Светослав Нахум

Александър Бабек, „Малкият емигрант”, роман, Изд. „Народна култура”, София, 1959 г., 279 стр.

Смокините са все така изпълнили двора на старата добруджанска къща на леля Янка. Лозниците са се свели над тях, зърното на нохана се пълни със сладък сок, лястовиците се събират по жиците, морето блещука и хвърля малки искрици, по полето жънат слънчогледа, а рибарските лодки тихо напускат заливчето призори, за да се върнат пълни по залез.

Аз от десет години не съм стъпвал тук. Идвам да летувам отново. Влизам в познатата къща, в малката безукорно чиста стаичка със стари мебели, покрити с дантели. Мирише на село, на прост уют, на кротка забрава под звездите. С трепет поглеждам към библиотечката. Там е. От десет години мисля за нея. Търсих я в София и по букинисти, и по интернет. Няма я. Последната ми надежда беше да е още зад тънкото стъкло на рафта в стаичката. Там я прочетох за първи път преди десет години и оттогава не ме оставя. Тази книга за мен е безценна. Романът „Малкият емигрант” от Александър Бабек, издаден през далечната 1959 г.

Не е по-пожълтяла от преди. Внучката на леля Янка е понадраскала тук-там подлистниците и белите полета. На корицата ме посреща Бенко, понесъл на ръце мъртвия Петручио на фона на Манхатън. От Крапец се пренасям в Ню Йорк. И на мен като на Бенко ми предстои сега заедно с вас да се пренеса от дъха на смокини, изсушена мерудия, градинска чубрица, кантарион и пипер, към онзи далечен машинен град, където морското дихание не е обозримата пелена на Черно море, а е един непосилен мащаб, в който могъществото на Атлантика прелива в стоманените снаги на небостъргачите и всред тази бетонна джунгла туптят милиони сърца, вплетени в живата броеница на Новия свят, развълнувани, променени, доволни или укоряващи според своеволията на съдбата.

Главният герой, момчето Бенко, остава сирак - баща му е убит по време на Септемврийското въстание. Имотът им е купен тайно от алчния Хаджи Ставри и майка му е принудена да работи в тютюневия склад на Ставри за жълти стотинки, плащайки и наем. Вуйчото на Бенко, брат на майка му, е преуспял и живее в Америка. Засега Бенко не знае особеностите около тайнствената продажба на семейния им имот на Хаджи Ставри - сделка, ощетила майката на Бенко за цял живот и поставила я в унизителна слугинска роля. Заради произхода си Бенко е обявен за черна овца в училище, по политически причини. Ръководството знае, че бащата на Бенко е убит като участник в Септемврийското въстание. Биографията на младия ученик е дамгосана. Така става в България при всички строеве. Лепват му несъществуваща вина за дребно провинение, с което той няма нищо общо. Подлизурковците и нагаждачите от училищното ръководство, подмазвайки се на властта и спазвайки „правата политическа линия” (звучи напълно актуално и днес), изключват Бенко. Приютяват го в едно американско училище в същия град в Северозападна България. Съжаляват го, стои всеки ден край оградата и гледа щастливите деца и красивия зелен двор. Американските мисионери го вземат на работа - коси тревата, поддържа градината и двора. Но постепенно американците виждат светлината в очите на Бенко и го канят да завърши училището безплатно. Заплаща таксата чрез труда си. Още тогава, през петдесетте години, авторът Александър Бабек преборва клишетата. Той правдиво описва нашенските груби политически нрави и християнската човечност на мисионера мистър Кларк, отговарящ за американското училище в България. Мистър Кларк се противопоставя дори на съпругата си, мисис Кларк, когато тя се плаши, че Бенко бил „безбожник”, понеже е от комунистически произход. „И Апостол Павел в началото е бил безбожник” - казва мистър Кларк на жена си и приютява Бенко. Александър Бабек е честен и проникновен, той не спазва тогавашната линия за оплюване на всичко американско. Убеден съм, че това никак не е било по вкуса на тогавашните гурута и цензори.

