Любомир Духлински

Такаа… Е, какво каза чичо доктор? Че съм се отнасял към здравето си като мащеха към заварено дете? И ще окайвам дните, които ми остават? Странно твърдение за един лекар. Е, вярно, това последното той не го каза, но то се подразбира. Странен доктор. Не е ли така? Вместо да се напъне да ме излекува, за което всъщност му плащат, той най-невъзмутимо ме лъже в очите, че работата е добре. И докато ми поднася тези благи новини, той все завира пръсти в дупките на джобовете на бялата си престилка. Между другото, отколкото време съм тук, все това си мисля, когато видя чичо доктор – от какво са дупките по джобовете му? Но така и не можах да намеря отговор.
Всъщност нямаше нужда от думите ти, чичо докторе. Човек се окайва за дните, които му остават, когато наистина има такива дни. А по очите ти разбирам, че за мене те не са кой знае колко. Значи вайкането няма да е голямо. По-добре. Не обичам да се вайкам.
Не че през живота си не съм имал поводи да се вайкам. Дори са били много. Но не можах да свикна. И сега, когато мачкам държавните чаршафи в болничната стая, все си мисля, че е по-добре, дето не свикнах. И така и иначе, с вайкане нищо нямаше да постигна. Сега се уважавам донякъде поне за това. Иначе, нещата, за които мога да се уважавам, не са кой знае колко.
Кой ли идиот нарежда болничните стаи да се боядисват така? Бяло и сиво! Бялото те притиска отгоре, завива те като саван, а сивото – сивото е като… нищото, което ще последва вероятно милите уверения на чичо доктор. Защо, боже мой, не ги боядисват в розово, в златно? Защо не ги напълнят с цветя тези стаи? Когато човек си тръгва от тоя свят, поне да има усещането, че е заспал на малка, закътана и огряна от полегати следобедни лъчи полянка сред море от борове. Всъщност, когато си тръгваш завинаги, не е ли все едно дали ще държат вратата отворена, докато се скриеш на ъгъла или ще я тръшнат така, че едва ще успееш да отскочиш, за да не те цапардоса по задника?
Мисля си, че идиотът, който е наредил да се боядисват стаите в бяло и сиво, има право. Той като че ли всеки ден ни казва: “Всичко е суета, а отърване от пътя за отвъдното няма. Така чее… правете си сметката.”
В живота ми е имало много сиво. Какво говоря, много сиво? Та то освен сиво, като че ли не е имало друго. Ето защо не ме тормози болничната стая. Е, и какво излиза тогава? Че аз доживявам дните си в обстановка, която ми е твърде добре позната. Какво тогава съм се разфилософствал: полегати следобедни лъчи, полянки и борове, розово и златно? Глупости на търкалета. Право е било идиотчето да вапца всичко в сиво, защото всичко е суета.
И все пак, ако миришеше на бор, вместо на карбол, по-друго щеше да е. Момчето до мен не мисли така. По цял ден псува – и миризмите на застояла манджа и клозет (в края на коридора сме, надолу са стълбите на столовата, наляво – тоалетните); и сивите напукани стени; и равнодушния доктор с надупчените джобове; и раздърпаната санитарка със зло и космато лице, която всяка сутрин натъпква с парцала чехлите ни чак до стената и после някой трябва да се наведе на четири крака, за да ги извади. Хм… Четири крака… повечето от нас имат само по един, даже някои и по един нямат. Забравих да кажа, че тук сме все такива, ударени. И повечето от нас я могат да мръднат пръст или клепач, я не могат. Само момчето до мен горе-долу се движи.
Момчето все вика: “Братче, като изляза оттук, ще ида в една редакция и на тия болници мамицата им ще разплача! Да им разправя аз на ония хора как изглежда работата отвътре. Сега си обяснявам защо докторите в интервютата винаги викат, че не ги интересува благодарността. Кой ще му благодари на тоя с надупчените джобове? Или на тая с чехлите? Той само дето не ходи и по стаите с ножовете и трионите си. Дай му само да реже. Като изляза…”
То няма да излезе. Остават му по-малко дни и от моите. Но то не знае. Хубаво е, че не знае. Хубаво е, че и оня касапин, докторът, успява да го излъже. Хубаво е. Само да видиш момчето как седи на леглото до краката ми и дава кураж:
- Бай Стефане, като си излезем, ще идем у дома. Ама първо ще си вземем една каса бира, суджука от мене. Предполагам, че нямаш нищо против да поканим и тоя касапин – доктора?
Кимам с клепачи.
- Ха така. Айде, сега да почиваме, че да оздравяваме бързо.
