Константин Г. Константинов 

откъс от романа

* * *

По всич­ки пред­с­та­ви за вре­ме­то си, Йор­ко бе­ше тъ­по ко­пе­ле и пъ­лен не­щас­т­ник. Ро­ден от лю­бов­та на сла­вян­ка и бъл­га­рин, той прос­то бе об­ре­чен на лош жи­вот. Май­ка му бе мо­ми­че в ува­жа­ван сла­вян­с­ки род, кой­то си жи­ве­е­ше по свои пра­ви­ла и за­ко­ни. Са­мо пла­ща­ха да­нък на Ха­на и по­ня­ко­га да­ва­ха вой­ни­ци за ня­коя и дру­га вой­на. Виж, ба­ща му бе­ше го­ля­ма ра­бо­та - кон­ник в цар­с­ка­та кон­ни­ца. Как точ­но са се срещ­на­ли май­ка му и ба­ща му и как са се за­лю­би­ли - Йор­ко та­ка и не раз­б­ра. Ес­тес­т­ве­но ня­ма­ше как май­ка му и ба­ща му да жи­ве­ят за­ед­но, но ба­ща му ид­ва­ше да ги виж­да, ма­кар и ряд­ко. И, раз­би­ра се, бър­за­ше да си тръг­не, за­що­то в ония вре­ме­на не бе­ше при­е­то бъл­га­ри и сла­вя­ни да се ме­шат.

Ко­га­то Йор­ко ста­на на два­най­сет, ба­ща му бе убит в бит­ка, а ско­ро след то­ва и май­ка му си оти­де от тоя свят и та­ка той ос­та­на, об­г­ра­ден от шай­ка не­доб­ро­же­ла­тел­ни към не­го род­ни­ни-сла­вя­ни, и сам в един пат­ри­ар­ха­лен свят, кой­то не го ис­ка­ше. Не­го­ви­те връс­т­ни­ци чес­то се прис­ми­ва­ха на про­из­хо­да му, тор­мо­зе­ха го и то­ва бе при­чи­на­та по­ня­ко­га да от­на­сят ня­кой и друг ту­па­ник. Пък и на­ли бе син на бъл­гар­с­ки кон­ник и от не­го се очак­ва­ше да е си­лен, аг­ре­си­вен и без­с­т­ра­шен.

Йор­ко не ха­рес­ва­ше те­зи хо­ра и тех­ния на­чин на жи­вот. Стру­ва­ше му се сил­но без­с­мис­ле­но да жи­ве­еш тол­ко­ва зат­во­ре­но, след ка­то све­тът е тъй пъс­тър.  И тъй ка­то чув­с­т­во­то на неп­ри­я­зън бе­ше вза­им­но - Йор­ко си тръг­на вед­на­га, щом по­рас­на дос­та­тъч­но. Хва­на пъ­тя, да си тър­си къс­ме­та и мяс­то под слън­це­то, но то­ва се ока­за слож­на ра­бо­та. В ония вре­ме­на раз­де­ле­но­то об­щес­т­во гле­да­ше на хо­ра­та ка­то Йор­ко, как­то ние гле­да­ме на ня­кои от мал­цин­с­т­ва­та днес. Та­ки­ва хо­ра не се при­е­ма­ха ни от бъл­га­ри, ни от сла­вя­ни. Ни­къ­де не го ис­ка­ха. На Йор­ко му ос­та­ва­ше са­мо въз­мож­ност­та  да се про­пие или да ста­не кра­дец и раз­бой­ник. За ог­ром­но съ­жа­ле­ние оба­че Хан Крум нап­ра­ви ня­как­ви ди­ви за­ко­ни сре­щу краж­би­те и ви­но­то, а Йор­ко оп­ре­де­ле­но не бе са­мо­у­би­ец. Ос­та­ва­ше му са­мо ед­но - да се обър­не към най-ли­бе­рал­на­та ин­с­ти­ту­ция във вся­ка дър­жа­ва - ар­ми­я­та. Пък и на­ли ба­ща му бе кон­ник, ге­ройс­ки за­ги­нал в бит­ка…