Настъпва най-трагичният момент в живота на малкия герой - майка му си отива от този свят. Бенко остава кръгъл сирак. Домът му е окончателно превзет от Хаджи Ставри. На смъртния си одър майката споделя за евентуалната възможност Бенко да отиде при вуйчо си. Тя цял живот не е говорила много по този въпрос, тъй като вуйчото винаги е бил против бащата на Бенко и брака й. Още в деня след смъртта й Бенко е изгонен от родната си къща от Хаджи Ставри.

В американското училище Бенко научава английски перфектно - и писмено, и говоримо. Завършва успешно и след това заедно с група българи тръгва за Америка. Води го бай Михал - боксьор, който заминава за Америка за втори път, за да се бие отново срещу прочутия Черната акула от Бронкс. В първия мач Черната акула е победил. Юношата Бенко вече неведнъж е изразил пред бай Михал оформеното си желание да замине при вуйчо си. Иска да види какво има отвъд океана, да попътува по широкия свят, да стигне до Америка. И, ако може, да разбере от вуйчо си истината за имота - какво всъщност е направил с къщичката. Бай Михал е осъществил връзка с вуйчото и е получил билет за момчето. Поемат по тежкия път на емигрантството - с влак до наше дунавско пристанище, оттам с кораб нагоре по реката до Германия, после пак по железницата до френското пристанище Шербур. И от Шербур - с презокеански параход - направо в Ню Йорк.

Америка е в икономическа криза, депресията е в разгара си. Вуйчо му го посреща и настанява в имението си в Арлингтън. Той е богат и преуспял човек с вълчи нрав и алчна душа (Подобен сюжет има в недовършения роман „Америка” на Франц Кафка - там богатият и проклет чичо посреща бедния си племенник от Европа на пристанището в Ню Йорк, настанява го на работа, а после изведнъж го изгонва). Бенко разбира това както от поведението спрямо него, така и от разказите на старата негърка, прислужница в имението на вуйчо му. Постепенно Бенко разбира и страшната истина - именно вуйчо му е продал имота им на Хаджи Ставри в България, ощетил е родната си сестра, обрекъл е нея и детето й на мизерия и тежка съдба. Една вечер вуйчото нарича убития баща на Бенко „нехранимайко”. Бенко не издържа и напуска огорчен този и без това негостолюбив дом. Отива в Ню Йорк сам и така започва борбата с живота.

В Ню Йорк Бенко става Бени. Дълга и многострадална е нюйоркската одисея на нашия Бени. Той за пръв път в живота си вижда гангстерска престрелка, стачка на докерите, уволнения на чернокожи, метро, небостъргачи, асансьори, лимузини, телефони, приют за бездомни, холивудските филми, Пето авеню, Уолдорф-Астория, Таймс Скуеър, лъскавите дами и господа, дъвките, снек-машините, богатството и нищетата, големите надежди, големите илюзии, американската мечта и нейния нощен кошмар. Запознава се с италианчето Петручио и, бидейки бездомни и двамата, за известно време спят по пейките на Сентръл Парк. После Бенко си намира работа в хотел, собственост на могъщия гангстер Ед Батини, ала има късмета да попадне под крилото на добрия черен човек мистър Уили и филипинчето Манило. По онова време съдбата на афроамериканците е наистина тежка, съвсем не като сега (впрочем, и днес все още избухват бунтове, наскоро във Фъргюсън). Авторът внимателно изследва тази нишка и я представя на читателя с топлота и реализъм. Той предлага няколко различни сюжетни нишки по този въпрос и изяснява сегрегираното и подчинено положение на афроамериканците чрез диалога и техните собствени разкази и светоусещане.

