Христо Лалев

СОНЕТ ЗА ПЪРВАТА ЛЮБОВ

Те бяха щуро млади - огниво, но за клади.
Такива - негасими, с една любов за име.
Очите им мълвяха, но думи туй не бяха,
а нежни благослови - един за друг готови.

Кой дявол им отвърза сърцата, тъй да бързат
към срещата, в която грехът е нещо свято?
Тях господ ги наказа с най-дивната зараза -
да бъдат половини на цяло с общо име!

Те бяха щуро млади - сами огниво, клади,
без страх от пепелища, в които няма нищо.
Очите не мълвяха, а стих неписан бяха,
достъпен, разбираем - да вземеш чак на заем.

Това е то зараза! Накрая господ каза:
Дано им е видяно до седмото коляно!

***

Да можеше сърцето да мълчи,
да тласка само кръв - безмълвна струя…
Ще те позная с вързани очи,
и глух да съм, дъхът ти аз ще чуя.

По пясъка на миналите дни
нозете ти положиха печати.
Стани, глупако, шепнеха, стани,
за прошка ден е, нощ е за зачатие!
Но блъскаше сърцето като вол,
подхванал камънака в суха нива.
Мълчанието също е глагол…

В живота ми премина самодива.

КАК СЕ ПРАВИ ПЕСЕН

От стари времена се връщат думи
и ние - всеобхватните скептици,
се питаме: слухът ли е безумен
или са гълъбите вече хищни птици?

Водачите в пустинята сънуват
оазисите още неоткрити;
в тях капките вода жълтици струват.
Душата ли е речното корито?

Така че от каква не мляна глина
създадени са празните надежди?
Очи тъмнеят, а уста проклина
и всяка честна мисъл е премеждие.

А думите…о, думите изтичат,
като дошли от облака небесен.

Но хората, които се обичат,
не казват нищо, а пък става песен.

ОТИВА Й

Тази песен тъй прелива
от несбъднати копнежи…
Ах, на нея й отива
и желязо да разнежи.

Плаче гриф китарен, после
над плача си се надсмива.
Ако бог не го докосне,
на кого ще му отива?

Гони сянка самодива,
а в очите - пламък.
В приказките й отива
да живее в замък.

Милият на кон препуска,
но защо се бави…
Ох, гръдта ще скъса блузка,
слънце ще удави.

Уж е песен, уж опива,
а в душата - брани.
Но на нея й отива
да човърка в рани.