Та­ка Йор­ко за­поч­на сво­я­та во­ен­на ка­ри­е­ра в служ­ба на Ха­на. След­ва­щи­те ня­кол­ко го­ди­ни пад­на яко къл­ца­не и раз­маз­ва­не на ава­ри, а след то­ва и на ви­зан­тий­ци.  При прев­зе­ма­не­то на Сер­ди­ка, Йор­ко та­ка се раз­вих­ри, че още на след­ва­щия ден след боя го нап­ра­ви­ха стот­ник. И му на­мек­на­ха, че то­ва ще е вър­хът на не­го­ва­та во­ен­на ка­ри­е­ра - за­ра­ди неп­ра­вил­ния му про­из­ход, раз­би­ра се. Все­ки един чо­век си­гур­но би се от­ча­ял на­пъл­но, ако му ка­жат, че то­ва е всич­ко, ко­е­то мо­же да пос­тиг­не в жи­во­та си, но Йор­ко прос­то бе про­дукт на стран­но сте­че­ние на об­с­то­я­тел­с­т­ва­та - ни бъл­га­рин, ни сла­вя­нин. То­ва го пра­ве­ше не­за­ви­сим от вся­как­ви бъл­гар­с­ки или сла­вян­с­ки пред­раз­съ­дъ­ци и му да­ва­ше сво­бо­да­та да мис­ли са­мос­то­я­тел­но и да да­ва свои соб­с­т­ве­ни оцен­ки за то­ва, ко­е­то ста­ва око­ло не­го. С две ду­ми ис­кам да ка­жа, че не му пу­ка­ше. Аб­со­лют­но през оная ра­бо­та му бе­ше ка­къв во­е­нен чин ще­ше да има и да­ли ще е пер­фек­т­ния бъл­га­рин или сла­вя­нин. Той прос­то не бе ни­то ед­но­то, ни­то дру­го­то. Ма­кар и да не го осъз­на­ва­ше, бе чо­век от бъ­де­ще­то…

Йор­ко чу­дес­но за­поч­на да се спра­вя със за­дъл­же­ни­я­та си на стот­ник - в сми­съл, че чу­дес­но ор­га­ни­зи­ра­ше кла­не­то и раз­маз­ва­не­то на всич­ки из­п­ре­чи­ли му се вра­го­ве на Ха­на. В от­ря­да му има­ше и бъл­га­ри, и сла­вя­ни, и до­ри ава­ри, но всич­ки бя­ха рав­ни, мо­же би за­що­то по­ве­че­то от вой­ни­те му бя­ха с ня­как­ва по­доб­на на не­го­ва­та съд­ба. С две ду­ми, на не­го­во­то бой­но по­де­ле­ние се па­да­ше чест­та да съ­би­ра ця­ла­та из­мет на ар­ми­я­та или как­то каз­ва­ха то­га­ва - хо­ра­та с не­яс­но по­тек­ло. Са­ми се се­ща­те, че на Йор­ко хич не му пу­ка­ше  за по­тек­ло­то на хо­ра­та му и те му бя­ха бла­го­дар­ни за то­ва. Ско­ро сто­ти­ца­та на Йор­ко се сдо­би със сла­ва­та на сме­ли и от­ча­я­ни вой­ни и поч­ти ви­на­ги им да­ва­ха теж­ки, до­ри смър­то­нос­ни за­да­чи. Ко­га­то ви­зан­тийс­ки­ят им­пе­ра­тор Ни­ки­фор и си­нът му Став­ра­кий по­де­ха гран­ди­оз­ния по­ход към Бъл­га­рия през Ста­ра пла­ни­на, на Йор­ко­ви­те хо­ра ес­тес­т­ве­но се пад­на най-гад­но­то. Те бя­ха в ар­ми­я­та, за­щи­та­ва­ща на­пус­на­та­та от Ха­на сто­ли­ца Плис­ка. Два­най­сет хи­ля­ди бъл­гар­с­ки вой­ни­ци не мо­же­ха да спрат ця­ла­та ро­мейс­ка ар­мия. Нас­та­на опус­то­ше­ние, гра­беж и на­си­лие, ко­е­то прос­то пот­ре­се Йор­ко. Умът му не мо­же­ше да по­бе­ре ми­съл­та, че по-ци­ви­ли­зо­ва­ни­те гър­ци мо­гат да пра­вят та­ки­ва жи­во­тин­с­ки бе­зоб­ра­зия. Пък и, раз­мах­вай­ки ня­как­ви кръс­то­ве и оп­рав­да­вай­ки всич­ко с ня­ка­къв си Хрис­тос, в име­то на кой­то всич­ки ви­зан­тийс­ки вой­ни за­поч­ват да гу­бят чо­веш­кия си вид…