Бенко краде храна от хотела, за да храни бедния Петручио. А Петручио се е научил да прибира и храна, която изхвърлят от ресторанта на шикозния хотел. (Показателно е, че прави това заедно с възрастния негър мистър Бил Робъртс. Бил Робъртс някога е бил един от най-прочутите изпълнители на Бродуей, пял е в самия Рокси Театър. Сега системата е изхвърлила таланта на улицата.) Но един ден прислужниците в хотела поръсват изхвърлената храна с отрова срещу плъхове. Петручио не знае това, отравя се и умира. Тъжно е погребението на бездомниците в общ гроб на малкия остров Парадайз (каква ирония - Райския остров!) в делтата на мътната Ийст Ривър, пред снагата на Манхатън и на границата с Бруклин… Там Бенко вижда и луксозни гробове на скъпи кучета, собственост на баровците от Парк Авеню, а неговият приятел Петручио дори няма гроб… И тогава от преминаващ ферибот група работници-негри, завръщащи се от работа, запяват на няколко гласа една затрогваща, тъжна песен. „Като погребален химн над гроба на Петручио, над гробовете на всички безименни бедняци…” - пише Бабек.

Бенко отказва предложението на богатата откачалка мисис Никърбокър, чието безценно кученце спасява от удавяне и така се запознава с прочутата магнатка и благодетелка. Мисис Никърбокър е лидер на могъща секта. Тя вярва, че кученцето й е духът на Цар Навуходоносор. Тя се опитва да вербува Бенко за каузата на нейното братство: „Ще наредя да постъпиш в моята духовна академия. Когато завършиш, ще станеш член на нашето братство… Братството на превъплътените. Ще се върнеш в родината си и ще откриеш на сънародниците си тайната на Великото прераждане… За тая цел ще имаш моята материална и морална подкрепа, докато си жив. Аз ще ти бъда духовна майка…Помисли си!” Ала Бенко си спомня последните думи на майка си: „Ала, където и да си, при когото и да си, помни за какво загина татко ти… И остани да живееш там, където се чувстваш свободен… Не ставай роб, не ставай роб на никого!” Не приема предложението на мисис Никърбокър. А в наши дни много хора го приеха и сега са депутати, министри, президенти и банкери на България.

Бенко често прекарва вечерите на топло в градската библиотека, чете Дикенс и други английски романи, самообразова се, после се записва във вечерното училище на петдесет и втора улица. Там той прави отлично впечатление на учителя си - мистър Стърнз, добър и фин човек, благоразположен и толерантен към емигрантите. Оказва се, че от целия клас единствено Бени е чел Майн Рид и знае кой е той. Мистър Стърнз насърчава Бенко и малкият емигрант написва на английски прекрасния разказ „Една розичка за Роза”, където проникновено описва злочестата съдба на своя нещастен приятел Петручио и рано починалата сестричка на Петручио, Роза. В разказа на Бенко, прочетен на глас от учителя мистър Стърнз пред целия клас, Петручио цяла вечер моли собственика на луксозен цветарски магазин да му подари една розичка за Роза. „Искам да занеса една розичка на гроба й, само една розичка… Тя толкова много обичаше цветята” - така говори Петручио, така шепти вече мъртвият Петручио, превърнал се в литературен образ в разказа на Бени. Тук Бабек се издига до висините на Чаплиновия шедьовър „Светлините на града”. Изобщо, езикът, повествованието са изключително кинематографични, всичко се вижда и се движи като жив образ пред очите на читателя. Любопитно е, че целият клас се впечатлява от разказа на Бенко, повечето момичета плачат. Но се изтъпанчва едно бъдещо юпи, син на топ американски политик, и заявява, че този разказ бил анти-американски. Учителят Стърнз го срязва и насърчава учениците да търсят именно такова, истинно, изстрадано изкуство. Тази сцена е показателна за психологията на американските господари, от една страна, и на честните редови американски интелектуалци, от друга. Това определено е находка за Бабек и той проявява висша чувственост, отваряща съзнанието на четящия към онова тънко познание, което се крие именно отвъд опаковката на всяка държава, идеология, или роман. Като цяло, „Малкият емигрант” съдържа множество такива фини сцени, в които се усеща критичността на Бенковото съзнание към социалната несправедливост по принцип, към неправдата, лъжата, патологията, липсата на здрав разум, цинизма, демагогията, насилието и егоизма.

