Недялко Чалъков

***
Мълча пред мойте святи дни.
Не зная колко ще живея.
Ще ли дочакам старини
сред вихрите на суховея?

Мълча пред мойте святи дни.
Към светлия ми бряг ме носят
зеленооките вълни
на още пресни сенокоси.

Мълча пред мойте святи дни.
Трептят тризвездни изумруди.
Часовникът във мен звъни,
изтлели чувства да събуди.

Мълча пред мойте святи дни.
И чувам ехото на влака.
Душата ми бездомна чака
поток от бели светлини…

***
Превит от болка и умора,
едва пристъпвам в мойта стая.
И сянката на мрака в двора
пълзи, като крадец незнаен.

Очи не мога да затворя.
И сякаш в мене нещо плаче.
Умира бащиният корен.
Умира всяка моя крачка.

Самотна селската ни къща
мълчи пред спомени огряна.
Смирено в нея се завръщам,
в огнището да стопля длани.

ТЪРНОВО

Търново, аз твойте нощи помня -
утрото със звъннали камбани.
Времето по хълмите вековни
царствено и свято ще остане.

Търново, с надвесени балкони,
с шеметния бяг на Янтра стара.
Ти си мойта българска икона,
твойте древни притчи преповтарям.

Аз по твойте улици минавам.
Къщите са кацнали на хълма.
Няма, няма красота такава
в тези нощи със светулки пълни.

Ти заслужи вечност и възхвала.
В изгрева изглеждаш ти вълшебно.
Моят път през твоя свят минава.
И като звезда далеч изчезва.

***
            На Матей Шопкин

Не ми казва нищо вечерта.
Не ми казва нищо моят стих.
Може би изчезна любовта
или с нещо свидно се простих?

Времето - забързана река,
как ужасно се разделя с мен!
И каквото днес да изрека,
все по-труден ще е моят ден.

И тревите стъпкани мълчат.
С тях и аз мълча. И аз тъжа.
Може би изгубих своя път,
че повярвах в не една лъжа.

ОБИЧ

                    На жена ми

Във тази нощ тъй скъпа и красива,
се радвам, че те имам пак до мен.
Една Звездица свети още жива -
всесилна в нас по пътя ни свещен.

И двамата кълняхме се пред Бога
да носим с тебе своя тежък кръст.
Облякох съвестта си с бяла тога,
сърцето си покрих със родна пръст.

И още чувствам свидните ти ласки,
вълшебството, което ни сплоти.
Дарих ли те със малко щастие?
Дано за дълго да ме помниш ти!

***

               На Евтим Евтимов

Поетите, обречени докрай,
те носят във сърцата любовта,
че няма обич, няма слънчев рай,
без пътя да изминем до смъртта.

А твоят свят - вълшебен и голям,
не може чувствата да погребе.
И в нощите, когато ти си сам,
светлей над тебе звездното небе.

ПОСВЕЩЕНИЕ

                    На сина и дъщеря ми

С какво ме наследихте? С нищо -
шест-седем книги. И слова.
Над разпиляното огнище -
къс сивобледа синева.

Смъртта е сигурна забрава.
Дошъл съм в летен ден горещ.
Едничък споменът остава -
една недогоряла свещ.

Родил съм се и ще изчезна,
тъй както метеор в нощта.
За жалост спирката последна
е лъх последен от свещта.

НЕ МЕ НАПУСКАЙ, СЪРЦЕ!

Не спирай моето дихание!
Жадувам звездното небе,
далечен път и зелени поляни.

Не ме напускай, сърце!
Животът е дар от бога.
На моето тъжно лице
гори още свещеният огън.

Не ме напускай, сърце,
дори да си уморено!
Пак като у невръстно дете
твоят пулс още бие у мене.

Не ме напускай, сърце!
Дай ми последна надежда!
На мойто набраздено лице
една детска сълза се отцежда.

ПРЕД ГРОБА НА МАМА

Тук думите сега не стигат
за мойта скръб и мъка.
Приплаква жално чучулига,
приглася пъдпъдъка.

Безумно слънцето напича,
да замълчим по пладне.
Аз майчицата си обичах.
Смъртта от мен я грабна.

Погребах я във снежна зима,
без прошка и без ласка.
За всички беше тя любима,
но като свещ угасна.

Отиде си - самотна птица -
с една любов голяма.
Светица бе, и като светица,
във вечността остана.

ЕСЕН

С тъжните очи на листопада
пак пристига златният сезон
с пламнали листа върху площада
под зида на моя сив балкон.

И дърветата молитви шепнат,
и омайват с блясъка златист.
Слънчев лъч във утрото просветва -
многоцветната дъга трепти.

Есента е приказка вълшебна.
И като красивата жена
изведнъж случайно те обсебва
и забравяш своята вина.

И във този миг разбирам колко
преходна е всяка красота.
И усещам трепетната болка
в есенните, падащи листа.

С тихата, отчаяна надежда
в мен избухват пъстри цветове.
А поетът в есента изглежда
все самотен в свойте стихове.