Банко П. Банков

Възрастен белетрист седеше на балкона на партерния си апартамент и се грееше на майското слънце. С годините топлото се услажда все повече. Зад гърба му в бял цветарник пъстрееха мушкати, калдъръмчета и петунии, тънък лъч искреше златно по ръба на чашата му с кафе.

Отвъд зарешетения балкон зеленееше саморасла череша и се протягаше тиха улица с ниски къщи и незастроени парцели, да не повярваш, че си в София. Съседът от по-горния етаж разхождаше късокрако куче по пустата улица и му се караше свойски. Според настроенията си стопанинът подвикваше: „Ела тук бе, фашист!” или „Ела тук бе, комунист!”.

Писателят премисляше с химикалка в ръка, кого да покани на вечеря по случай кръглата си годишнина, която наближаваше. Съпругата му, с отдавна посивяла коса и болнави колене, беше кротка, сговорчива жена. Двамата с нея ден преди тържеството щяха да мъкнат торби с провизии и напитки от магазина, да се суетят край печката и умивалника и да си отправят добронамерени, но втръснали от слушане забележки.

Синовете му в последния момент щяха да изтъкнат неотложни ангажименти, хапвайки на крак от закуските и десертите, колкото да развалят естетическия им вид и да хукнат нанякъде. Не бяха от най-вярната му литературна публика. Често се случваше да остави нов ръкопис на масата във всекидневната с надежда някой от тях да го разлисти. Те влизаха и излизаха, а ръкописът тъй си лежеше недокоснат. Мненията на жена му пък се свеждаха до това къде е пропуснал буква или запетайка. Семейство и почитатели са различни светове.

Би му се искало да покани за юбилея си двама живи приятели от детинство, с които бе расъл в малко провинциално градче. Перото му бе преродило единия, висок и снажен, като чаровник-конформист в отдавнашна дебютна повест. Литературният герой сменяше с цинична предвидливост политически пристрастия, служби и приятелства, сваляше в леглото си всички красиви жени. С белетристичните си импровизации относно любовните му успехи юбилярът насмалко да разведе прототипа.

Другия приятел, фин тялом и духом, като Христос, описа като изтерзан герой в психологическа новела. Използвал бе споделените му откровения за склонност към самоубийство и сексуална раздвоеност. Заради тях новелата направи силно впечатление, донесе му две награди. Но загуби откровеността на приятеля, по-точно - загуби и този приятел. Литературата си има закони, авторът трябва да пренарежда света, да добавя и отнема от образи, докато ги превърне в типични характери. С годините се превръщаше в ловец на характери.

Първата му любов се казваше Анастасия. Беше белолико момиче с червеникава коса, изпъната над челото и прибрана в бухнала опашка на тила. Медицинска сестра, дъщеря на протестантски пастор. Свиреше на хармонимум на неделните служби в протестантска църква на южен град, където го бе запратило държавното разпределение.

Хлапашката му любов се изразяваше в амбицията да дразни баща й, да доказва на момичето, че божието царство не съществува, да флиртува с нея, без да поема ангажименти. Пасторът отвори очите на дъщеря си за неговия егоизъм и малки подлости, разделиха се.

Преместиха го в друг град и за да се оправдае пред себе си, описа първата си любов като пресметливо момиче, което го изоставя и се омъжва за имущен чужденец на възраст. Италианец, който я отвежда във Венеция. С времето, препрочитайки трогващата история, усещаше да се просълзява. Подреденият от пишещата му машина, а след това - и от компютъра свят почваше да измества истинския, забравяше кое от написаното бе преживяно и кое - измислено.

Боеше се, че е длъжен да покани и Стрезислав. Стрезислав беше съученик от гимназията, син на софиянци, интернирани в родния му град. В онези години в класа му се появиха деца на осъдени офицери, депутати и пастори. Някои от тях - сираци. На местните момчета и момичета подсказаха да не дружат с новодошлите, те са врагове на народа. Уплаши се и отказа да поръчителства на Стрезислав, за да го приемат в Комсомола (от членството зависеше да получиш бележка за следване). Оттогава угризението го яхаше като гърбица, роди стъписващ разказ със заглавие „Вътрешен грях”. В България във всяка стена има пролука, Стрезислав и без неговата препоръка стигна до научен сътрудник в БАН. Но гърбицата тежеше.

След проучване на досието му до трето коляно спечели скромна стипендия за творчески стаж в Париж. Там се запозна с чаровна американка, Каролин Карсън, тя учеше балет в Парижко студио. Беше изящна като пеперуда, като водно конче. Каролин и хабер си нямаше за социалния статус на стажант от Източна Европа, за досиета и служби. Попита го кани ли се да остава в Париж, даде му визитна картичка, предложи, когато минава през щата Аризона, непременно да се обади, ще го запознае с родителите си. Той се държеше на положение, с франкове колкото за две кафета в джоба и паспорт, задържан в посолството, съгласяваше се благосклонно. След години прочете с топлийка в сърцето съобщение в български седмичник, кореспондентка хвалеше балетна постановка на Каролин Карсън в парижката Гранд Опера. Тогава написа роман, в който невъзвращенец заменя родина заради любовта на изящна като пеперуда американка. С всички беди и катарзиси след това…

В най-хубавата мъжка възраст се влюби в зеленоока, ценена от властта поетеса, тя отпечата първите му разкази в централен алманах, каза му две-три насърчителни думи. Въобрази си, че в жеста й има подтекст, опита да я ухажва, нощем я сънуваше. Поетесата не го допусна нито крачка по-близо до себе си, с какво можеше да й е полезен, при случайни срещи даваше вид, че го е забравила. Може и наистина да не го помнеше. За да излекува самочувствието си, в прередения му свят тя страдаше, а той я отминаваше безразличен. Въображаемият му свят ставаше все по-многолюден, а истинският оредяваше откъм връстници, променяше ценностите си.

Колега писател с патриаршеска брада, с когото бяха пили и пяли по сбирки след литературни четения, с когото бяха се прегръщали през рамо, бяха се наричали „братко” и клели във вечно приятелство, но всъщност тайно се съревноваваха, написа до общ познат убийствена преценка за юбиляра. Писмото попадна в ръцете му. Преценката си беше право на колегата, но когато се срещнеха случайно, патриархът продължаваше да го прегръща, братосваше го и уверяваше във вечното си приятелство. Това потрисаше най-много.

На юбилейната вечеря, край масата, застлана с белоснежна покривка, украсена с цветя и две високи свещи в ковани свещници, един срещу друг седнаха белетристът и съпругата му. Тя беше с вдигната на кок, все още буйна посивяла коса и в сребърносив тоалет, той - в риза с нервюри и смокинг. Беше поканил най-близките си приятели: чаровника - кариерист, изтерзания от комплекси невротик, споходената от носталгия българка, омъжена в Италия, научния сътрудник в БАН, извинил отдавнашния му грях, изящната балерина-американка, която бе го отвела в Аризона, поетесата, страдаща заради пренебрегнатите й чувства, колегата с патриаршеска брада, дошъл да иска прошка. На външната врата се позвъни, носеха му спешно съобщение за награда от Нобеловия комитет в Стокхолм.

След тържеството всеки от поканените щеше да се прибере у дома - между страниците на книгите му. Там щеше да остане и съобщението за Нобеловата му награда.