Има и един доста комичен момент. Бенко преминава през площада на Кълъмбъс Съркъл, където по онова време са се събирали всякакви проповедници, всеки със своята кауза, нещо като лондонския Хайд парк. Бенко дочува от един такъв самозван пророк, качен върху сандък, следното: „Няма бог! Аз ви казвам, че няма бог…Не ми ли вярвате? Та ако имаше бог, щях ли да бъда роден аз на този свят? Ако имаше бог, щяха ли да се раждат хора в страна като… като България например…” Бенко се обижда и пита оратора: „Защо да не се раждат хора в България?” Онзи се смущава, вижда искрите на гняв и обида, учтиво се покланя и проси извинение: „Аз само така… за пример…”

Бенко участва и в шоу - трябва да престои цяла нощ, привързан към антената на Емпайър Стейт, и той успява и издържа на изпитанието, като един наивен балкански Кинг Конг (спомнете си сцената с Конг на върха на Емпайър Стейт в оригиналния филм), когото в крайна сметка излъгват и не му изплащат обещаните петдесет долара. Блестящо е описанието на Бабек за тази нощ, прекарана от Бенко на покрива на света. Той усеща духа на Ню Йорк, Америка, земното кълбо, космоса и звездите над него. Той премисля живота и съдбата си. Мисли си за родните места. Спомня си убития баща. Чува Алиевия тъпан на Бельова поляна, има сбор, люшнало се е хоро. Запява „Елено моме”. Около него вселената играе неговото хоро. „Стори му се, че целият град заслуша с притаен дъх. Слуша гласа на Бенко, който пее от върха на най-високото здание в света. Елено моме! Плавно и леко, под звуците на Алиевия тъпан, в отмерен ритъм играе целият всемир. Бащата на Бенко води хорото. А след него играят планети, звезди и комети, играят високите снежни върхове и пясъчните дюни, играят непроходимите гори и белите шосета, играят плаващите ледници, машините, полетата, цветята, играят небостъргачите и схлупените хижи, а някъде накрая играят и бездомните скитници, напуснали завинаги зловонните бордеи на Баури.”

Красивата Павлина, с която Бенко се запознава по време на презокеанското пътуване и която спасява на парахода от гангстер-сводник, желаещ да злоупотреби с младото емигрантски момиче, давайки й шоколадов бонбон с упойка с цел да я отвлече и превърне в бяла робиня, няма лека съдба в Ню Йорк. Тя идва с мечтата да стане мис Америка или холивудска звезда. Прилъгва я млад мъж, уж имал връзки в киноиндустрията. Обещава да се ожени за нея. Завежда я в Холивуд, не й урежда нищо, живее с нея няколко месеца, зарязва я и изчезва. Превръща се в бар-дама в танцувална зала и това е първото любовно разочарование на младия герой. Но той среща и американското момиче Мери Томпсън, отиват в лунапарка на Кони Айлънд, прекарват един щастлив ден, а когато вечерта я изпраща до дома й, Мери закачливо го пита: „Няма ли да ме целунеш, Бени?” Объркан, той не знае какво да направи и тогава Мери пъргаво се надига на пръсти и го целува първа. Бенко още не знае, че в Америка, ако поканиш момиче на среща или вечеря, след това по традиция задължително трябва да го целунеш. Мери, обаче, се оказва прекалено свободолюбива и своеволна. Тя тръгва да скита из Америка, среща някакъв мексиканец и заминава с него на сватбено пътешествие……

На Кълъмбъс Съркъл една жена с оръфано кожено палтенце пее, покатерила се на стар сандък. Тя твърди, че не била ангажирана в Метрополитън Опера само по една случайност. Казва, че певческият й талант е останал недооценен. Изпълнява арии, тълпата се смее. Някой хвърля в краката й умряла гарга и всички се гигилчат. На Бенко му домилява за нещастната жена. Вече свиква да вижда такива случки всеки ден. Това също е част, присъща, неизменна част от Америка.

