ПЬОТРУШ

Любен Панов

новела

Както всяка сутрин, служителите на отсрещния археологически музей стъпиха върху извитото в дъга дървено мостче над малкото езеро пред ресторантчето и отдалече потърсиха свободна маса за едно бързо кафе преди работа. Долу плуваха разцъфнали  лилии, а от едната страна стоеше вързана  червената гумена лодка, неотлъчният  аксесоар на заведението. Едва когато отместиха с ръце спусналите се над градинката ресни на върбата, видяха лепенките върху запечатаната врата, в десния горен ъгъл на която дискретно стоеше закована елипсовидна табелка: „КЛУБ  ИНТИМ”.  Току под самата табелка днес някой беше залепил два неизсъхнали още некролога, написани на ръка. Очите им се спряха върху втория заради чуждото име, без фамилия и година на раждане.

П Ь О Т Р У Ш

поляк

/9 май 2015/

От маминка.

—————————-

„Постоянното присъствие” с точност знаеше кога старецът ще завърне свинското стадо от близкия вир, та през  вечер го изчакваше на Могилата долу, в края на калдаръма, откъдето събраната в коритата на голямата чешма вода първо очертаваше няколко гьола, преди да поеме пътя си към бахчите.

- Изкъпа ли госпожите, пане? Охо, този път и госпожиците с тях…

„Пан Пьотрушка”, както му викаше цялото село, сякаш не виждаше наклякалите по камънака хора и ги удостояваше с вниманието си едва когато затръшваше след себе си тежката тенекиена врата на дългата стопанска постройка, прозорците на която бяха оковани от всички страни с железни решетки като на затворнически килии. Приближаваше групата и вдигаше палеца на дясната си ръка, което означаваше и поздрав, и покана към тази безработна развеселена компания да го изчака минута само… Докато отметне овехтялото работно палто от гушката на една истинска бъклица, оставена на сянка през горещия ден под богато разлистената круша до сами входа на свинарника, да го изчака. Групата добре знаеше какво благо се крие под тази сянка, но с години никой не беше посягал към бъклицата. От божи страх или от уважение към нейния стопанин, винаги изчакваше неговото идване на Калето.

Той морно приклякаше като самите тях върху горещите още камъни, отпиваше глътка и подаваше на първия със знака да отпие и той и да предаде на другите.

- Ха наздраве сега, Петре, пак улучи ракиеното ни време.

- Казвал съм ти да не го наричаш Петър. Той си е Пьотрушка. Пан Пьотрушка. Не иска човекът да е българин и това си е. Днес е демокрация и кой как иска така да се пише. Нали така, пане?

Лицето на стареца издаваше нещо смесено между усмивка и тъга, той клатеше глава като разбиращ и отпиваше на по-дълги от другите глътки.

- Така, така, Пьотруш, и ние си имаме нашенски бигбрадър, нали… Да му пийнем сега, пък довечера булките ще пускат есемеси да кажат кой от нас ще се прибере и кой ще бъде отлъчен…

Пьотрушка нямаше нито телевизор, нито булка, и не се сещаше какво го подмята компанията, но пак показваше смесената си добродушна усмивка в знак на съгласие. Винаги, усетил шегата на следобедните си гости, вдигаше палеца нагоре като за нов поздрав и да ги увери, че всичко е чул и с всичко е съгласен. Той наистина чуваше и разбираше какво му говорят, но вместо отговор произнасяше едно гърлено „А-аа” и веднага бързаше за следващата глътка.

Кога и как беше онемял знаеше само Паяка, неговият съдружник и съсобственик на свинарника, но като го запитваха, той се мотаеше в едни оплетени и неразбрани от никого до днес истории, свързани с война, детски уплах и сирота някаква… Каква война, уплах от що и чия сирота - Паяка не обясняваше много. Селяните не го и молеха за повече, защото тям им стигаше това, което бяха научили, откак се събираха с него на Калето. Че е поляк, че е ням, че е работлив и много добър… Толкоз. Знаеха и че всяка вечер обичаше да пийва, но това не обсъждаха помежду си, нито споменаваха вкъщи пред жените си. Да си пие човекът, кому пречи, пък и ракията си е негова. Сам си я препичаше. Като презреят джанките по хълма, често го виждаха да обикаля Калето с  кофа. Събираше ги една по една, чисто, после ги сипваше в два големи бидона, покрити с найлон, и когато „джибрето” беше готово през есента, изчакваше Нешо да си дойде с пикапа от града, за да ги пренесат до селския казан.

- Зубровка ли ще правим пак, пане?

- А-аа… - и грейваха добрите светлинки в уморените и присвити очи.

Докато пазеше ред за варенето, понякога го виждаха да клечи пред огъня цяло денонощие, развеселен по своему. В такива минути това „А-аа…” започваше да излиза по-протяжно от гърлото му, напомняйки извивка на песен, която само той си знаеше…

. . .

Нешо Паяка си беше баш тукашен, „доайен на кръчмарите” от онова време, когато най-престижното място в селото бе „хоремага” - всъщност от съкратеното „хо-тел, ре-сторант, маг-азин” според намеренията на ръководителите на околийската търговия. А според местните веселяци - „ХОРа влизат… МАГарета излизат…” Нещо като магазин и пивница, събрани заедно, но повече като пивница, обясняваща произхода на това название. Нито един преди него не се беше задържал повече от половин година. Нешо се задържа две. Само че за това време младият кръчмар се сдоби с дузина актове за начет, които нямаше как да издължи. Работата висеше на косъм от съда, но тъкмо тогава политиката нещо замътня, казаха му да сложи катинара на хоремага, защото щяла да става „актуализация на цените”, от кметството му взеха ключа и повече никой не го потърси. Само веднъж у тях почука пощаджията, за да подпише някаква призовка - викаха го в градския наркооп - „шапката на хоремазите”, за стария му дълг от няколко хиляди. Повечето - несъбрани от клиентите му вересии.

Без да знае това, тъкмо в този ден на Нешо му бе дошло времето да се загражданее и никога повече да не помисли за село.

