпоручика - отиваше към четиридесетте. Не се бяха заварили във Военното училище.
- А вярно ли е, че сте велосипедист? - неочаквано попита Лефтеров.
- Да - подпоручикът не показа, че е учуден.
Щом в Оперативното отделение на Главния щаб знаят и за велосипедистите, това означаваше, че някой твърде внимателно се бе занимавал с него.
- А случайно да познавате един друг велосипедист, майор Матарел? - някак между другото попита началникът на Централната секция.
- Да, случайно го познавам - и този път подпоручикът не изрази учудване от въпроса на Лефтеров.
Майор Матарел беше френският военен аташе в София и наистина бе идвал няколко пъти в сладкарница „Панах”, където за членовете на Клуба на велосипедистите имаше запазена маса.
- Засега господа военните кореспонденти кръстосват града. Повечето са настанени в хотел „България”, а любимото им място за срещи е „Панах”…
- С вас ли ще споделям впечатленията си от тях? - попита младият мъж, като гледаше изпитателно майора.
- Засега с мен. Но ако нещата се усложнят, сиреч, ако попаднете на следа, ще трябва да се свържете с един ваш съвипускник, поручик Никушев.
Изведнъж в съзнанието на младия мъж просветна - ето кой бе причина да го прехвърлят в необичайна за него „специалност”…
- До Стара Загора ще пътувате с кореспондентите - прибра крака един до друг и зае строева стойка майорът, което означаваше, че служебният разговор е свършил.
Манолов не попита кога ще се пътува и защо именно за Стара Загора. Той козирува и като се обърна полуналяво, тръгна към вратата.