Дано оздравееш, синко. Поне ти. Мислено се прекръствам – направи ти, боже, чудото, щом медицината е безсилна. Вземи, колкото е останало за мене и го дай на това дете. Да си пие бирата и да замезва със суджук. Аз съм взел своето. Даже повече…
Брадатият небесен непрокопсаник едва ли го има, а ако го има, едва ли ще ме чуе. Ако пък чуе, няма да изпълни молбата ми. Той обича да наказва за греховете. Дърт пръч, дърт брадат пръч, аз не моля за себе си…

Момчето простенва в съня си. Боже мой, дано има дни това дете.
Грехове… Хайде да ги наречем житейски грешки. Така. Ако аз съм наказан от природата за тях, защо до мен, стария, наполовина изсъхнал кютюк, е повалила и тази млада фиданка? За какво е осъдила момчето? През живота си то още не е успяло да стори добро, та камо ли лошо на някого. Не е успяло да се научи как се пие бира. Не е любило.
Загложди ми в очите. Всеки ден мисля за момчето. Какво да направя, за да му помогна? Какъв е келепирът от напредъка на медицината? Мога ли да кажа – отказвам се от живота си, давам го на друг? Мога. Мога ли да го направя? Не мога. Каква е тогава файдата, че е било открито лекарство, дето за нула време трепело нещо друго, невидимо, вирусче там някакво, когато ето, това видимото, моят окаян стар живот, аз не мога да го подаря на това дете. Ден повече да е за него – все е нещо. Но – не мога.
За мене няма кой да се зажали. И това е добре – винаги съм ненавиждал жалбите и си мисля, че този, който ще се изправи един ден (близък, въпреки че докторът ме уверява в обратното) над това, което до вчера е било бай Стефан Ичкията, няма да сбърка, ако каже:
- Слава богу, пукна! И все пак чудо е, че земята не се разтвори сама под него, а го търпя петдесет и две години, както майка търпи непрокопсания си син. Скръбни сме не защото изпращаме точно него (тук той свенливо ще премълчи “пияница”), а защото срещаме смъртта. Това ни подсеща, че трябва да смирим суетата си.
А мен пък ме подсеща, че оня, дето е наредил да боядисват стените в сиво, е имал право.
Откъде ли ми идват на ум такива глупости. Ами то, човек като няма друга работа, по-точно като няма вече никаква работа, какво друго му остава, освен да прехвърля живота си.
Такаа… Сега мачкам казионните чаршафи, потя се като камила и прехвърлям в главата си, или поне това, което е останало от нея, нещата, които не съм успял да забравя.
От главата ми е останала половината. Другото е сухо и безчувствено. Мисля, че когато касапинът с надупчената престилка го чукне, кънти като манерка на новобранец. Сухо е и останалото от мен. Сухо като гъба прахан. От три месеца. И, както бодро ме уверява докторът, за още един.
Чичо доктор мисли, че не чувам и не разбирам. Защото не си давам труд да реагирам на въпросите и на идиотските му хрумвания – да ме щипе, да ме боде, остава да изпробва и с жив въглен. Не знам кое го кара да мисли, че не чувствам нищо, но ако можех, такъв щях да му прасна в мутрата, че да му стане безчувствена цялата куха глава.
Но си трая. Нека си мисли, че приказва на чамова дъска. Така ми е по-удобно. Мога да разбера всеки ден истинското състояние на нещата. Иначе чичо доктор ще ме лъже, че всичко е наред и че след десетина дена ще припкам като козленце. Ама и козленце – пръч на петдесет и два лазарника! Но пак бих припкал, стига даа… можех…

Как ми се пие една биричка, боже мой. Студена. Запотена от виковете на дяволите, затворени в нея. Даа… да ти се пие е едно, а да има, е съвсем друго. Дето викал оня на баща си, когато дъртият лежал на смъртния си одър: “Тате, хапваш ли печено агънце?” Старият се облещил – бре, цял живот яйцата криели със снахата от него, сега – агне!?… “Като си рекъл, да хапнем” – отговорил на сина си. “Хапваш? – позасмял се юнакът. – И аз хапвам, ама няма. Но поне те поканих.”

Често си спомням училищата, в които съм заставал пред чиновете. Трепета и първите думи, които сме разменяли с новите ми класове. Надеждата, с която са ме гледали момчетата и момичетата.