Пременен като за пред началство, със закачена на ревера кой знае откога останала значка с лъвска глава, тръгна към рейса за града. Малко преди да влезе в наркоопа,   завари на площада стотина мъже и жени с поомачкани пребоядисвани неведнъж  знамена и плакати с думи, чието съдържание той не схващаше по рождение. Имаше и такива, написани с чужда азбука. Застана на тротоара и се загледа в първата редица, където млада жена беше навила около кръста и раменете си същия трикольор, който стоеше забучен пред кметството в неговото село. Тя ситнеше наляво и надясно някакъв неин си танц, който обаче не приличаше нито на ръченица, нито на северняшко. Колкото се въртеше и увиваше около трицветното парче плат, толкова по-ясно се открояваше една стройно пристегната, макар и вече подсказваща четиридесетте си зрялост. Усетила втренчването на нешевите очи, хубавицата изведнъж се отцепи от редицата, прибяга до тротоара и хвана за ръката младия мъж.

- Знаеш за какво става дума, нали? Като те гледам, ти си наш! Хайде!

И го притегли към виковете на тълпата.

Нешо нищо не знаеше, но нещо непознато досега го накара да се подчини на ръката, която вече с инстинкта на зверче беше усетил като ласка. Така, хванати за ръце и непознати, двамата закрачиха заедно с другите в един и същи ред.

След манифестацията тя го покани в близка кебапчийница, където на чаша бира отпразнуваха „победния протест”, и се разбраха кой какъв е и за какво се бори. Дамата - за приватизацията на оглозгания ресторант до крайградското езеро, Нешо - да скрие от властта неплатените актови начети, за да не го окошарят.

- Я ги оставяй тия работи и тръгвай с мене да те направя човек. Нищо няма да им плащаш на комунягите.

Дамата не се шегуваше - каза му го съвсем сериозно. Предусетил бъдеща далавера, Нешо напрегна слух и запретна ръкавите на кадифяната си риза, която обличаше само за пазар, откривайки покафенели от слънцето жилави здрави ръце с широки мъжки длани.

- Че как тъй - аз още името ти не знам… Мене ме викат Нешо, Нешо Паяка, например…

- Паяк ли? Значи оплиташ в мрежите си женски сърца, така ли?

След хващането на ръката му там, на тротоара пред митингуващите, това бе второто настъпление на дамата.

- Е, не, ама като малък обичах да се катеря като паяк по скалите и дърветата в село… Обирах яйцата на птичките. И така… Даже и сега обичам да си пийвам сурови яйца…

И разговорът вече тръгна като между приятели. Стават съдружници. Приватизацията на ресторанта не е проблем, обявили са търга за жълти стотинки, а вече е привлечен и наш човек от общината. Само че за ремонта ще трябва двамата да изтеглят заем по пет хиляди, а после за оборудването и за зареждането - по още двайсет и пет. Нешо имаше да плаща вересии на наркоопа само две и нямаше откъде да ги намери, а сега пет, че после и двайсет…

Вечерта се обади вкъщи, че началството го кани на банкет по случай закриването на нармага и бъдещото откриване на супермаркет в селото, на който искат да го направят управител. Няма как да откаже, та ще се прибере сутринта.

Преспаха в нейната квартира на „Паркова”. Като всички комуналки - стая с линолеум на пода и малка кухня, „но това е временно, защото всеки момент чака да си вземе реституираните три дядови магазина на главната, за двата от които вече има договорени наематели, и започва да строи нова къща до парка”… Къде е мъжът й ли?  Няма мъж - отдавна го е натирила барабар с децата там, на неговото си село, за да  сее  върнатите пет декара на баща му…

Само седмица след като брои на съдружничката си първата вноска за ресторанта до езерото, го обявиха за издирване - първо за околийско, после и за общодържавно. Пет хиляди от сметката на хоремага - за Нешо не бе трудно да разбере, че тя не е закрита. Само с един истински подпис. Неговият. Другите два - на упълномощения за харчове кмет и на председателя на кооперацията - фалшифицирани.

Няколко дни комуналката на „Паркова” го посрещаше заключена и тъмна, „телефонът на абоната е зает или изключен”, а в полицията не смееше да отиде.

Ето тези нещастни пет хиляди изстреляха Нешо Паяка в Берлин. Нямаше и часове даже за губене.

. . .

Сладкодумен сръбски циганин, който се качи във влака от Пирот го увери, че като пристигне там по живом и по здравом, одма да намери Берлинската стена, защото там работа много, а Нешо работа търси и не може да подбира. Ще разрушава, така му каза сърбинът. Отломките ги товарели на тирове и после ги карали в бившия социалистически лагер да ги продават. Харчели се много добре за новите паметници.

Когато на Будапеща слезе на гарата да вземе малко въздух и после се върна в купето,  циганинът и зашитата в джоба на шлифера спасителна торбичка бяха изчезнали. Все пак намери стената, но там властите му казаха, че разрушители вече не търсят, защото тя сама си е паднала. И сега ако иска, може да си откърти за сувенир колкото парчета иска, да накичи с тях кабинета си или пък да ги ползва за арт-бизнес - както реши.

Нешо нямаше нито кабинет, нито пък знаеше що е това „арт”. А и да имаше кабинет, с чакъл ли ще го насипва, я, за какъв го смятат тия… Затова се насочи към първия срещнат ресторант. Не искаха да го вземат заради езика, но той с жестове и други знаци успя да им каже, че в България е собственик на ресторант, но е дошъл тука да обмени опит значи, та да направи неговия европейски, като тукашните. И докато изучава организацията - да мете и да мие чинии, след като и последният посетител си замине.

Всъщност младият човек не беше улучил точното време да търси „челен опит” в чуждата страна, защото самата тя, вече обединена, току-що се беше разделила в двете половини на човешката надежда, родена още вечерта след събарянето на стената до брега на Шпрее, приличаща досега на огромна  вада за напояване на берлинските градини, отколкото на река, разделяща два свята. Единият с надеждата да забогатее, а другият - със страха да не обеднее… Все още разтърсени от станалото, хората прескачаха от двете страни на тази вада, изправяха глави като лалугери и се оглеждаха подозрително. После правеха стотина крачки напред, спираха се за минути, поклащаха глави при срещата си с други като тях, и пак се връщаха - всеки на своя си бряг. Времето на истинското обединяване стоеше много, много далече в бъдещия живот на  държавата.

