Иван Антонов

В двужанровата си книга „Отражения” Кънчо Великов се проявява едновременно като поет и есеист. В нея тематично взаимно се допълват стиховете и есеистичните миниатюри. В една от тях, озаглавена”Другото крило”, авторът ни отпраща към една старогръцка легенда за еднокрилата птица пии. За да могат да полетят, тези птици се събират по две.

И ето че поезията и прозата в книгата на Кънчо Великов са като птиците пии. Не зная дали наистина са съществували тези птици, но в „Отражения” авторът е осъществил своя полет. Симбиозата между кратко есе и стихотворение прави книгата интересна и необичайна.

Това взаимно допълване позволява темите да се видят последователно от две различни посоки на интерпретация, тъй като понякога конструкцията на едно стихотворение не позволява такава възможност, както и конструкцията на есето не позволява прекалена метафоричност. Темите в „Отражения” са от широк спектър, но те винаги се занимават с едно съществено нещо - животът на човека, неговите вълнения и неговата отговорност пред себе си и пред света.

От своя не малък житейски опит Кънчо Великов се е убедил, че „човекът е един универсален актьор върху голямата сцена на този свят”, изправен пред дилемата: „роб или господар!” Читателят на тази книга може да се докосне до житейското кредо на автора: „Все пъшка човекът под небето на вечните грижи”, но и ни до вярата, че „Нощта ще роди друго утро. И пак човек ще крачи под слънцето.”

Животът изобщо е най-великото състояние на природата и най-великото движение на материята, а животът на човека е може би нейното най-разумно проявление или както казва Кънчо Великов: „Всяко раждане е тайнство свише”. И това е така, въпреки не винаги разумните човешки действия, въпреки войните, разочарованията, омразата.

Това тайнство съществува неотменно, то е „изконният повик на кръвта”. Животът е необяснимо чудо, обясним ли го изцяло, той вече няма да е чудо. Човешката душа е „сложен лабиринт” с „много неосветени кътчета”. Но тя ревниво пази своите осветени места, които са отредени за скъпи на човека неща. На първо място стои майката, която авторът нарича „най-святата светица”. Не случайно в своето есе той ни припомня поговорката: „За майката и костите плачат.” До майката се нареждат родината и родния край, жената.

В „Отражения”, както споменах в началото, разглежданите в стихотворенията и есетата теми са много и от най-различно естество. Любовта към жената заема полагащото й се значимо място в книгата. В „За любовта”, „Неизпратено писмо”, „Благослов за жената”, „Другото крило” Кънчо Великов я разглежда от различни, несъвпадащи ъгли, но винаги верен на преклонението си към нея. „Без любовта човек би бил една празна чаша” - твърди той и това твърдение е абсолютно доказано от живота. Така както от празна чаша не можеш да пиеш, така и без любовта на човек към човека, към природата и родното място, животът се обезличава.

Можеш да си въобразиш, че пиеш от празната чаша, но това ще бъде само глътка илюзия. В живота без любов можеш да пиеш само омраза и безразличие. Често се случва една любов да остане и неосъществена. Тогава човек носи в сърцето си цял живот копнежът по нея. „Сега си мой копнеж и болка” - изповядва поетът в стихотворението „Мираж”.

Когато читателят разгърне книгата на Кънчо Великов, ще открие мисли и чувства, които той самият е преживял - радостта от първа пролет, очарованието на един невероятен залез. Ще се срещне с красивите жени, които вървят по улиците на града като богини. Сериозно внимание е отделено на традициите на българския национален дух, онзи дух, който ни е съхранил във времето. Свързвайки историята с нашето съвремие, авторът с болка и тревога в „Наследство”, „Български огнища”, „Исус от Бяла Черква” и други творби ни припомня грижата за националното съхранение, което ние днес сякаш сме оставили на последно място в живота си.

Човек в много по-голяма степен е богат с приятелите си, отколкото с материалните придобивки. Приятелят е ценност, която носи обич. Не случайно в есето със същото заглавие авторът ни разказва притчата за умиращия баща и неговия завет към сина. А повечето приятели на Кънчо Великов са творци на словото, какъвто е самият той. Връзката с тях е много силна, защото всички те са свързани с възела на духовността, на творческата амбиция, на страстта да създават.

Тях той нарича „Рицари на духа”. Емоционално, стилно написани са спомените в „Коренче здравец” за писателя Стефан Поптонев, „Празник на поезията” за поета Емил Розин, „Полунощно писмо до Янко Добрев”, „Портретите”, посветени на Васил Левски, Пейо Яворов, Сергей Есенин, Христо Банковски, Веселин Тачев и др.