Показателна е и случката със съученика на Бенко - Хърбърт. Той все пише разкази за убийци и убийства. И когато учителят го пита: „Ти би ли убил някога”, юношата хладнокръвно отговаря: „Един ден ще опитам.” Много американски психолози, писатели и режисьори са разсъждавали върху темата за безпричинната жестокост, за непредизвиканото натурално зло, което често се проявява като грозен тумор на фона на великото общество и срива представите до основи (спомнете си само десетките случаи на масови стрелби с множество жертви в училища и публични места). Разумът отсъства, има безчувственост към болката на другия, самата конституция на личността е изначално опорочена. А не е ли коренът в самата бездуховна същност на това до болка консуматорско общество? Не се ли предава порокът от поколение на поколение? Върху тези теми разсъждава големият американски писател Томас Улф в своето постулатно произведение „Паяжината на Земята” - „тази нация ще се самоунищожи, преди да се е самопознала” - пише той.

За малко Бенко не става жертва на американските гангстери. Те са го запомнили от случката на парахода, когато отървава Павлина. Разпознават го в хотела и го натикват в таен офис. Искат или да му отмъстят, или да го използват за жива стръв - да се сприятелява със синове на богаташи, за които после да искат откуп. Спасяват го двама прочути и високоплатени професионални клоуни, джуджетата Джери и Фери от Моравия, най-ниските хора в света, които бързо откриват, че Бенко липсва, досещат се какво, става, и отиват за помощ при мис Америка, Айлин, коронясана в Атлантик сити, която има слабост към едното джудже. Тя е любовница на гангстерския бос на Манхатън мистър Бартоло, моли го за помощ, хваща го в добро настроение в бара и той нарежда да оставят Бенко на мира. „В тая страна - казват джуджетата, - в която всеки проповядва равенство, човек трябва да бъде или най-висок, или най-нисък, или най-силен, или най-слаб, или най умен, или най-глупав… Само така можеш да успееш… Инак си загубен!”

В българското кафене на петдесет и седма улица Бенко среща всякакви съдби на наши емигранти.

Още тогава се е плащал данък традиционният и смехотворен български данък, наречен „обществено мнение”. Затова един от емигрантите, бай Спиридон, неграмотен, моли Бенко да му напише писмо - „до моите хора в село”, казва той. И се развърва торбата с лъжите - бай Спиридон пише на жена си, децата и брат си, че е преуспял в Ню Йорк, хвали се, че има дюкян на хубаво място, че има лека кола, която сега продал, за да купи камион. И не пропуска накрая да им нареди: „На всеки, който пита за мене, кажете, че съм добре.” Впоследствие Бенко разбира от другите че нищо от хвалбите в писмото не е вярно. „А защо изпраща такова писмо” - пита Бенко, и получава отговор, който надлежно обяснява данъка „обществено мнение”: „Защото хората оттатък такива писма очакват… Та не знаеш ли какво говорят по нас за Америка? Рай земен… Смее ли човек да пише нещо друго, нали ще го помислят за прост, за некадърник… ако не е станал богат още на третия есец… И той какво да прави, завалията, лъже и това си е… Живее си с надеждата, че някой ден ще намери постоянна работа и ще спечели много пари…”

Присъства на интересна препирня между Йосиф, прекръстил се на Джо, и високия неспокоен Яким. Обобщаващи и мъдри са думите на Яким: „Примамиха ни, обещаваха чудеса… благоденствие, свобода… Америка обещаваше… когато земята й беше пуста, дива, необработена. Когато имаше нужда от нас, за да я направим силна и богата… Аз съм имигрант, преселник… както и ти, и той, и хиляди, милиони… Ние сме сокът, който подхрани корените на американското величие… Ние й дадохме храна, влага, плам… Построихме й железници, копахме й въглища, издигнахме й небостъргачи… Напоихме земята й с нашата пот и кръв… А сега ни изхвърлят на бунището…”