Тази първа работа зад граница извъртя съдбата на българина на 180 градуса. Не че забогатя, но се запозна с другия метач тук, висок тънколив поляк, който разбираше малко руски. Отдалече върху фигурата му личеше недъг, останал вероятно от раждането - лявото рамо стоеше смъкнато надолу, като закачено за плешката, и правеше походката му приведена, готова за отскок. Вечерта метеше и миеше съдове, а през деня търчеше по евтините магазини за дефектна стока, купуваше обувки, после ги носеше на гарата да ги продава на сънародниците си. На ден можеше да продаде и три, и пет чифта даже от по-хубавите модели, защото пък пътуващите за Варшава ги препродаваха там и печелеха двойно. „Каприз”, „Оливер”, „Саламандър”… Вървяха много, все още се търсеха по навик отпреди, макар че поляците вече бяха започнали да правят не по-лоши от немските ботуши.

Същото предложи и на Нешо. Нешо обаче не беше само Нешо, а Нешо Паяка, и без усилие се качваше и слизаше от влаковете в движение, прескачаше коловози и вагони или тичаше успоредно на локомотива, докато подаваше кутиите и поемаше спечелените марки.

- Просим, паненка, гледай, добро ботуш! Само десет марки, десет, десет бе, патко! Кохам те, миличка, возми, возми…

С българите даже му бе по-лесно, защото те сами бързаха да му подадат десетте марки през прозорците, усетили го по недотам подредения му недодялан език и оръфаната белезникава канадка, шита някога в плевенския завод.

- Ей, нашенец, хвърли тука два чифта половинки, бе, ама саламандър…

При поляка беше друго - измъчваше го суха пепелива кашлица и при първото забързване го превиваше в нетърпим спазъм на самото стъпало на вагона, който понякога замъгляваше очите и той едва смогваше да слезе на перона. Леярната в Гдиня, съседното на Гданск градче, го беше дарила с болни гърди за спомен от дългите години работа там.

Нешо започна да се съвзема от злополучното „съдружие” в България и с първоначалния глад в чуждата страна, когато една вечер полякът не дойде на работа в ресторанта. Гърдите го бяха приклещили здраво и беше ясно, че неговият чуждоземен бизнес е дотук. Още на сутринта, вместо да тръгне за гарата да продава обувки, българинът отвори квартирата на новия си приятел с няколко плика продукти, доведе лекар, а после донесе и купчина с лекарства.

- Сташек, сега слушай. Я твой брат, сега, нали така… Тогда, каквото ти кажа, това е. Нали така… Аз вземам твоя работа и в ресторанта, и на гарата. Ясно? Ти - тука! Имам пари и за топлото. Ясно?

Германската есен е по-различна и дъждът още през октомври превръщаше оранжевите от накапалите листа тъжни градини във весели бели хлъзгавици, пълни със снежната радост на децата. Така беше и този ден - студът подсказваше своята строгост и караше хората да бързат към уютните си домове.

- Ясна, Неша, ясна, брат… Но ти сам не може.

- Може, браток, може. Деля на две. Колкото изкарам - на две. Както и ти правеше в началото. Нали така? А ти - когато оздравееш.

Зимата беше една от най-тежките за двамата гастарбайтери. Спаси ги несвършващата енергия на Нешо, пък и наистина беше обикнал този чужденец като брат, какъвто той нямаше. Едва дочакаха пролетта. На 1 март Нешо купи от една кинкалерия две кълбенца с бяла и червена прежда и криво-ляво издокара няколко мартеници - за Сташек, за себе си, за шефа и колкото останаха ги раздаде на няколко „луксозни” българи, току-що слезли от високата телевизионна кула в центъра на града. Вероятно делегация. Закачи им ги с малко ръждиви топлийки направо върху яките на лъскавите им костюми и те гнусливо му благодариха с кривите си усмивки.

Същия ден Сташек предложи да изпият по един шнапс в евтино заведение и тъкмо когато Нешо имитираше усмивката на дарените с мартеничките му българи, полякът заяви:

- Неша, завтра я - в Гдиня. На Полскего. Разумеш? Море, лето - солнце, песок горячий, холодное пиво… Понимаеш? Я очень больной, брат… Не могу… А ты с меня - тоже больной… Совест у меня, брат…

В стремежа си да подскаже колко хубав е неговият край, Сташек беше попрехвърлил мярата, но в случая можеше да му бъде простено, тъй като пиво да, колкото си искаш, море да, но слънце и горещ пясък на студения балтийски бряг обикновено можеха да се видят само в рекламните картинки на неприветливата водна шир.

Нешо разбра всичко от обърканите приказки на неговия полско-руски-български език, но оттук нататък не знаеше нито какво да каже, нито как да се държи. Само пресегна към якето на сътрапезника си, несръчно оправи единия край на провисналата мартеничка и пресекливо промърмори.

- Нет. Не понимаем…. Аз с кого тука при тия шваби, бе? А? Значит сега пари има, малко, но има, обувките вървят… А без брат оставам… Мартеничката е здраве, да знаеш, мартеничката вълшебна… Ще те оправи… Панимаеш?

- Неша, мой баща тоже нехарошо. Старий. Больной. Хочу встретимся. Севодня получил письмо. Он добрий человек. Умерет без меня…

На това място полякът стана от стола си и стисна приятеля си за раменете:

- Ти, Неша, на поезд с меня. И на Гданск. Потом Гдиня, електричка. Я решил. Ти на поезд! С меня! Разумеш? Ти бизнес с мой отец. Мой отец - ресторан на Гдиня. Четыре стол. Шестнадцать клиентов на обеда…

. . .

Тъкмо на този, първия ден от март, Сташек отвори без задръжка душата си и откри неочаквани за новия му български приятел рисунки от съдбата си.

