СКУКАТА КАТО ПРИЗВАНИЕ
Ничия лудост няма да има значение за човечеството.
Дори да е твоята лична лудост!
Ние ежедневно се опитваме да предлагаме собствена версия за значимостта си. Може би това се дължи на страха /или суетата!/ да не би някой междувременно да успее да докаже например абсолютната ни незначителност. И така повечето се втурват да се себедоказват в тиражирани интервюта по медиите, в лустросани соарета и приеми, в припознаване и приобщаване към значими емблематични влиятелни кръгове.
Когато не играят ролята на ВИП персони, вихрено увлечени във важни дела, едва ли не съдбоносни за човечеството, те позволяват уж случайно, уж съвсем естествено да се появят като дълго увещавани и кандърдисвани гости в някоя медия, само и само човечеството да не би да пропусне редкия шанс и да не стане свидетел на техния изключителен вътрешен живот - животът на бохема, отредил им отдавна скуката като призвание.
Ухажвани по твърде прозрачни причини, има „любимци” на медиите. Но тъй като твърде често тези разглезени „любимци” нямат достатъчен речников запас, нито изобилие от мисли, които да впечатляват откъм съдържание, то те прибягват до един похват, отдавна известен в играта между ухажори и ухажвани - е, ние, ако не друго, то сме дълбоко убедени, че ви превъзхождаме и като значимост, и като чувствителност.
Аргументи ли? Но моля ви, не ставайте смешни! Ние не спорим, ние съобщаваме своята значимост, до която сме стигнали чрез съзерцание как растат ноктите на краката ни, докато сме пийвали отлежало питие насред копринени чаршафи.
Философските дилеми дали по рождение съм човек, а по възпитание - животно, дали музата на времето Клио изобщо ще се опита да ни запомни, имат еднозначен отговор. И той напълно изключва извода - ако Клио все пак запази някакъв спомен за всички ни, то това ще е споменът за нашето погубване. От историята със сигурност отсъстваме, но защо да допуснем това и за бъдещето? Нали при това светът няма кой знае каква добра репутация, ако изобщо му е нужна такава! Нали на дневен ред не стои въпросът кое да спасяваш по-напред - кожата или разума?
Да си добродетелен и да си способен да оцеляваш изобщо не са в ярка или в пряка зависимост. Нисшите организми са много по-успешно оцеляващи от сложните. Живей по-простичко, а простичките неща никога не съдържат сложни дилеми. Така някак естествено скуката сама ни намира. Не сме в средновековието, поне по технологични битовизми, през което, ако не искаш да станеш цел, трябва да се движиш. Сега можеш съзерцателно да разсъждаваш, без да си номад в собственото си битие, дали изборът на занимания е действително наш избор или той просто ни обсебва, когато попаднем на него. Защо да вдъхновяваме своите врагове с прекомерни и болезнени реакции?
Приглушени усмивки, многозначително намеци и недомлъвки - ето част от „формулата” за успеха. Постепенно за другите със сигурност ставаш много „по-реален”, отколкото за себе си. Не си Актеон, преследван от кучетата на закъснялото съжаление или съвест, та да се тревожиш. Остава само да се отдадеш на… облагородяващата скука. Но винаги в кръга на прожектора, който кръг в нашето общество очертава една невидима граница на „племето на богопомазаните елитари” и хейтъри.
В този кръг призваните свише да скучаят се чувстват защитени от въпроса дали оплетени като в паяжина в собствения си снобизъм и хейтърство, те не се излежават или парадират сред напълно бутафорен свят, заобиколени от станиолови украшения и дрънкулки, преди да разберат тъжния житейски извод, че паяжината умира след паяка.
Естествените леност и празнота са естественото му и като че ли безспорно състояние на елитара. Пробвай да го доближиш! Той тутакси ще ти докаже колко си низък в йерархията на неговите логични и емоционални доводи и възгледи. И непременно държи да ти демонстрира досада. Не го безпокойте, той си има занимание - скуката.
Така запазва дистанция, предпазва се от „интелектуална и духовна сегрегация”, която като нищо може да го зарази от общуването с тебеподобни. Кой каза, че си?!? Познавач на Монтале или Марвъл, на Вагнер и Шостакович, на …?!? И не само на тях?!? Голяма работа! От това да не би да ти намалят данъците? Още един провинциален и безнадежден многословен неврастеник… Хайде, че той /или тя/ трябва да се отдаде на свещенодействието - къде да се приюти за обяд, та да няма разните му там навлеци с досадни питания и подмятания да му развалят апетита… Та нали точно днес трябва безапелационно да демонстрира разцвета на собствения си егоизъм, нищо че този разцвет е постигнат чрез тотално свличане до санитарния минимум на духовността и благонравието е само аксесоар на себичността.
Поклонниците на скуката винаги настояват за свое изключително право на избор - или свикни с хората, или не ги понасяй. Не е трудно да се отгатне какъв е изборът! Затова и непоносимостта я демонстрират при всеки удобен повод - ясно, с подчертано чувство за пренебрежение и превъзходство. Дали пък да не възкликнем: “Бедни ми, бедни безделнико, как ти е убягнала простичката истина, че при душевно болните мнението на лекаря е по-важно от мнението на пациента!”
Всъщност ти не си нищо друго, освен още един блед и дори не толкова успешен опит на материята да се изрази. За теб свещените библейски заповеди сигурно ще очакваш да слязат от небето с амвона… И там, паднали ничком, ще те очакват обожатели и последователи, които ще възклицават и ще пеят „Осанна!” До момента на тягостното пробуждане!…
Насърчен от съзерцанието и скуката, той вече живее с усещането, че е господар на стихиите. Че е свещенодействащ, жрец, архонт, лорд или прочие обхванала натрапливост. Няма защо да обръща внимание на разните му там нескопосани кресльовци и комплексари, та било те ерудити в не знам си коя област на човешко познание. Когато се здрависваш с тях, винаги след това трябва да подтискаш рефлекса да си измиеш ръцете и непременно да си преброиш пръстите, да не би да са ти отмъкнали някой.
Може тези, от навалицата, да знаят, разбират и ценят какво значи да простреляш с дух нарастващия мрак като дрозда на Томас Харди. Но този, обожателят на скуката, непременно знае много повече, нали тя го е възпитавала, докато го превърне в жалко подобие на онзи полезен и послушен пудел - суетата.
А може би зад всичко това стои страхът от мига, който някой преди нас простичко е описал:
„ЗЕМЯТА ПОГЪЛНА ПОКОЙНИКА, ОБЛИЗА УСТНИ И КАЗА:
ТОЙ Е МОЙ!”
ОСТАНАЛОТО Е ТИШИНА!!!