Бит­ка­та бе­ше за­гу­бе­на, а Йор­ко и двай­се­ти­на чо­ве­ка от сто­ти­ца­та му бя­ха сред мал­ко­то, ус­пе­ли да се из­мък­нат от кла­не­то. Но го­ля­ма­та ар­мия на Ха­на бе не­по­кът­на­та и го­то­ва за бит­ка. Та­ка Йор­ко и не­го­ви­те хо­ра се ока­за­ха на един склон в пла­ни­на­та, на мяс­то, из­вес­т­но днес ка­то Вър­биш­ки про­ход. Три дни Йор­ко и хо­ра­та му ся­ко­ха дър­ва, пра­ве­ха за­щит­ни прег­ра­ди и ко­па­ха ро­во­ве. На­о­ко­ло го­ра­та се пъл­не­ше с все по­ве­че бъл­гар­с­ки вой­ни­ци. А след то­ва се по­я­ви­ха и гър­ци­те, на­че­ло с тех­ния им­пе­ра­тор и си­нът му. Бя­ха мно­го, изоб­що не мо­же­ше да ста­ва ду­ма за по­бе­да над тях. И гър­ци­те го зна­е­ха и за­то­ва без мно­го-мно­го да ги е гри­жа за ня­как­ви си вар­вар­с­ки вой­ни­ци из шуб­ра­ци­те, си опъ­на­ха шат­ри­те, за­па­ли­ха си ог­ньо­ве­те и си нап­ра­ви­ха ла­гер съв­сем до бъл­гар­с­ки­те ро­во­ве и по­би­ти дър­ве­ни ко­ло­ве. А в цен­тъ­ра на всич­ко то­ва бе опъ­на­та им­пе­ра­тор­с­ка­та шат­ра. До нея бе за­бит ви­сок хрис­ти­ян­с­ки кръст, но то­ва, ко­е­то най-мно­го пот­ре­се бъл­га­ри­те бе им­пе­ра­тор­с­кият син Став­ра­кий. Же­на ли е, мъж ли е - труд­но мо­же­ше да се оп­ре­де­ли от­да­ле­че. С ед­ни та­ки­ва гра­цил­ни дви­же­ния дър­же­ше ме­ча си, че за мал­ко да умо­ри ар­ми­я­та на Ха­на от смях. Йор­ко си спом­ни за ед­на ве­чер край ла­гер­ния огън. Той и хо­ра­та му не бя­ха виж­да­ли же­на от ця­ла веч­ност. Кой знае за­що, всич­ки се хи­ле­ха. По ед­но вре­ме един от вой­ни­те на ше­га ка­за:

- Абе яс­но е, че ня­ма да ви­дим же­ни, хай­де да се поч­ва­ме!

От­го­во­рът бе мощ­но „Ха-ха-ха!”, но Йор­ко ка­то ко­ман­дир ста­на, пог­лед­на хо­ра­та си с въз­мож­но най-су­ро­вия пог­лед и ка­за:

- В гръц­ка­та ар­мия мо­же и да мо­же, в дру­ги­те по­де­ле­ния на Ха­на би мог­ло, но в мо­я­та сто­ти­ца ни­ко­га! Ако хва­на ня­кой да се пра­ви на же­на - ще му нап­ра­вя вто­ра цеп­ка на зад­ни­ка с моя меч!

Сме­хът сек­на. Ни­кой не ис­ка­ше да има вто­ра цеп­ка на зад­ни­ка…

Та ето днес се оказ­ва­ше, че в гръц­ка­та ар­мия на­ис­ти­на е мо­же­ло да се пра­виш на же­на. Йор­ко плю ядо­са­но в кра­ка­та си и си по­мис­ли: „Ега­ти ци­ви­ли­зо­ва­ни­те из­ча­дия. Би­ли най-ум­ни­те на све­та. Ши­ба­ни пе­да­ли. Що ми­рен на­род из­к­ла­ха край мен”. Зло­ба­та в Йор­ко рас­те­ше. Тъй и тъй ще­ше да се мре, по­не да го нап­ра­ви ше­мет­но и зав­ли­чай­ки със се­бе си кол­ко­то се мо­же по­ве­че от те­зи на­ду­ти ти­по­ве.  Май по­ве­че­то бъл­гар­с­ки вой­ни си мис­ле­ха по­доб­ни не­ща, за­що­то ко­га­то пад­на нощ­та, ни­кой не ис­ка­ше да спи. Ог­ром­ни ла­гер­ни ог­ньо­ве го­ря­ха по хъл­мо­ве­те и пре­че­ха на звез­ди­те да ос­ве­тят с кра­со­та­та си бой­но­то по­ле. Оба­че бе ти­хо. „Стран­но, по­мис­ли си Йор­ко, тол­ко­ва мно­го хо­ра са съб­ра­ни на то­ва мяс­то, а как­ва ти­ши­на е нас­та­на­ла. Си­гур­но все­ки се гот­ви да ум­ре.” Ня­къ­де из­к­ря­ка нощ­на пти­ца. Йор­ко въз­дъх­на ти­хо и се опи­та да зад­ре­ме.

