ГРЕШНИЦА
„Тялото е склад, а духът - съкровищница”
С. Бекет
Отделение за съдова хирургия.
Вратата, жадна за въздух, е отворена. Мирис на формалин, лекарства и спарено. Две от жените спят, но ние с баба Анелия си говорим тихо. Тя има сърдечни проблеми. Вечер пее песен на Васил Найденов по вечното стихотворение на Иван Пейчев „… не си отивай, ще ми бъде тъжно”. Пее и плаче.
Мъчително излизах от съня - тежък, мъртвешки. Ту потъвах в горещ вир, ту изплувах. Когато дойдох на себе си и се опипах да разбера цяла ли съм, усетих неотложна нужда, но щом разбрах, че нямам сили да стана, се разревах. Другите ме гледаха бездушно, но баба Анелия ми каза „Потърпи, дете!” и пъргаво излезе. След минутка мушна под мен онова, от което имах нужда.
На другия ден й казах:
- Госпожа Нели, обичам те!
- Казвай ми „бабо”, дете, аз вече съм баба.
- Бабо Нели, ти си много добър човек!”
Тя ме изгледа иронично, изсмя се и рече:
- Имаш грешка, малката! Нищо не знаеш за мене. Аз съм много, много лоша!…
Смая ме. Всички се кълнат, че са добри. Особено политиците!
Обеща да ми „докаже” колко е лоша.
Една вечер, докато другите хъркаха здраво, дойде времето за изповед:
„Бяхме съученички. Споделяхме си „тайните” с Пенка. Беше през 50-те години. Орачите станаха граждани. Не знаеш какво е жилищна криза! Пенкини живееха в голяма къща на „Жилфонд”. С три входа, „удобна” за няколко семейства. В две стаички, вмирисани на чубрица.
Пенка беше тантуреста, но очите й тъй хубаво се смееха, че я обичах с цялото си сърце. Ходех у тях да решаваме задачи. Ама защо си кривя душата? - решаваше ги тя. Аз наготово ги преписвах. Баща й беше машинист, майка й - тъкачка в „Дунавска коприна”. Имаше по-малко братче. Лазар. Жива кукла ни беше. Най-много обичах оня момент, когато Пенка хвърляше молива и поглеждаше дяволито:
- Вие не сте ли гладни? Аз съм гладна като вълк!
Всеки път казвах:
- Не съм гладна, вие яжте!
Лъжех. Вечно бях гладна. Мама не ходеше на работа заради болест, заплатата на татко не стигаше.
Още виждам как, наклонила глава, отваряше вратичката на щкафа, изваждаше оттам самун хляб, увит в шарен месал, и почваше да реже щедри, тънки, но широки като мъжка педя порязаници. Гледах ръцете й, когато влизахме в килера, като в пещерата на Али Баба, за да изниже една „петалка” от нанизаните суджуци. Тези ръце сякаш пееха: „Имайте търпение, милички, ей сега ще ви нахраня”.
Ах, какви суджуци! И какъв хляб - от селската фурна. Само хляб да ядеш. Сега има сто вида хляб, но къде е оня, истинският? Баща й - машинистът, всяка вечер им го носеше. Влакът минаваше покрай тяхното село и спираше за малко на гара И., където наблизо беше селската фурна. Полагаше им се от ТКЗС-то. Имаха си купони срещу дадено жито. Тъй живеех аз - на чужда прехрана.
Едно лято Пенка ме попита дали ще отида с нея във Варна, имала там леля. Мама се развика, щяла съм да се удавя, но след много обещания, склони. Бяхме вече 13-годишни. Леля й ни чакаше на гарата. Тогава Варна беше малък град, бързо я научихме на пръсти. Ходехме на плажа с леля й да ни „пази”! Пък тя… малко по-голяма от нас… ще ни „опази”!…
За пръв път видях морето благодарение на Пенка. Белите разкопчани ризи на вълните, развети от вятъра, пламналата пяна, която загребвах в ръцете си и гледах как бързо гасне, изтичащия между пръстите ми пясък, гларусите, накацали на близките скалички, неочакваната за мен свобода, с която не знаех какво да правя, синевата на хоризонта, миризмата на йод, фантазията, че съм морска нимфа, внезапната буря на реалността с едри капки дъжд, крясъците на чайките…
По-късно много пъти съм ходила на море, но първият път си е пръв. Излизахме и на разходка в късния следобед. Една вечер ни спря възрастен мъж, сне шапка и каза: „Добър вечер, госпожици!” Като дивачки се изсмяхме, но ето че застанахме почтително.