Бай Михал успява да се бие още два пъти с Черната акула от Бронкс и накрая побеждава по точки. Бенко го намира в болницата. „Сега вече пътят е открит… Оттук, та чак до Тихия океан… Щатите са мои… Само да оздравея…” Но Бенко вече не вярва на фантазии. Спомня си думите на приятеля си от хотела, филипинчето Манило: „Празни илюзии”. Бенко търси нов път и нов изход. „Да намери работа, да се нареди някак си и да започне да печели пари, много пари… Но в това ли се криеше смисълът на живота? - разсъждава Бабек чрез Бенко. - Това ли щеше да стопли самотната му душа, да го развълнува, да го направи щастлив? Та той беше видял как живеят хората, които имат много, много пари… И, кой знае защо, струваше му се, че беше нечестно от тяхна страна… Че те постъпваха като престъпници, като крадци; че те бяха отнели част от радостите, от удобствата на хиляди други хора… Защо трябва едни да имат толкова много блага, че да не знаят как да ги проиграват и пилеят, а други да скитат бездомни, гладни… Не, Бенко не можеше да забрави това, което беше видял и преживял, откакто пристигна в Новия свят!”

Всяко ъгълче на добрия стар Ню Йорк е описано с проникновение. Бил съм по тези места, чувствам ги особено близки. Елис Айлънд (емигрантският Остров на сълзите), Манхатън, Емпайър Стейт, Таймс Скуеър, Ийст Сайд, Уест Сайд, Бродуей, четиридесет и втора, Гранд Сентръл, осмо авеню, автогарата, Лексингтън авеню, Парк авеню, Медисън авеню, Баури, Сохо, Харлем, Бронкс, Бруклин, мостовете, улиците, хората…

Бенко-Бени е трезв, качествен, упорит герой. Той всъщност щеше да успее в Америка. Но сърцето му, българското сърце, го тегли към това да се погрижи и за света. Така го е учил убитият в Септемврийското въстание баща. Така му завещава бедната майчица на смъртния си одър. Така ни е възпитало православието и нашия малък, велик, многострадален народ. Ние все гледаме на алчността и егоизма като на порок. И мисля, че сме прави. Бенко обича Америка и народа й, той е вече част от него, когато сам взема решението да се качи на кораб в Ню Йорк заедно с много свои американски приятели и да замине като интербригадист в Испания. Сред тях са представители на много различни световни народи и раси. Защото, по думите на Оскар Уайлд, „американският народ е едно разлюляно море”. Този народ е горд, велик и свободолюбив. Това Александър Бабек е усетил със сърцето си, доброто българско сърце. Изборът на Бенко е отказ от личното, от егото, от манията, от фалшивата ценност. На кораба се качват идеалисти. Някои от тях сигурно ще загинат в Испания. Милиони, милиарди идеалисти има по света. Да, лъжат ги дълги години и у нас, и по света. Приватизират, присвояват си идеята разни политически формации и техните лидери, които всъщност целят да живеят като богатите американски гранд-буржоа. И ние тук се нагледахме на изстъпленията, цинизма и майкопродавството на червената буржоазия, верен слуга на империализма, егоистична шайка от мошеници и манипулатори с престъпна психика, които хвърлиха българина всред хаоса на безизходицата и моралната покруса. Нагледахме се и на либералните безумци и лакеи на Запада, посредствени типове, подкрепени от тъмна маса декласирани елементи, които унищожиха българската икономика, култура, ценности и литература. Те са готови на всичко, за да бъдат „каймака” на обществото. Но българинът разбра вече, че този „каймак” е по-скоро гнила пяна, дошла от тинестото блато на предадената идея и продадената съвест. Тежко на идеалистите! Но, тяхно е царството небесно! Аз съм възхитен от смелостта, таланта и обичта към всичко добро в света, запален съм от мъжествената непоколебимост на твореца Александър Бабек. Неговото слово излъчва топлина. От студенокръвен човек писател не става. Настоявам този роман да бъде преиздаден сега, в новото време. Нека младите се запознаят с Бенко, много от тях живеят живота на български емигранти и се срещат с несгодите на такава трудна орисия. Ние всички се превърнахме в Бенко, в малки, изоставени емигранти, предадени от едно нехаещо отечество, управлявано от безродници. Стани от гроба, Патриарх Евтимий, и кажи им: „Анатема, предатели на България!”. Прости ми, читателю, за моята емоция. Но аз винаги плача с малкия емигрант, аз също много съм страдал в Америка. За мен тя си остава магическа реалия, въпреки човеконенавистническите ястреби, които я покоряват, рушат държавите и народите по света и са пристегнали в „стоманена клетка” собствената си нация, по думите на големия мислител Хабермас. Аз наистина вярвам в дружбата между народите, в приятелството, в искреността.