… Едно десетгодишно момче подпира с телцето си оградата на интерната в Сопот. Насреща е колбасарницата, малко по-нататък, на площада - катедралата. Хората излизат от катедралата, редят се пред магазина за кренвирши и бързат по улицата надолу, за да се приберат по домовете си преди зеленошапките полицаи да са разтеглили специалните въжени заграждения по централните улици. На гости в Гданск е главата на приятелска държава и след като й покажат католическата църква и й посвирят на орган, ще я заведат на отдих в луксозния тукашен хотел, построен от явно находчив строител на самия бряг така, че половината му стаи да висят над блъскащите се в основите му  вълни.

Сташек го е правил и друг път успешно, ще го направи и сега. Държи монета от една  злота в ръката си, гражданинът с кренвиршите минава покрай него, подминава го, и в този момент момчето прикляква на тротоара:

- Пане, от чантата ви изпаднаха пари. Ето ги.

Човекът се обръща, на лицето му се изписва доволство от постъпката на това дете, бръква в чантата и вади една щафетка кренвирш:

- Благодаря, приятелю, така се прави.

Той прекрасно знае каква е жълтата сграда, издигната в близост до църквата. Интернат за сираци от войната. Със сигурност знае и това, че в това „училище” сервират колбаси или месо веднъж на две седмици.

- А монетата задръж, купи си вафла…

Обаче изведнъж очите на сутрешния благодетел се вторачват в бледото личице на детето и той се връща крачка назад.

- Чакай малко, нали не бързаш, да си поговорим. Знаеш ли на колко си години?

- Казват ми, че на девет, но не знам датата. При господин възпитателя е.

Високо челце, остро като на Пинокио носле, права коса, която закрива клепналите уши. Но по-интересното за възрастния е друго: едното рамо е по-ниско от другото поне с половин педя. Лявото. Някаква слабост го кара да приклекне, но точно тук полицейски мегафон, подкрепен от мощна сирена, заплашително изпълва с воя си цялата улица и заповядва тротоарите да бъдат веднага освободени от гражданите… Кортежът на височайшата делегация явно приближава центъра на градчето. „Внимание! Минете зад огражденията! Внимание!” Нещо разтърси  посребрената глава и затъмни погледа. „Повтаря ли се… Боже, пак ли се повтаря… Къде звучи този същия глас?… Народ, блъсканица, писъци…”

„Внимание, всички да минат назад…! Назааад!”

„Ахтунг, ахтунг!…” „Ахтунг…!”

…Заледеният гаров перон… Дълга композиция с тебеширени надписи на вагоните „Дойчланд”. Притичваща успоредно с тях тълпа, закачена с посинели от студ нокти за незатворените още врати…Писък, един, после още два… стотици… „Ахтунг!” -  офицери, изправени на площадките над буферите, готови да стрелят по онези, които не са разбрали предупреждението. Пронизителна влакова сирена…И над всички - твърд женски глас: „Господине! Торбичката! Тя е за вас. Господине!”. Жената не изчаква някой да се приближи - просто захвърля от отворения прозорец върху объркания човек с униформа на железничар малък кафеникав вързоп. Вързопът се блъсва в тялото на железничаря и тупва върху грапавия бетон на перона. Влакът набира скорост, някой стреля от преминаващ в този момент вагон, но вместо вързопа улучва мършаво куче, заето със сухо парче черен хляб…

И днес гаровият стрелочник от Катовице не може да каже кое е било първото предсмъртно стенание - на нещастното куче или на вързопа, вече ясно откроила се вълнена торба. Вдига я, усеща мекотата на нещо живо, оглежда се и съвсем мъничко открива единия ъгъл. Гола главичка на дете, родено преди дни… Останалото разбира с усета на баща, наскоро загубил рожба и жена в газовите камери на Аушвиц… Януари 1945-та, настъплението на руснаците към Краков, бързината, с която немците за последно товарят на вагоните по-годните за работа или за щит по обратния път към Берлин… Тези, които са на прага на смъртта, остават. Заварените от войските зад бодливата тел са 7 500. Студът  позволява не на всички живи скелети да дочакат освободителите си…

… Но момченцето от торбата не е между тях. Когато вдигат току-що родилата майка за марш към влака, тя успява да отдели увитото в мокрите още парцали телце и да го потули в оръфаната си малка тоалетна чанта, съшита от вълнено одеало…

. . .

… Първо дома на стрелочника, месец след това в държавните детски ясли-хоспитали и ето сега - в сопотския интернат. Кога е минала делегацията човекът не помнеше, не помнеше  и кога малчуганът го е придърпал в двора на училището, но вече не  беше трудно да пресметне колко години са минали от деня, когато на онзи заледен перон жената хвърли към него живата шаячена торба, тя се блъсна в униформената му шуба и падна върху грапавия бетон: „Господине, торбичката! Тя е за вас! Господине!”

- Ти ли ме домъкна в двора?

- Да, ама не сам. Иначе щяха да те арестуват сигурно. Пьотрушка ми помогна. Приятел ми е. Дадох му половината кренвирш.

- А твоето име как е?

- Аз съм Сташек, господине.

- Сега да ти кажа аз кой съм, Сташа.

- Не те познавам. Не съм те виждал друг път в колбасарницата.

- Аз съм твоят баща, Сташа…

Гласът му пресипна. Момчето го погледна, усмихнато за пръв път, вероятно развеселено от този странен дядка.

- Хайде де… Сега остава да ми кажеш, че и майка имам, нали…

- Имаш, Сташек. Аз я видях на един влак, който заминаваше за Германия. За нея знам само, че много те обичаше… Друго нищо не знам… Но тя със сигурност е там, в Германия…

Когато на другия ден пенсионираният стрелочник се представи в управата на интерната и съвсем официално поиска да осинови детето и да го заведе в съседното градче, където бе новият му дом, Сташек неочаквано се заинати.

- Не мога, господине… Ще остана да живея тука… Пьотруш е тука… Пък ние един без друг… Няма да дойда. И кренвирш повече не ми носи, защото трябва да са два…

. . .

