Банко П. Банков

В памет на Багряна

Бях влюбен в тази поетеса виртуално, казано на днешен език. И не само аз, а повечето връстници от моето литературно време.
Виждал съм я три или четири пъти. Отдалече - на авторска вечер в салона на БИАД, където млада следовница със златна коса и актриса с тежки клепачи и дълбок глас представиха поезията й. В дъжделивата есенна вечер на онези насилено патетични години стиховете й разтуптяваха сърцата до гърлото. Бяха съкровени и волни като стрела, фолклорно песенни и утрешно модерни. Всяка фраза, заредена със смисъл, като с експлозив, отключваше пориви и надежди, за които не бяхме намерили собствени думи, правеше надеждите зрими. Пропастта между крилатите й стихове и амбициите на дебютанти и графомани, спотаени в салона, беше възторгваща и плашеща, като океан.
В края на рецитала тя се качи на подиума и се поклони мълчаливо. Красива, недостъпна жена-кралица, богата коса открояваше бяло лице с малинови устни, в строго черната й рокля проблясваха златни искри. Оттогава том избрани нейни стихове тръгна с мен по заводски селища и градски покрайнини, извървя, жълтеейки, пътищата по които вървях. Между кориците просветваше спасителен фар, нагарчаше билка, нашепваха думи далечен бог и близък приятел.
След време предложиха за печат цикъл дебютни мои стихове в списание “Септември”, страниците на това списание бяха главен вход в литературата. Заведоха ме в кабинета й (тя беше заместник главен-редактор), да ме представят - за благослов.
Каза ми две-три насърчителни общи думи от все още високия, далечен за мен отвъден бряг на литературното море, брега на оглашените. Ноктите на годините бяха докоснали лицето й, немилостиви бръчки се впиваха около устните, придаваха горчивина на израза й, богатата коса бе прекалено черна, белотата на лицето й не бе нейна. Когато красива поетеса старее, подсича корена на собственото си вдъхновение, опровергава темите си. Стиховете й вече не разтуптяваха сърцето, тя живееше като икона на времето, външно свободна, но подчинена на компромисни формули. Критиката хвалеше почтително всичко, излязло под ръката й, нейни бяха литературните награди, но магическата волност, размахът на криле ги нямаше. Възможно е вината да не е била само външна, преценката кога да спреш също е внушение Божие.
Разделих се с нея отдалече, както се срещнахме. Тя седеше изправено, без да се обляга, като дремеща статуя, отвъд зеленото сукно на дълга конгресна маса в парков хотел, по време на една от последните социалистически писателски дискусии. Докарваха я за по час-два от вилата й в подножието на планината, за да легитимира събитието. Наоколо вилнееше суета, кого да признаят приживе за класик, кой колко да бъде споменат и да влезе в одобрителното полезрение на цензорите, които мълчаливо следяха тропота на литературната воденица. От благосклонността им зависеха звания, постове, жилища, всичко, с което лукавият подмамва слабите души тук на земята.
Какво от кънтежа на думите стигаше до нея? Старостта й крещеше под слой безжизнен грим, а тя мълчеше, уморен тотем, отвъд отеснялата зелена река, до която бе се смалил някогашният океан, делящ я от съперници и почитатели. Вече не пишеше. Доживяваше дните си, възприемана според собствените й думи, не като жив човек, а като книга. Като тема за конкурсен изпит или дисертация.
Отиде си от света, който бе запазила жив за други, в мразовит ден, на възраст достолепна за мъж патриарх и непосилно бреме за поетеса, смущавала мъжка чувственост. Забравена от онези, които бяха фосфоресцирали в сиянието й. Младите мъже, които трябваше да четат стиховете й, да преоткриват света през тях, осъмваха по опашки за литър мляко, вечер в студени квартири мъжделиви свещи блъскаха по тавана сенки на вчерашни влюбени. Понякога разлиствах крехките жълтеещи страници с поезията й, спираше ме запаметено четиристишие, откривах друго, чиято дълбочина ме жегваше с половин век закъснение. Под пластовете време грейваше синкаво въгленче магия, валяха небивали снегове, свиреше меден кавал, кълколеше гърне с биле и грохотно дишаше намръщен океан. Но губех истинския й образ. Бяха останали думи върху чуплива хартия.

