Славимир Генчев

ДЕМИУРГ

Както дума
на място тежи,
тъй и камъкът не успява.
Всички истини и лъжи
на момента си проличават.

Ако някой реди с апломб
гръмки думи
за слаби чувства,
и в Невидимия салон
няма повече да го пускат.

Водопадният пустослов
ще кънти и ще откънтява.
Но любов не кънти -
любов
на момента си проличава.

Ставаш част от лъжата и ти,
щом приемеш
да те излъжат.
Но под явните й черти
пак прозира нейната същност.

Затова ще завърша така:
свалям шапка на Майстор само.
В богоравната му
ръка
всяка дума
е дялан камък.

АПОСТРОФИЧЕСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

От съдбата си се оплаква
оня, който вярва в съдбата.
Той живее, за да дочака
някой друг да отключи вратата.

Всеки носи в себе си и още нещо.
Всеки и друго в себе си пази;
и който има очи, усеща,
и който чувства, не се отказва.

А както и да попълним фиша,
нещо вечно обърква тотото;
ако някой предвиди всичко,
ще живее като на котва.

Не обичам общото филословие
и девиза: “Това е, което е!”
Приликата между излишно и повече
е колкото между бит и битие.

Животът може да не е песен,
но аз го пея и му се ежа.
И хич не ми пука за съвършенството:
съвършенството е в стремежа.

ПРЕД-ПИСАНИЕ

Думите са еднакви,
хората са прилични.
Някои виждат в мрака,
други не виждат в нищо.

Как да изкажа точно
чувство,
мисъл
и правда?
Нито може нарочно,
нито наужким става.

За да изгрее,
слънцето
трябва да е залязло.
Смисълът
с двойно дъно
себе си зорко пази.

Всяко определение
ограничава пътя -
ако помогне денем,
нощем
ще го размъти.

Само сърцевината
в думата
щом ме парне
чувството става вярно,
а мисълта -
рогата.

ПРЕД ПОЕЗИЯТА

Аз се връщам след дълго присъствие
и с очите си те изричам.
Като Лазар, но сам възкръснал,
който сам преоткрива всичко.

Ето - слънце, вода и вятър,
и луна, и звезди, и вечер…
тиха музика в тишината…
отдалече - и надалече…

Не, не търся ни вход, ни изход;
де да можех врата да стана…
Който в себе си носи близост,
не зависи от разстояния.

Нямам много, но го използвам.
Имам малко, но го раздавам.
Знам от собствените си болки,
че насила опит не става.

Затова и не се замислям
чий наръчник е по-вълшебен.
А което вечно ми липсва,
го намирам у тебе.

ЦЕЛЕБНИТЕ СВОЙСТВА НА ВРЕМЕТО

Търкаля реката на времето дните
и по традиция ги оглажда.
Вземам камъчетата от брега и се питам:
къде са следите от цялата жажда;

мога ли да подредя целия пъзел;
дали отговорът ще бъде верен;
има ли време, след като бързам
пак да обърквам конци и нерви?

Не станах циник, за светец ми е късно,
планове не кроя, но храня надежди.
Затова обратно камъчетата пускам -
нека времето си ги подрежда.

Има любов, която се мисли голяма;
но аз си знам, че всички са скъпи.
Още съм на брега и е много рано
право да съдя, накриво стъпил.

Свалям шапка на незабравата,
която ме буди денем и нощем.
Знам, лекува времето.
Но само здравите.
А болните
поболява още.

ЛЮБОВНА АРИТМЕТИКА ПО КОЛЕДА

Винаги можем да хванем последен влак,
последна нота, последно чувство -
преди да падне дълбокият мрак,
преди да потънем в голямата пустош.

Нека злословят, че няма любов,
нека разправят, че няма надежда,
нека с цинизма на дърт философ
самодоволните се споглеждат.

Даже научни теории знам -
ех, имали някои време за губене…
Мене обаче ме няма там,
както, впрочем, и всички влюбени.

От старите премъдрости само една
и за любовта е вярна, безспорно:
тя е, че всичко си има цена
и че накрая се плаща с горницата.

Някой ще каже: добре, де, добре,
кой ще е тоя, дето пресмята?
А любовта се самоизмерва:
тя е калемът,
тя е цената.

ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН КАРТОИГРАЧ

От тестето на тоя живот
ми се падаха всякакви карти.
Но не станах добър на белот
и не цаках, когато потрябва.

А дори да ми беше и цел,
кьорав карти нали не играе…
Всеки гледа да вземе ръце
и с успех да излезе накрая.

Щом си седнал на масата там,
не търси друга същност в Играта.
И в живота е същото, знам.
Но това не променя нещата.

И какво като губя сега?
Бих загубил и утре, момчета,
за да хвана онази ръка,
без която животът е сметка.

Нека после се носят мълви
как и с колко съм паднал нещастно.
Та нали всеки знае прекрасно
на кого в любовта му върви!

КАТО НА ИГРА

Улисани в гонитбата на щастие,
не виждахме,
че има синева,
която посивяваше опасно;
не ни остана време за това.

Горяхме в жажда за завоевания,
поблазнени от хорската мълва.
А имаше и други разстояния.
Но ние не видяхме и това.

За да достигнем хоризонта първи,
не пощадихме младата трева.
Но тя следите ни потули бързо.
А ние не видяхме
и това.

Мечтахме и за подвиг,
ала скромно -
без да прежалим и на уж глава.
Кой там ни призоваваше на помощ?
Не ни остана време за това.

Сега, когато вече сме наясно,
ревниво галим стръкчето трева.
Виж, синевата предвещава щастие!

Обаче няма време за това.