По професия съм учител. Бях. Вече съм… нищо. Както се е уверил и касапинът. Макар че, ако бях дал знак, че го разбирам, би започнал начаса да ме убеждава с добродушието на палач, че след две седмици вече ще припкам. Бих припкал. Дори бих се влачил след стадото като полусляп, беззъб пръч. Па макар и да служа само за посмешище на младите. Или като предупреждение. Но… не дават, баке. Дотук.

Прието е в такива случаи човек да се опитва да направи равносметка на живота си. Не че има бог знае каква полза от това, защото равносметката я правим тогава, когато това, което се нарича живот, е към края си. А дали ще го завършим с равносметка или без сметка, като че ли е все едно. То човек го прави, как да го кажа, ей така, за свое утешение.
Опитвам се и аз, докато лежа по гръб и премислям думите на касапина. Трябва да си призная, че нищо не се получава, че няма какво да премислям. Но, ако съм честен към себе си, би трябвало да си дам сметка, че всъщност има, и то не е малко. Просто не е в мой интерес. Много черен излизам. Също като дявола, когото всички мразим, а всякак се стараем да му подражаваме.
Ще ми се поне в последните дни да бъда добър и чист. И честен. Впрочем, честен съм бил, но добър и чист много рядко.
Иска ми се, ама няма как. Това, което се случва в живота, не се забравя. Хората могат да го забравят, но ти самият не можеш. А понякога и не искаш. Добър или лош – това ти е животът. Каквото си сторил, това и ще си спомниш.
Как ми се пие една студена биричка, да му се не знае. Хм… Представям си какви очи ще облещи докторът, ако ме завари с изпотената бутилка в ръка. Даа. Пие ти се, бай Стефане, ама няма. Както е рекъл оня на баща си. Това е положението. И няма да има. Твоят дял си го взел. Даже два дяла.

Когато нещата с жена ми тръгнаха зле, взех често да прескачам до сладкарницата, малко по-надолу от училището. Защо да си кривя душата, аз и по-рано прескачах, но много рядко. Използвах голямото междучасие. Два коняка от раз и за последните два или три часа съм във форма.
Само че по едно време взех да забелязвам, дето учениците от моя клас и те едва дочакваха голямото междучасие и изчезваха вкупом някъде. Първо помислих, че ме следят, затова взех да се оглеждам на всички страни, докато вървя покрай оградата на училището и преди да хлътна в сладкарничката. Нямаше ги никакви. И един ден тръгнах по обичайния си маршрут, заобиколих училището и се върнах. Къде ли не ги търсих, а от тях нито следа. Обикалях, докато се спънах в една греда на строежа и си разпрах крачола (тогава се строеше допълнително крило към училището). И изведнъж се сетих къде са. Само че нямаше време да проверя, защото звънецът удари.
На другия ден повторих маневрата и вместо в сладкарницата – право в мазето на строежа. Всичките бяха там. Момчетата, искам да кажа. Около две шишета гроздова ракия. Две-три цигари обикаляха от ръка на ръка. Причерня ми пред очите. Каква злина бяха препатили тия хъшлаци, та с такова настървение посягаха към бутилката? А и срамно ми беше. Нали им бях учител. На това ги бях научил, защото най-естественото нещо за един ученик е да гледа какво върши учителят му. Боже мой, нима само мръсотия, рекох си, ще разливам около мен.
Грабнах една летва и с първия удар пръснах двете бутилки на хиляди стъкълца. После започнах тях. Крещях нещо, без да помня какво, и ги налагах. Те само се свиваха, но не бягаха и не продумваха. По някое време спрях, строших летвата о коляното си. Те се бяха скупчили в един ъгъл на мазето и ме гледаха.
- Нямате право да пиете – завиках насреща им. – Нямате.
Те продължаваха да мълчат и да ме гледат.
“А ти? – жегна ме мисълта. – Ти имаш ли право? И кой ти го е дал? И имаш ли право всяка сутрин да се изправяш пред тези деца?”
Захвърлих парчетата от летвата и побягнах по стълбите навън.
Бая ги бях насинил, но хъшлаците си мълчаха. Не знам откъде научи директорът. Какво ли има да му се чудя? То за такива неща винаги си има хора. Да подшушват, искам да кажа. Такива, дето са готови да продадат другите, за да им е мирно и тихо на тях. Все си мисля, че ако не беше стигнало до ушите на другите, щяхме да се разберем с момчетата.
Събра се учителският съвет. Изкараха ме едва ли не садист.
- Да удря децата с летва! – патетично вдигаше очи към тавана една от колежките.
- Какво ще им стане на децата от по една глътка – опитваше се друга да вземе средна позиция.