… Колкото останала, побеляла коса, пак бяла остра кралска брадичка, спокойно, пълно с добрина лице, смъкнати до гърдите рамене, кръгли светлинки в посивелите вече очи…

Нешо не разбра какво си казаха баща и син при тази среща. Упрек? Радостни думи? Молба за прошка? Опрощение?… Не знаеше. Само разбра, че в този момент се срещнаха два великана - Доброто и Неумиращият дух… Едното Щастие с другото Щастие… Създателят и създадената Вселена…

- Неша, мой однородной… Папа, Неша…Болгарскего…

Старецът силно прегърна госта и изхълца:

- Знаю… Все знаю… Сташек писал… Ты маладец…

И всичката радост беше дотук. Когато слязоха от електричката и тръгнаха с такси към една от къщите на морския бряг, беше вече късно за бащината любов. С натиснат клаксон колата обърна посоката си към големия град, в центъра му се натъкна на две полицейски шапки, които нещо се разкрещяха на шофьора, шофьорът продължи със същата скорост, гумите поднесоха в снега пред самата болнична врата, защото за прибалтийската зима е рано да си отиде през март, после затичаната скоклеста фигура на Сташек, носилката и бягащия успоредно с нея син…

Когато големият мемориал на Вестерплате порозовя от изгрева, една бяла престилка се доближи до пейката, където безмълвно стояха двамата приятели и виновно разтвори ръкави…За Нешо този жест беше отдавна познат - от минутата, в която завинаги се раздели със своя баща. Тогава нищо не можаха да си кажат - галерията на мината се беше срутила без предупреждение…

Пьотруш свлече раменете си, доближи се до преродения си брат и скри сълзите си в коженото яке, което Сташек си беше купил на тръгване от Берлинската гара.

- А-аа…

- Спасителят си отиде, Пьотрушка… Нашият спасител…

- А-аа…

Беше дошъл в болницата час след внезапната сърдечна криза на бащата. Българинът вече знаеше разказваното на оцелели, че навремето някаква полска акушерка в Аушвиц е успяла да го изведе извън лагера веднага след раждането му, минути преди да го прехвърлят при експериментаторите на Доктора. Повече нито за истинската му майка, нито за бащата, отделен в групата на обречените в съседния Бирхенау.

Едва след една седмица се заеха да подредят ресторантчето на някогашния стрелочник, приличащо повече на малка закусвалня с 5-6 маси, където бащата и Пьотрушек години наред са припечелвали по някоя злота с риба и вкусна супа от свински  крачета, докато Сташек се изхранвал в леярната, платен малко повече от техник в корабостроителницата. Това „А-аа” Нешо чуваше винаги, когато трябваше да каже нещо на двамата братя. Веднъж бяха останали сами със Сташек и попита от какво е страдал брат му.

- Той не иска да чува това. Прави се, че го разбираш. Стара работа, още от началото на 80-те години. И на мене ми е неприятно да си спомням.

В едно от тези лета се вдигат цените на най-необходимите хранителни продукти, усеща се мирисът на нова „варшавска пролет”, корабостроителницата започва безсрочна стачка… В последния работен ден от същата седмица членовете на  новия профсъюз блокират входовете на многоетажната партийна сграда в центъра на града и я запалват. Никой от служителите в сградата не е пуснат навън. Идват военните хеликоптери и започват да спасяват хората от покрива. Точно в този момент двамата братя са до централния вход. Само зрители. Виждат какво става и опитват да пробият синдикалната охрана, за да помогнат на спасителите. Не ги допускат. Пьотрушек пробива първата верига, но в мига, когато залитва напред, притиснат от тълпата, от един от високите етажи тежко се сгромолясва в краката му тялото на мъж и се размазва върху плочите. Когато Сташек успява да се добере до него, брат му, опръскан целия в кръв, вече е свлечен до трупа. Линейката взема само него. Падналият остава там…

Часове след случилото се лекарите казват, че мъжът остава без говор за цял живот - частичен мозъчен кръвоизлив…

- Помня, че след седмици, когато дойде на себе си, на болничното легло, поиска лист и писалка. Знаеше, че повече няма да може да говори.

„И ние ли сме толкова добри? Ние, живите,  нищо ли не сме научили…?”

- До днес не мога да му отговоря. Доскоро пазех тази бележка от два реда. Мисля, че тя ще остане без отговор… Много пъти сме се качвали на влака за Освиенцим и вече добре знаехме какво значи да бъдат унищожени един милион и триста хиляди мирни хора… Тук… Не съм сигурен дали е било само обикновена лудост…

. . .

Взеха пенсионираната готвачка от кварталната детска градина, Сташек се зае със снабдяването и касата, българинът застана зад плота, а Пьотрушек помагаше при готвенето и чистенето. Работата тръгна. Тримата млади мъже поддържаха малкия си бизнес с разбирателство и със съзнанието, че са поели неизречен облог пред стария стопанини на закусвалнята. Много скоро, когато времето се позатопли, се наложи да сложат пред заведението още три маси - посетителите с всеки изминат ден се увеличаваха. На обяд идваха работниците от близките работилници за консервиране на риба. Вечер, след работа, се задържаха до късно на чаша водка или бира и бистреха непрекъснато сменящите се местни и централни политически събития. Ярузелски, Валенса, Солидарнощи, Горбачов… Не мръдваха по-нататък, защото друго не ги интересуваше. Е, и постоянно растящите цени, разбира се.  Сташек се изхитри и всяка вечер купуваше по един за всяка маса „Газета заходня”, който излизаше в Познан, но още в късните следобеди влаковете успяваха да го доставят в по-големите области.

След като заделяха средствата за стока, данъци, такси и заплатата на готвачката, всеки месец парите се деляха на три равни части. Нешо беше повече от доволен, защото изкарваното тук надвишаваше многократно измъчените марки на берлинската гара.

Замислиха и нови мезета, които да привлекат и по-богата клиентела.

Идеята да разнообразят менюто с печени малки прасенца дойде от българина. Разбрал за участие на наша естрадна звезда на фестивала в Сопот, купи за вечерта на финала билет само за себе си. С голям букет в ръце се опита през антракта да се свърже с певицата, предадоха й, че я търси бизнесмен с български произход, но чу само гласа й: „Хайде движение, не познавам такъв…”  И се скри в гримьорната. За втората част на концерта не издържа и напусна залата. Влезе в луксозен ресторант, поръча водка, традиционното за поляка цяло печено прасенце, каквото не беше ял досега, и бутилка българско вино. Със затъкнатия лимон в малката зурла му се стори, че животинчето се присмива: „Никой си, братле, отсвириха те…” Поръча още една бутилка вино, което на всичкото отгоре му киселеше, и последва жестоко напиване. На зазоряване полицаите го намериха като смачкана картина, забравена на една пейка в морската градина.

