Димитър Аджеларов

„Променят се времената и ние се променяме с тях…” - тази мъдрост на Софроний Врачански носи житейското и ренесансово верую на големия книжовник. Защото неговата необикновена личност, скрита под религиозното смирение на един свещеник и епископ, има своята многостранна изява.

Българин от Котел, роден през 1739 г. /50 г. преди Френската буржоазна революция/, рано останал сирак, на 23 години приел свещенически сан, той - Стойко Владиславов, става пълно въплъщение на духовно-характериологичната същност на българина през смутното време на кърджалийското нашествие.

Защото, не случайно, при него отсяда Паисий Хилендарски, като му предоставя да препише знаменитата „История славянобългарская”, после половин година живее на Света гора, след което служи в Карнобат, Арбанаси и др. места.

През 1794 г. е вече епископ на Враца, т.е. в най-размирния край, където султанът на два пъти с войските си обсажда Осман Пазвантоглу във Видин… Епископ Софроний попада във водовъртежа на размириците, като по нареждане на Пазвантоглу е задържан до 1803 г. в града му.

Принуден да емигрира в Крайова /Влашко/, епископът, вече без опасност за живота си, се отдава на книжовна и обществена дейност. През 1806-а успява да отпечата сборник от църковни поучения „Кириакодромион, сиреч Неделник” на новобългарски език. Това е първата българска печатна книга.

Следват двата видински сборника - „Изповедание на православната вяра” и „Гражданско позорище”, а след това оригиналната творба на неговия живот „Житие и страдание грешнаго Софрония”. С тази автобиографична повест видният просветител остава като един от най-значителните творци в нашата възрожденска литература. Защото със своята простота, правдивост, лаконичност, с релефното представяне на персонажа - епископ Гедеон, Калиник, Сербезоглу, Ахмет Герай и Пазвантоглу, авторът умело ни пренася в онази размирна епоха.

Този човек „християнски смирен, с всички несгоди и противни случки и характери само тихо изказва огорченията си, без ирония и сарказъм, предоставя на върховния промисъл крайната присъда” /според М. Арнаудов/. Османската власт не е подозирала, че под расото на смирения божи служител се крие устойчивост, твърдост, трезв поглед към човешките слабости и добродетели.

Защото „тихият” Софроний разговаря като равен с турските паши, търси помощта на Русия да облекчи страданията на сънародниците си, издава „Позив към българския народ”, действа за организирането на „Българска земска войска”, подава молба до ген. Кутузов /който разгромява после Наполеон/ по повод съдбата на изселените българи във Влашко и Молдова.

И заслужено, след Паисий Хилендарски, е вторият възрожденски светец за нас, българите.

2009 г.