- Не може така – сплиташе ръце молитвено директорът. – Не е педагогично. Трябваше да ги доведете при мен, вместо с летвата… Защо…
- Бих ги – викам, – не защото пият, а защото пият без мен. И то гроздова…
Оставиха ме в училището, но вече не бях класен. И момчетата, и момичетата ме гледаха не с надежда, а със съжаление. Оставиха ме, защото хората обичат около тях да има такъв като мен. Повдига им се самочувствието като се сравняват с него и виждат колко са добри.
После му отпуснах края. Жената – де наистина, де за очи, се опитваше да ме спира, не успя, вдигна ръце от мен, намери си друг и ме напусна.
Не съжалявах. Тогава за нищо не съжалявах. Само чаках да дойде голямото междучасие. Но смених сладкарницата. И пиех от раз вече три коняка. А имаше и периоди на запой, когато по два-три дни не стъпвах в училището. Намирах си болнични листове лесно, защото си имах един приятел доктор, същата стока като мен. Директорът се мръщеше, но нищо не казваше. Човекът благоговееше пред документ с печат. Макар че трябваше отдавна да ме изхвърли.
Сам напуснах. Срам ме беше от децата.
В съда с жената се разбрахме бързо. Само със сина се получи засечка. Аз не го исках. Истина е. Не защото не го обичах, напротив, защото прекалено много го обичах. Не исках да гледа баща си как лети надолу по стръмното. Синовете не обичат такива бащи. А исках той да ме обича. Само че нямаше с какво да го заслужа. Не си правех илюзии, че ще спра с пиенето. Нямах воля за това.
Майка му пък не го искаше, защото новият й приятел беше поставил категорично условие: ще се оженя за теб, но никакви чужди деца. Какво да го кориш? За него синът наистина беше чуждо дете. При това дете на пияница.
Не искам да кажа, че жената не желаеше детето. Какво й е било, разбрах на третото дело. Беше почерняла от мъка. Не за мен, разбира се, за детето. Но тя не можеше да живее сама. Свикнала беше друг да взема решения заради нея, с друг да дели вината за грешките си. Страх я беше да остане сама срещу живота. А и беше вече влязла в години. И ясно преценяваше, че женихи като за нея не се намират под път и над път.
Детето беше мъничко тогава – на осем-девет годинки. Изправило се беше между нас и ни гледаше объркано. Едва ли е разбирало какво става. Но усети, миличкото, че нещо се срутва, че живо месо се къса, и само стоеше побеляло между нас и гледаше подплашено като зверче. После се разплака и се сгуши на баба си, моята майка, в полата.
- Господ да ви убие и двамата! – разрева се и дъртата. – Като сте такива шантави, защо не помислите и за тая душичка!
Изправи се насреща ми и завика с гърления си глас:
- Виж са, виж са, пияницо! Женицата съсипа, сега и детенцето сираче остави. На това ли те научи баща ти?
Синчето беше умно. Учеше се добре. Не че съм му показвал кой знае колко. То кога ли бях и трезвен, та да му показвам, ама растеше свито едно, попарено като прекършена клонка.
Когато се случеше да се заприказваме, детето ме гледаше с боязън. Не беше свикнало да ме вижда трезвен. Не че винаги бях пиян, ама и никога не бях напълно трезвен. Стягах се само сутрин, когато тръгвах за училище. То, моето, беше едно стягане – да дръпна на гладно половин шише ракия…
Отначало се прибирах поне навреме в къщи. Пиян, залян, трезвен – но за вечеря в къщи. Постепенно взех да се заседявам в кварталната кръчма и бабата започна да изпраща момчето да ме вика. То идваше, миличкото, заставаше до мен и мълчеше. Не ме дърпаше, не настояваше. Аз уж се правех на весел, но полека-лека столът започваше да пари под мен. Опитвах се да се шегувам с него, опитвах се да навра в ръката му стотинки да си вземе лимонада или каквото там иска. Мъчех се да се доближа до него. А то само мълчеше и ме гледаше, но това беше по-страшно от всякакви викове и молби. Ставах, хващах се като слепец за слабичкото му рамо и се залюлявах към къщи. А то се мъчеше, миличкото, да ме крепи…
Веднъж, когато то дойде, се бях налюскал здравата. То тогава да е било в шести… седми клас. Около мен започнаха да се подхилват:
- Айде, Стефка, конвоят ти пристигна…
Замахнах и ударих детето. То не очакваше, какъвто и да съм бил, никога не бях го удрял, и се строполи по гръб насред кръчмата. От устата и носа му шурна кръв.
Уплаших се като видях кръвта. Помислих, че съм го ударил лошо, и изтрезнях за миг. А около мен се смееха:
- А така! Да го отучиш от тия адети. Децата – в къщи!