Разбрал, че не сме варненки, човекът са обърна към мен да му отделя минутка. Поколебах се, но пристъпих от любопитство. Нямаше да ме изяде, я!
- Девойко - каза ми елегантният господин - ти си сърничка, а приятелката ти - овца. Защо се движиш с нея? Знаеш ли каква смешна двойка сте, като ви гледа човек отстрани?!
„Сърничка” ме нарече. Почувствах се приятно, но застанах нащрек.
Наведох глава да я защитя неуверено:
- Тя е много добро момиче!
- Намери си друга приятелка! - нареди непознатият и отмина.
- Какво искаше тоя ? - попита наивно Пенка. Беше уверена, че ще й кажа.
- Нищо. Припознал се е - излъгах аз, вечната лъжкиня. Цяла нощ се въртях в леглото. Случаят преобърна живота ми.
Когато напуснахме Варна, бях друга. Спрях да ходя у тях. За мен тя стана проста селянка и „овца”. У дома стоях пред огледалото, изучавах лицето си, фините си дълги пръсти, с които имитирах Лили Иванова. Бях гъвкава като дрян. Разцъфтявах. А и пътищата ни се разделиха - отидох да уча пеене в Музикалното училище, Пенка - в Механото. Алгебра не ми трябваше вече.
Загубих следите й. Брат й остана на нашата улица, но събориха къщата на „Жилфонд”, за да строят жилищен блок, и той изчезна. Завърших, явих се пред комисия и станах естрадна певица. Пеех по ресторантите. После на един кораб, който пътуваше до Будапеща, Виена, Братислава. Омъжих за китариста, шеф на групата. Ти, малката, май още не си срещала Любовта? Обичах го, момиче. Готова бях да умра за този мъж. А когато бях с оная, огненочервената рокля, която си купих от Виена, карах го да полудява по мен…”
Тя се отплесна, замълча, видя се в оная рокля - огнената. Млада и красива. После с неохота продължи:
„Пътувахме. Пазехме се да нямаме деца - щяха да пречат на „кариерата” ми.
Когато построиха блока, кварталът се напълни с хора, които сутрин тръгваха на работа. Река поемаше към заводите. Какви дни! И брат й се върна, виждах го в работнически гащеризон. Канех се да го спра, да ми даде телефона на кака си, ей такива работи, човешки. Вместо това, навирих глава. „Хайде де, ти си певица, а той „прост работник”. Но защо „прост”? Работниците бяха отракани, четяха, някои дори печатаха в местни вестници, а когато дойдеха писатели, спореха с тях, без да им пука! Критикуваха ги за всеки измислен образ…
Ако имаше кой да ми каже, че летя в облаците и един ден жестоко ще падна…! Често се срещахме все по този начин - като съвсем непознати. Той разбра. Понякога се сепвах: трябва да го питам за Пенка! Но си оставах с добрите намерения… Нали знаеш, дете, че пътят към ада е постлан с добри намерения?
След години го видях с патерица! Стана ми жал. Влачеше парализирания си десен крак. Дясната му ръка - увиснала. Тялото, наполовина мъртво, се беше предало. Но не и духът.
Излизаше всеки ден. Това му спасяваше живота. Винаги препасан с чанта. Какво ли носеше в нея? Медицински картон?! Документи? Никой не го придружаваше. Не помня вече колко години все така. Упорит за двама! Не съм виждала такава борба. Може би чува всяка сутрин зловещия кикот на Живота: „Хей, мъник, аз съм ненаситен хищник, аз съм подъл, двуличен, развратен, безпощаден, непредсказуем. Не виждаш ли, че няма смисъл? Аз съм хищник за хищници!”
А той кротичко, ама с хъс: „Видях ти и кътните зъби, но здраво съм се вкопчил в светлото, макар и само с едната ръка! Под него е тъмно! Лош - хубав, жив съм с живите, виждам слънцето, малко ли е?
Много пъти съм го гледала през прозореца, скрита зад пердето.
Стъпваше бавно. На всяка крачка гледаше като на хималайски връх! Зиме, лете… Здравият му крак, като направеше крачката, спираше, застояваше се, сякаш рови гнездо, в което нещо ще сее. Може би надеждата за утре. Радвах му се на ежедневната борба. Беше по-жив от много други уж живи и здрави. Имаше дух. А аз ? Дали бих могла да правя същото, ако съм на негово място?”