Години след това, в един лудо зелен месец юни, набъбнал от сокове, тръпен да роди семе, Бог ми отвори път през половин Европа. Чак до атлантическия бряг на Бретан, където бяха заченати някои от най-паметните й стихове.
Полупразен влак ме пренесе през пустоватите трансилвански полета, пресече благоденстващата унгарска равнина. Над слънчеви австрийски гори надничаха куполи и островръхи покриви, като скъпоценности в кутия за бижута, в Германия къщите изглеждаха вчера боядисани, бистри потоци течаха подредено между дялани камъни.
Франция беше просторна и щедро небрежна, по нейната земя цивилизацията бе текла като златна река. Над стада скупчени покриви се въздигаха към Бога сиви катедрали и горделиви замъци, яхти се плъзгаха по огледални канали, влакове, излетели от бъдещето, се стрелваха през сочни полета, по тях пасяха петнисти крави, слезли от обвивки за шоколад.
Бях поканен за гостуващ лектор в Сен Назер, на брега на океана, колко тичане бе ми струвала поканата. Една седмица, разчетена по минути - академични срещи, семинари, лекции пред скептична студентска аудитория. Лектор от Изток ще дава ум на западни юпита, все едно професор от Чукчия да впечатли български абсолвенти. То си беше сражение, аз или те, или в първите пет минути приковаваш вниманието или аудиторията се разшумява, и Господ не може да ти помогне.
Контролирах стажанти, днес това се нарича мониторинг. Наши възпитаници работеха в железни гори-корабостроителници, катереха се по мостове-паяжини, дежуреха в безлюдни цехове за опресняване на вода и третиране на отпадъци.
Вечер се отпусках в легло с постилки във водораслен цвят, френска котка се сгушваше в краката ми, зад отворения прозорец тихо шумеше благородна гора. И заспивах бързо и дълбоко, както в годините, когато чрез нейните думи си представях тукашни брегове.
В почивните дни в края на седмицата домакините ми предоставиха черно Рено Клио със зареден резервоар и комплект пътни карти. Предлагаха ми свобода да съставя сам програмата си за запознаване с местните забележителности. У нас такава любезност може да се приеме за пренебрежение. Но тя мобилизира, кара те да можеш повече.
Така тръгнах да обикалям южния бряг на Бретан, рибарски и излетни пристанища - Лориан, Ван, басейна на Морбиан - лабиринт от протоци, острови, носове и заливчета, глухи села с келтски имена - Кимиак и Пориак.
Пустият път пресичаше високи плата, дъбови гори обветрени от солени бури, океанът подприщваше реките в дълбоки долини, превръщаше ги в задрямали фиорди. Спусках се към мокри брегове, по които отливът рисуваше абстрактни графики с водорасли, златисто цвете, ажонк, поръбваше дюните.
Отвъд необятните плажове могъщият океан дишаше синьозелен, с цвят на дълбока вода. Полузаметени от вятър стъпки преваляха отвъд гърбиците на дюните, насрещно слънце превръщаше самотен човек върху тях в безплътен силует.
Спирах тук и там, разпитвах за пътя, немногословни бретонки, с погледи, сини и дълбоки като водата, ме упътваха и отпращаха. Идваше часът на прилива и гривестият океан тръгваше срещу чернорозовите скали, в острозъбите заливчета мощният му напън кипваше в пенливи пръски, клокочеха водовъртежи и се вдигаха фонтани, пред които и версайските оставаха далече.
Паркирах колата върху зеленясал кей, затъвах в пясък, докато изкачих гребена на висока дюна и проседях часове, като хипнотизиран. Стихията се успокояваше, в румения залез плуваше тъмносиня ивица, може да беше Ил де Груа, островът на вещиците. Черни лодки се връщаха, натежали от улов, хвърляха котва зад вълнолома. Заприличваха на ято птици, накацали върху отраженията си.
Осъзнах, че виждам брега чрез Нейния поглед, той беше поразяващо точен и сега, че осмислям видяното чрез написани някога от нея думи. Думите й бяха на жив човек, в този предвечерен час времето губеше измеренията си, сърцето ми затуптя в гърлото. Тя беше на брега до мен, в стихове, надделели тлена. Билката на безсмъртието беше в писаните думи.
Усещането за раздвоеност не ме напусна до края на пътя - по дивия, хапан от вятъра бряг на Льо Кроазик и после - назад, през солници и мочурища. Усещане, че някой преди тебе е видял и осмислил света, че е до теб, за да ти даде съпричастие, когато си много сам. Просто трябва да го потърсиш в думите му, напечатани върху жълтееща хартия. Не бива да се забравят пътищата към живите някогашни думи.
Влакът ме отнесе назад, през половин Европа, залута ме сред разноезични пътници, по гари и граници. Аз и тя се отдалечавахме един от друг, всеки се връщаше в своето време.
Но сутрин в просъница все още ме буди равно дишане на синьозелен океан, уж успокоен, но смръщен, затъвам в пясък и се мъча да изкача гребен на дюна. Във вечно време, което се състои от отделни години-мигове, отредени за всеки от нас.