Детето стана. Посегнах да му отупам дрешките, но то се дръпна. Помисли, миличкото, че пак ще го ударя. Излезе си заднишком, като се озърташе и не смееше да вдигне ръка да избърше кръвта от лицето си. А около мен продължаваха да се смеят.
Не го заварих в къщи. Само дъртата се щураше из стаите и нареждаше на умряло. Тогава детето избяга при майка си. Идваше често да види баба си, но винаги се въртеше по улицата, за да се убеди, че мен ме няма. Понякога го гледах през прозореца. Гледах го, гледах го, докато ми припари на очите, изчаквах го да стигне до горния край на улицата, излизах и поемах в обратна посока. Вървях бавно, така че като се обърне да види, че аз си отивам.
После спря да идва, защото баба му умря.
Погребахме я в един слънчев пролетен следобед. Детето не дойде на погребението. Може и да не е знаело. Или пък толкова ме мразеше, че дори смъртта на милата му баба не бе го накарала да се срещне с мен.
Едва дочаках да се разотидат бабетата, които подсмърчаха цял ден из къщи, и извадих шишето с ракията. Налях във водната чаша и хвърлих в гърлото си. Налях втора, надигнах я и ръката ми спря насред път. Облегнах ръка на масата. Сложих глава в дланите си и загледах шишето и чашата. Не бях запалил лампата. Лъч светлина се промъкваше отвън. По прозореца вятър люлееше клона на черешата и при всяко поклащане той за миг закриваше уличната лампа. Светлината се отразяваше в чашата и бутилката на кратки интервали като фар, поставен на висока крайбрежна скала.
Седях така и гледах в пълната чаша.
- Ето, това ти е фарът на тебе, байо Стефане – сграби ме мъката за гърлото. – Това ти е вече пътеводната звезда. Като че ли само това ти остава. Това ти е за майка, и за жена, и за син. Това ти е оградата, дето ти пречеше да влезеш в живота през главния му вход. И която не можа да прескочиш през всичките години, докато оттатък те чакаха.
Замахнах и сметох всичко от масата. Клонът продължаваше да се поклаща. Станах и отворих прозореца. Под черешата видях почерняла щайга, безразборно натъпкана с празни бутилки. А на ствола на дървото беше облегнато старото счупено колело на детето.
Хвърлих се към бюфета, извадих друга бутилка и изпих на един дъх половината. Всичко около мен започна да се върти. Строполих се на стола, отпуснах глава на масата и започнах бавно да се свличам към пода.
Светлината от улицата все така примигваше при всяко поклащане на клона. Натрошените стъкла блясваха за миг като бисери, които прахосническа ръка беше разпиляла в най-тъмното кътче на живота.
Момчето до мен простена в съня си. Дано се събуди, горкото, дано има дни. Но не като мен – с половин глава и тяло като стар дънер. Дано има дни. Толкова неща може да направи още… Но по-различни от моите неща.
Дори да мога да му дам от живота си, то едва ли ще го приеме. На кого му е нужен такъв дар? Пък може и да го вземе… момчето сигурно ще се научи какво да прави с него.
Минава визитация. Касапинът с престилката на дупки е омърлушен. Гледа ме дълго и тъжно. Дори забравя, че трябва да ме лъже. Разбрал е вече, че няма смисъл.
Чувам как се отварят вратите по коридора. Сега и в другите стаи се свиват под чаршафите и гледат чичо доктор с надежда. Той се шегува с тях. Лъже ги най-безсрамно и навира пръсти в дупките на джобовете си. Усмихва се, но му е тежко.
Стегни се, умолявам го мислено, мъж си. На мъжете какво ли не им минава през главите… Стегни се, такава ти е работата. Има и по-лоши неща.
Чувам как се затваря последната врата. И с изненада виждам, че касапинът влиза пак при нас и сяда на леглото ми. Обзема ме паника. Дано не разбере, че съм схванал всичките му хитрини. Ще му бъде още по-тежко.
Той протяга ръка и я слага върху моята:
- Чуваш ли ме… татко? Разбираш ли ме?
Целият се напрягам. Напрягам това, което ми е останало, за да не ме взриви мъката, която напира в гърдите ми. Дано не разбере. Не искам да му е тежко. Стига каквото съм му сторил досега.
Той мълчи. И ме гледа – както тогава, в кръчмата, когато го ударих. Дано не простена, боже мой, дано не простена!
“Чувам те, синко, разбирам те – извива се, стегната от железни пръсти, душата ми. – Но не знам какво да ти кажа…”