Плати си глобата и таксата за изтрезвителя, прибра се отчаян, но само след ден-два изникна спомена от вкусното сукалче, което му бяха приготвили за сърдитата вечеря.

„Борда на директорите” одобри идеята, но тримата се съгласиха, че възможностите на заведението не са още на ниво „печено прасенце” и отложиха приложението й за по-добри времена.

Съдбата на братята обаче беше приготвила ново изпитание, и по-добри времена така и не дойдоха…

С годините белият дроб на Сташек се стопи и не издържа. След един смъртен пристъп на кашлицата привечер той отказа лекар и ги извика до леглото си. Беше деветият четвъртък след Великден и навън, в близост до катедралата, шумеше шествието на празника, наричан по тези места „Празникът на иконата.” Чуваха се високо произнасяни молитви, отправяни към Богородица.

- Отивам си, момчета… Слушайте на какъв ден… Моят най-голям грях…

„Преди много години, в интерната, обещах на светицата да намеря моята майка. Спирачът на влака я видял там, на гарата, във влака с лагерници… Смъртта е била в торбата и тя ме е скрила там, при нея… Смъртта се оказала по-добра… Много по-добра от живите…”

Когато пораства Сташек разбира, че майките невинаги се връщат при осиротелите си деца. И че неговата също няма да се върне. Но заминава за Германия с детската надежда да я види как слиза от влака на берлинската гара и как се затичва да прегърне остарелия си син…

Говореше на пресекулки. Говореше на себе си и на отдавна напусналия го баща - стрелочникът от онзи заледен перон.

- Оставате двама. Поделете си всичко. И мъката ако трябва… Неша, брат ми е добър човек…

Не можа да завърши монолога си - последният спазъм го изпревари…

. . .

Погребаха го при баща му - да стане така беше го казвал и преди.

Пьотруш изживя тежко смъртта на преродения си брат. Затвори се, не се показваше в ресторантчето, избягваше дори и българина, с когото се бяха сближили. Нешо остана сам, не можеше да плаща нито данъците, нито заплатата на готвачката. Докато един ден не издържа:

- Пьотруш, виждаш колко е трудно. Заминавам за България. Продавай и тръгвай с мене. Няма какво повече да правиш тука.

- А-аа…А-аа…

Не очакваше това. Както беше седнал, обърна се настрана и захлупи лицето си върху бялата покривка на ресторантската маса. Хлипаше. Пресечено, разтърсващо, мъчително. Вместо думи се чуваше вой. Изправи се, отиде към гишето, откъдето доскоро брат му подаваше поръчките, взе химикалката и откъсна едно листче от тефтерчето. Избърса потната си ръка и написа на полски: „Ти каза, че там също са лоши хората, Неша. Защо да ходя?”

- Не, не е точно така. Има и добри, Петруш, има… При тях ще отидем.

Мъжът приведе още раменете си и се отдалечи към близкия морски бряг. Паметникът на Вестерплате се показваше на вълни от мъглата и сякаш покриваше със снагата си цялата зеленина  на полуостровчето.

„Проклел съм те. Всичко е започнало от тук…”

Моряшката глъч от десетките бели платноходки и корабчета не можеше да заглуши мисълта му.

„Затова милиони деца си нямат майки и бащи, а бащите и майките им си нямат своите деца…”

„…Кой ни прави убийци? Ако си ти, Боже, защо славим делата ти?…”

Никой не можеше да го чуе, защото Пьотрушек говореше с единствения, който беше останал с него и в този, и в онзи свят.

. . .

Всичко оправиха за седмица, полякът пожела общите пари да бъдат при Нешо и занапред той да се разпорежда с тях вместо двамата. Нешо му каза да подпише пълномощно, но отговорът беше категоричен:

- А-аа!…

. . .

От времето, когато вместо в наркоопа се озова  в първата редица на градската манифестация със знамена и хоругви, хванал нежната ръка на своята „бъдеща съдружничка”, беше изтекла много вода. Завари държавата по-друга. И това „друго” се познаваше не толкова от  по-шарените  фасади на старите къщи, подменените плочки по тротоарите или изникналите буквално от немотията хотелчета със „спа услуги”.  Другото се усещаше в променените лица на хората - чертите им бяха станали по-остри и напрегнати, а очите излъчваха недоверие, предпазливо опипвайки намеренията на своя събеседник. Някогашната неподправена радост от срещата с близък сега беше заменена с подозрителност към всяка негова дума, очакване на засада - така, както зверчето, надушило близката опасност, разлиства храстите пред себе си, готово всеки миг да скочи и защити своята горска независимост.

Последните двайсет години бяха научили Нешо да се приспособява бързо към ставащото около него. Работа, политика, радост, мъка, смърт… Всичко. Нужни му бяха само десетина дни, за да се огледа и прецени какво и доколко може. Парите на двамата не бяха кой знае колко, но, доколкото намирисваше с острия си нюх, съвсем достатъчни за един скромен бизнес. Старият ресторант край езерото, разбира се. Беше се поразходил още онзи ден нататък и видя, че стои все така, полуразрушен, както го бе оставил навремето. Пък и старият мерак, нали, когато онази мошеничка го преметна…

- Само концесия, господине. Може да кандидатствате. За 15 години.

- Добре. Пригответе документите и ми се обадете. Ето и визитката ми.

„НЕШО СОТИРОВ - полски бизнесмен.”

Поръча си я още във влака занасам. Запознаха се  съвсем случайно със собственика на печатницата в същия град. И онзи се връщаше от Германия, но бил там не да работи, а да купува някаква „хайделберг” за етикети.

Нае апартамент под наем и след месец съборетината до езерото можеше вече да се нарече „ Клуб Интим”. Още в деня на откриването му - „Специалитет на чорбаджията - печено прасенце по полски”, с подчертани в черно латински букви в менюто.