Бенко, малкият емигрант на Александър Бабек, никога не предаде себе си и душата си. Получи уважението на българи, американци, афроамериканци, италианци, филипинци, на стотици хора от десетки нации. Спечели любовта на американско момиче. Завърши вечерното училище на Ню Йорк с грамота за отличие. Можеше да види себе си като себеосъществена личност, отвъд чертата на сиромашията, с постижението на достоен гражданин на Америка и света.

Но в него туптеше българското му сърце и все нашепваше: „Бенко, където и да си, ти си българин. Твоята бедна майчица България те призовава да й простиш в сетния час!” И това противоречие между произход и действителност, тази сложна емоция, породена и от каузата на баща му, не му позволиха да тръгне по утъпкания консервативен път на земния успех. Той тръгна към Испания, убеден, че това е истината в живота. Не само защото видя житието на унижените и оскърбените в България и Америка. Не само заради пламенните речи на работническия лидер Виктор Рос. Не само заради това, че подкрепяше братята си по съдба и не стана стачкоизменник. Просто у него имаше някаква струна, която трептеше на други честоти. И нейните хармоници не му позволяваха да се отдаде на уреден живот, застиналост на място, залагане на сигурно. Той не знае защо е така. И ние не знаем кое е истината. Но имаме право да се питаме, докато дишаме. Имаме право на своята вяра. Тя не ни прави светци и праведници. Но само ние ли сме грешниците, щом светът на малкия емигрант ни удря по-силно от която и да било грандиозна утопия? Защо чувстваме неправдата толкова остро? Смирение? Да, смирение. Кой е глупакът ли? Този, който упреква идеала. Нека живее спокойно, но нека не осъжда ничия вяра. Понеже така, мимоходом, дребното еснафско осъждане на множество идеали води до множество пороци, които в крайна сметка пресъздават един свят на сълзи, болка и скудоумие. Никой никога не го е променил досега. Но, колко странно, някои продължават да се опитват. За тях е написан „Малкият емигрант”. Изобщо, за тях и от тях се пишат книгите. Все пак душата има своята неотклонна нужда да остави гравитацията далеч зад себе си. Битието е непоклатимо. Но само ръката умилостивява пианото. Кое движи тази ръка, това перо? Кой дава тази моментна благодат, празника на душата, символа на вярата? И ако всичко е лишено от смисъл, то тогава защо се дава благодатта? Кой пречупва знанието през зеницата на надеждата? Кой утешава страдащите и измива страха, срама, безнадеждното отчаяно самобичуване и го превръща в издигнато себеотрицание? Кой така чудно странства в духовния мир, видим, осезаем вътре в нас, около нас, чрез чувствата, чрез полъха на всеки миг?

Ето докъде ме изведе този роман. Някои ще разберат постъпката на Бенко, някои самодоволно ще го нарекат кръгъл глупак. „Глупак като баща си” - ще кажат. Сполай да им е. Само глупаците не се примиряват със злото нито в България, нито в Америка, нито никъде под звездите. Може би един ден светът ще бъде глупав, но добър. Може би ще отхвърли сянката на псевдо-разума, който приковава, който плаши и смразява. Може би ще намери себе си. Тези неща се чувстват по пътя към съвършенството, към дълбокото приобщаване към всемира. Малкият емигрант, понесъл своята бедна бохча към Новия свят, е пръв и последен от човешкия род, понеже съдбата го калява в действие, и никога не ще се върне към лоното на посредствената илюзия. Веднъж захвърлил оковите на мрачната заблуда, на рутинната, наложена, невярна и измамна щампа, прозрял истината, той разбира, че Обетованата земя не е тук. Тя или е някъде другаде, извън тази планета, или просто смисълът на всичко това е, че трябва сами да я създадем.