Баба Анелия спря да си поеме дъх. Сега забелязах, че пръстите й мачкат края на чаршафа. Болка, събирана с години, бликаше от нейната изповед пред едно случайно срещнато момиче. Имаше в тези пръсти, в движенията им, някакъв ритъм, който огъваше ставите с натегналата там мъка.
После, затворила очи, през някакъв вътрешен поглед старицата тихо изстена: „Хляба им съм яла!”
Опитах се да намаля напрежението:
- Хайде, стига! Защо се връщаш толкова назад? - и банално добавих: - Признат грях е половин грях.
Но тя не ме чу и продължи:
„Прибирах се, когато внезапна буря връхлетя, замрежи очите ми. Небето се отприщи, потекоха реки. Когато проблесна светкавицата, видях Лазар да се държи със здравата ръка за едно дърво. Патерицата му плуваше по водата. Вече знаех, че е дошъл моят миг: ще притичам, ще я грабна и сложа под мишница, без колебание ще му протегна ръце да се облегне на рамото ми и ще го заведа у тях…”
Пауза. Болката я задушаваше.
- И? Направи ли го?
- Там е работата я! Ръцете ми трепереха, докато си събувах обувките с високите токчета. Понякога си мисля, че не съм искала искрено да му помогна. Друг се притече на помощ и ми отне последния шанс.
Но дойде време, миличка, и аз да „опозная” живота. Мъжът ми доведе нова певица, назначи я „пробно”. Бентът взе да пращи и да се къса. Виждах как го губя. Можех ли да моля, както в песента: „Не си отивай! Ще ми бъде тъжно без твоите единствени ръце”? Сантименти! Поиска развод и се ожени за новата певица. Напуснах състава, разводът се отрази тежко на гласа ми. А още исках да пея, да му докажа, че и без него съм Нещо.
Но не се получи, просто не вървеше. Случаен „импресарио” ми обеща ново бъдеще, за да ме употреби, и ме излъга. Паднах от високо! Пък и „вкусът на времето” връхлетя като лавина - овърша „певици” като мене. Механите и клубовете се напълниха с „фолкдиви” - нагли, дългокраки, поддържани от мутри. Застаряващите - вън. Чалгата не ми лежеше на сърцето. Къде можех да деля мегдан с фатални жени?
Знаеш ли какво е да ходиш по ръба на пропастта? Вносните ми рокли избеляха и се демодираха, отесняха като душата ми, горяла и почерняла отвътре.
Така се простих с пеенето и изкарах курсове по шев. Станах… шивачка. Очите ми ослепяха, ръцете ми загрубяха и се прегърбих, а собственикът, един грък, беше като султан в харем… Не ме гледай тъй, де! Шиехме по 12 часа чаршафи за Франция… Напуснах омерзена. Сега изнемогвам с малка пенсия!”
След дълга пауза, привидно бодро запита:
„Е, сега, като наврях носа ти във вързоп с мръсно бельо, кажи де, кажи пак, че съм добра! Нощем имам кошмари. Затварям уж очи за сън, а отварям вратата на спомените. Виждам Пенка, която тъй и не разбрах къде се дяна, и оня случаен господин, „естетът”, виждам морето, после патерицата на брат й, която се носи във въртопа, където се давя аз…”
И додаде съвсем бодро:
„Но изляза ли оттук, ще ида у тях. Дано се крепи Лазо, той… той е боец! … Не зная какво ще му кажа,но… “
Ръцете на баба Анелия престанаха да мачкат чаршафа. Укротиха се. Сглъхна дългата им песен. Гледах ги и мълчах. В сините им вени едва-едва пулсираше кръвта и те ставаха съвсем прозрачни. Стори ми се, че изчезнаха от тях дори старческите петна. Притворила очи, заспиваше. Лицето й се избистри.
Сякаш, като се изповяда така пред мен, старицата получи причастие.
В събота и неделя ми разрешиха домашен отпуск. В понеделник трябваше да бъда в болницата за визитация. Взехме си довиждане с баба Нели до понеделник.
Когато се върнах рано в понеделник, нея я нямаше. Леглото й беше опънато, бельото -сменено.
С лошо предчувствие попитах другите жени от стаята да не са я изписали.
- Не знаеш ли? Предната нощ е починала в съня си. То и ние не сме усетили…
Има такива хора - нищо не виждат и не чуват. За по-удобно.
Милата „лоша” баба Анелия! Сред толкова много светци - една грешница!