И двамата не очакваха печелившо начало, защото ресторантчето беше отдалечено от града, наблизо бяха само археологическият музей и малък цех за плетиво. По-късно разбраха от самите клиенти, че късметът им дошъл още с първото печено прасенце. Общо взето непознат за този край, специалитетът привличаше хора и от съседните градове, които понякога водеха по четири-пет коли за рождени дни или „служебни” празници.

Младо семейство въртеше кухнята, на бара стоеше Нешо, а едно пъргаво момиче беше най-важната връзка на заведението с клиентие. Пьотруш сам избра ролята си. Купиха голяма гумена лодка за езерото и той по цял ден правеше чаркове с нея от бряг до бряг. Возеше главно деца или деца с родители, на които категорично отказваше да взема пари. Намери в оказион избеляла капела тип „гондола”, сложи в устата си лула, която никога не димеше, и започна да дарява  малките си пасажери с най-добрата усмивка на света, каквато те не бяха виждали по лицата и на родните си дядовци…

До един късен следобед от лятото, когато видя Нешо да коли малко прасенце в зелената градинка зад ресторанта. Точно в този час лодката беше без деца и можеше да се предполага, че полякът няма да обърне внимание на случилото се, но гневът му го изстреля при Нешо и малката му жертва.

- А-аа… А-аа…

Беше стиснал в юмруци разтрепераните си ръце, лицето му бе сгърчено и пребледняло.

- А-аа…

- Е, нищо де, кланицата останала днес без ток… Реших така, защото довечера ще има общинска компания… Пък аз без  готовност… Нали няма сега деца…

Вечерта не се върна в квартирата.

На другия ден Нешо го завари свит на кълбо като пребито куче в бараката отзад, където слагаха сечивата за градинката.

- Днес ще изтегля пари и ще си купим наша ферма. Съгласен ли си? В моето село. Само за малки. Тука в града ще ги оправят, ние само ще ги готвим.

- А-аа…

И замахна с ръка надалече, надалече… Не беше трудно да се разбере, че иска да си ходи там, край студеното море.

- Няма такова нещо. Ще стоим тука, докато можем. При кого вече там… Какво толкова съм направил. Обещавам ти - няма повече… Ще купим една къща в селото, ще назначим хора за фермата, ти само ще командваш. Десетина майки. Нали така, старче?

И прегърна съсухрената фигура.

- Трябва да се имаме, брат. Така каза Сташек… Нали помниш…

Когато след седмица Нешо запали старото пикапче и отидоха да говорят в кметството за място на бъдещата ферма, полякът вече се бе кротнал. Наеха адвокат, подредиха документите за бъдещия имот и скоро след това извикаха проектант. Пьотруш посегна към вече готовия проект на стопанската постройка и закова пръст на гърба на скицата: няма да има друга къща, тука ще има стая, тука ще живее той… Малка стаичка за него… Сам… И взе молива на техника: „Няма клуб интим… Аз тука. Ти езерото…”

Две години не мръдна от Калето нататък. Завъдиха няколко майки и когато малките биваха готови за ресторанта, Нешо идваше с пикапчето, спускаше ги в кашони и ги отнасяше. В такива моменти полякът си намираше работа някъде навън или се затваряше в стаичката си, мебелирана с нар, закачалка и малък шкаф за провизии,  изтърбушено тенекиено кюмбе. На тротоарна плочка до кюмбето беше инсталирано котлонче - то заместваше и фурната, и тостера, и парти-грила, и фритюрника… Така беше поискал. Нищо повече. Двата квадрата на банята бяха поместени в коридорчето. В града не стъпи и какво става с тамошния им имот разбираше от Нешо, който рядко се заседяваше. През нощите се мъчеше да избяга от мислите си с дълбока глътка от бъкела.

„Не се харесваме с тебе, Боже… Сам ме остави… Какъв беше грехът ми, когато си взел мама… Трябвало е да не ме спасяваш там, където е била мама. Това спасение ли е… Сташек поне да не беше взел… Без него… всеки ден убиват…  грабят …изнасилват… Всеки ден палят… лъжат… Ако мама е при тебе, кажи й, че това не е било спасение…”

„И ти нищо не правиш, Боже… Не влизам в църква вече… Не че защото тука са други християни, а защото и християни не си оставил долу… Превърнал си ги в икони… Нито кръв, нито душа…”

Бог бе отнел завинаги говора на 75-годишния мъж, но нямаше как да отнеме мисълта му…

. . .

Селяните от „постоянното присъствие” и тази вечер го отпуснаха, затоплиха премръзналото му сърце и му внушиха, че така или иначе - не е лошо човек да се усеща жив… Имаше ги вече за близки „събеседници”, макар че те не чуваха неговите сиротни монолози и нямаше как да спорят с тях.

- Хей, пане, абе ние забравихме, че днес е празник бе! Я дай да му дръпнем сега по едно  за деня на Европата…Девети май сме, нали така? Тя твоята страна и тя празнува днес сигурно, нали така? Сестри сме все пак…

На това място старецът тежко се вдигна, залитна на едната си страна и нареди с ръка да почакат. Запристъпва към стаята си и след малко се върна, внимателно придържайки сгънат пожълтял вестник с изтрити от четене краища. Спря се пред групата, разгърна го и вдигна високо изписаните с чужди букви листи.

- А-ааа… А-ааа!

Написаното никой не можеше да прочете, но спряха погледа си върху избледняла снимка на жена с изсъхнало лице и изцъклени като на мъртвец очи, в които само две къси пламъчета подсказваха, че жената е снимана жива. И отново изръмжаване, придружено този път от капнала сълза по наболата му буза. Поискаха да разгледат страниците. Не позволи на никого. Сгъна го и отново закрачи към стаята.

… Когато си тръгнаха по къщите, за да успокоят съпругите, че са били при пан Пьотрушка, той вече бе понаправил главата. Издаваше го само бързото дишане. Тихо се сбогува с групата и се прибра. Полегна върху застлания нар, присегна се към един сак, където държеше личните си документи и една миниатюрна библия и извади отново онзи стар вестник с портрета на жената с лице на мумия… Зачете се в текста - сигурно за стотен път - и не усети кога се е унесъл …

. . .