Особено вълнуващо есе е „Другото крило”. То ни въвежда в най-тънката и същевременно трагична в известна степен взаимовръзка между хората. Особено между тези, които цял живот са били заедно. Руският романс, който старият доцент и съпругата му изпяват, е прекрасен момент от техния вече почти отминал живот. И тук не става въпрос за трогателността, а за онази неразделима привързаност един към друг, плод на дълголетна обич, на един смислено извървян път. Това е „пламъкът, на който греем душите си”.
Книгата на Кънчо Великов „Отражения” завършва с интервю. В него авторът изразява своето отношение към духовността, в частност към поезията, която той нарича „Аркадия на възвишеното и красивото”.

Относно стихотворенията в „Отражения”, бих казал, че тези творби са познати от предишните чисто поетически книги на Кънчо Великов. Не случайно първото стихотворение в книгата е „Битие”. Спорно е дали битието определя съзнанието на човека, или съзнанието - битието, но в неумолимия бяг на човешкото време се състои и единственият му живот. Не е важно колко дълго ще живеем, а с какво съдържание ще изпълним живота си, дали има плод след него, или си е отишъл безплоден:

Така се изнизва животът. Човек си отива,
но семе е той на Земята в голямата нива

ни казва поетът в „Битие”. Важно да си опазим душата от ония гибелни страсти, които ни завличат към дъното на бездуховното, омразата, алчността. В стихотворението „Отговор” поетът призовава:

Пази душата си! Пази я.
…
Издигай истината като знаме…

Спасението на душата е единствено в любовта - във всичките й проявления: към Родината и родния край, към любимия човек, към приятелите, дори към враговете ни. Обичащият човек е богат човек. В неговия живот хармонията е пълна. От него и за него звучи музика. Словото се превръща в поезия, а музиката и поезията носят красота. Именно такава красота Кънчо Великов е успял да сътвори в своите стихотворения: „Родина”, „Жена”, „Молитва”, „Мираж”, „Арбанаси”, „Мак”, „Музика” и др. В „Молитва” поетът горещо се моли:

Запази ме, любов, запази!

Може би това е рефренът, който цял живот го е водил през праговете на времето, през бурите в живота, изпълвал го е с надежди и копнежи.
Специално искам да се спра на две стихотворения на Кънчо Великов: „Блажена ти, която ме роди”, посветено на майка му и „Име”, посветено на неговата внучка. На майката човек дължи всичко - заченат е в миг на върховна обич, първият плач е миг на върховно щастие на родителката, а щастливото детство е нейният безусловен дълг към него, бих казал дори към човечеството. Ще си позволя да цитирам цялото стихотворение:

На светлото ти чувство аз съм плод.
Ти бдя над мен в радост и беди,
във крехкото ми тяло вля живот.

До твоето сърце заспивах тих.
Над мен очите ти - грижовна стряха.
По-ласкави от слънцето те бяха,
любов и нежност до насита пих.

Тъй както вятър облаците гони,
един след друг се сменяха сезони.
Те пълнеха душата с красота.

Така растях - в мечтите си унесен,
и пътят ми се втурна през света
в една далечна, златно-зряла есен.

И ако се върнем към легендата за птиците пии, които за да летят, се събират по две, то и при полета на Кънчо Великов в поезията, най-близките му същества са две - майката и внучката. На внучката си той е посветил едно прекрасно стихотворение, от което лъха безкрайната му обич към малкото крехко същество:

Лъчиста си и толкоз сладка,
застанала така пред мен.

Обичта се изразява най-добре, най-пълноценно в грижата за днешния и утрешния ден на детето, защото то е нашето днешно най-безценно богатство и утрешно най-голямо наследство. На внучката си поетът оставя завета:

… българка бъди докрай!

В поезията на Кънчо Великов Родината и родния край са изконни ценности. В книгата „Отражения” те са намерили място в стихотворения като „Жените на Павликени”, „Момчетата на Бачо Киро”, „Старите къщи на Велико Търново”, „Караисен”, „България - 21 век”. В тях поетът е изразил своето преклонение пред ръцете, умовете и сърцата на предците ни, мнозина дали живота си, за да възкръсне България, за да ни има днес и нас, и нашите деца.

Новата книга на Кънчо Великов не е написана за отмора и забава. Тя ни припомня изконни човешки ценности, съкровени вълнения, родолюбиви тежнения - всички онези неща, които ни правят български народ.

Да пожелаем на добър път на „Отражения” към сърцето на читателя, а на автора нови книги, здраве и дълголетие!