Събуди го някакво провлачване, заедно с остро квичене, което ту се извисяваше, ту затихваше. Алкохолът все още го държеше и не му позволяваше да се ориентира бързо откъде идват странните звуци. Стана, наметна работната си престилка и излезе навън. От голямото помещение, разделено на гьосове за животните, през прозорците лъчеше светлина и осветяваше част от дворчето. До оградата отвън ясно се очерта силуетът на кола.

Навремето Пьотруш отказа ловна пушка, макар че наоколо се навъртаха вълци, и сега единственото му оръжие бе брадвата, с която преполовяваше цепениците за старото кюмбе през зимата. За миг се подвоуми, но не я взе и с голи ръце приближи до първия прозорец. Нищо. През решетките, макар и в приглушена светлина, се виждаха полегналите тежки туловища, чуваше се и тяхното тежко дишане. Долови отново квичене, което идваше от последния прозорец, където бяха заградили малко помещение за отбиване на сукалчетата. Притича и провря глава.

… В началото не повярва на очите си. „Не съм в ред, прекалил съм тази вечер…” Той знаеше българският принцип при такива случаи, който често бе обсъждан, просветляван и практически доказван от редовните му ракиени гости - клин клин избива. Направи крачка назад, колкото да напипа бъкелчето под крушата, то си беше там както винаги, отпуши устата му и отпи. Усети, че се съвзема и пак надникна…

Нешо!… Наведен над големия варел с резервната вода, той ритмично поклащаше едрото си тяло като в някакъв езически танц, а ръцете му потъваха в плискащата се вода. Изправяше се, ръцете му се показваха за миг над варела, хванали някакъв вързоп, и после отново потъваха надолу… И пак…Какво… дошъл е по това време да пере ли?… И то в казана?… Изведнъж в болната му глава проблесна нещо дълбоко и много, много далечно…Забрави годините си и с два прескока се озова пред българина…

В ръцете си Нешо държеше едно розово сукалче, което отчаяно и задавено квичеше, а  други три вече лежаха вдясно от казана,  мокри и успокоени, преплели крачетата си  в нова дървена касета…

- А-ааа…

Явно човекът при варела не очакваше в този час гостенин - стресна се като видя насреща си влуденото лице на съдружника си.

- Ооо, Пьотруш, беше заспал и затова не ти се обадих. Празник бе, денят на Европа нали, ресторантът пълен с големци и всичко свърши значи… А утре идват градските ни депутати, та… Няма да имам никакво време да се разправям с кланицата… Пък и така говедцата се запазват по-свежи, нали… С ножа да не би да им е по-леко… Чуваш ли ме?

- А-ааа! Ти сса-тта-на…сса-тта-на…

- А, о, браво!!! Ти проговори, бе! Ей, Пьотруш, ти говориш!…

Пьотруш залитна, окопити се за миг, вдигна високо пълното бъкелче, което стоеше още отворено, и замахна… Учудването, което се изписа върху лицето на нещастника, бе твърде кратко, защото вторият удар на дървения съд с метален обков се стовари с още по-голяма сила върху челото… Нешо се завъртя, опита да се закачи за прътите на кошарката, но увисна като на клоунада върху първия, преди да се срути в локвата на  мокрия циментен под…

Паяка беше показал последния си номер с катеренето по клоните за птичи гнезда…

Замириса на спирт - една малка вадичка тичаше към купчината чиста слама, приготвена за новородените животинки. Пьотруш се пресегна към перваза на прозореца, където стоеше закачен газов фенер с кибрит до него. Драсна и хвърли клечката върху намокрената вече с ракия слама…

„Сега при тебе, Сташек, при тебе…У дома… Щом Бог не се интересува от земните ни дела - у дома, на брега…” Мисълта му работеше бързо - внезапно огънят прегърна цялата постройка и започнаха да се чуват първите пукотевици на покрива. Затича се да отваря боксовете и натири навън сънените още животни… „При тебе, Сташек, у дома…” Прилепената към сградата кирпичена стая го очакваше все още незамъглена от разстлалия се над Калето дим. Бръкна под нара, извади стария сак с документите и сложи в него пожълтелия вестник, който показа тази вечер на ракиените си гости. Излезе и надникна през тенекиената врата на свинарника да провери има ли останали живи. Чу трясък откъм покрива и … само това…

Голяма носеща греда се строполи като лавина върху гърдите на стареца и огненото й тяло се разполови, прегори лявото рамо и откри няколко татуирани цифри.

. . .

След два часа спасителите с железните каски осветиха сака, захвърлен настрана от обгорелия труп. Най-отгоре непокътнат си стоеше сгънатият в плик вестник - последното четиво на чужденеца. „Газета заходня” - същият, който Сташек всяка вечер купуваше и слагаше на масите в закусвалнята им на морския бряг.

. . .

„Аз съм полякиня.  Мъжът ми го изгориха в газовите камери, деца нямам. Спаси ме моята професия. 30 години бях акушерка… Вместо в крематориума, ме заделиха за помещението на родилките, за да им помагам…

…До май 1943 година всички деца, родени в Освиенцим, бяха умъртвявани зверски: давеха ги във варел с вода. Това се вършеше от винаги пияните медицински сестри Клара и Пфани… След всяко раждане от стаята на двете жени родилките чуваха силно бълбукане и плискане на вода…

Новороденото го татуираха със затворническия номер на майката и после го прехвърляха на Клара и Пфани. Малко след това майката можеше да види телцето на своето дете, захвърлено на снега за храна на плъховете… Възможно е да е имало оцелели сред трупчетата, недоудавени… Но аз не знам…”

. . .  Показания на полската акушерка Малгожата Ржевска. По средата на статията имаше поместена снимка на възрастна жена с окапала коса. Под кожата на изпитото й лице прозираха кръвоносни съдове и кости.

На долния ъгъл на снимката имаше само една дума, изписана като че ли от детска ръчичка с изтрито вече мастило, накрая с питанка:

MAMINKА…?

Ноември, 2015