На дру­гия ден дой­де но­ви­на - в дру­гия край на про­хо­да са дош­ли под­к­реп­ле­ния и гър­ци­те са на­пъл­но об­к­ръ­же­ни. Пи­ле не мо­же­ше да прех­в­рък­не. Йор­ко си по­мис­ли „Май ни пад­на­ха”. Но ни­що не се случ­ва­ше. Ня­ма­ше за­по­вед за ата­ка. Та­ка про­дъл­жи поч­ти до обед. Ха­нът не сме­е­ше да на­пад­не пръв, а войс­ка­та се из­нер­вя­ше. Гър­ци­те съ­що ни­що не пра­ве­ха - яв­но осъз­на­ва­ха теж­ко­то си по­ло­же­ние - да из­ли­заш от об­-к­ръ­же­ние в пла­нин­с­ка мес­т­ност е мно­го труд­но. Нап­ра­во об­ре­че­на ми­сия. По ед­но вре­ме прес­то­ло­нас­лед­ни­кът и им­пе­ра­то­рът из­ля­зо­ха от шат­ра­та си, вра­жес­ки­те тръ­би сви­ри­ха сбор на войс­ка­та и Ни­ки­фор дръп­на ня­как­ва крат­ка реч. След то­ва си­нът му, в пъл­но бой­но сна­ря­же­ние, из­ва­ди ме­ча си и го на­со­чи пра­во към бъл­гар­с­ки­те по­зи­ции.

„Ко­пе­ле­то ще по­ве­де ата­ка­та - по­мис­ли си Йор­ко. То­ва гнус­но из­ча­дие ще тръг­не сре­щу мен и мо­и­те хо­ра!”. Без да се усе­ти, Йор­ко се бе из­п­ра­вил, бе из­ва­дил ме­ча си и ре­ве­ше ка­то раз­г­не­ве­на пла­нин­с­ка меч­ка. Не бе са­мо той, мо­щен бъл­гар­с­ки рев се но­се­ше нав­ся­къ­де. След то­ва с из­ва­де­ни ме­чо­ве и на­со­че­ни ко­пия всич­ки се за­ти­ча­ха сре­щу всич­ки. Ес­тес­т­ве­но Йор­ко ис­ка­ше да от­къс­не гла­ва­та на Став­ра­кий и ти­ча­ше пра­во към не­го. Ня­ма­ше за­по­ве­ди, ня­ма­ше бо­ен строй, ня­ма­ше ко­ман­ди, а и чес­т­но ка­за­но, ако има­ше, най-ве­ро­ят­но ар­ми­я­та на Ха­на ще­ше да за­гу­би бит­ка­та. Сблъ­съ­кът на чо­веш­ки­те те­ла, об­ле­че­ни в бой­ни дос­пе­хи, бе на пъл­на ско­рост. Раз­х­вър­ча­ха се кър­ва­ви пръс­ки и пи­съ­ци на уми­ра­щи­те, а ре­вът на все още жи­ви­те и ярос­т­но­то тра­ка­не на ме­со­ме­лач­ка­та ся­каш ид­ва­ха от друг свят - мно­го по-га­ден от на­шия. Йор­ко вър­те­ше ме­ча и то­зи меч от вре­ме на вре­ме ми­на­ва­ше през чо­веш­ка плът. След то­ва ос­та­ва­ше още ед­на шар­ка вър­ху ки­ли­ма от уби­ти, кой­то всич­ки га­зе­ха.

За ог­ром­на из­не­на­да Став­ра­кий и хо­ра­та му се би­е­ха с мно­го хъс и по­ва­ля­ха един след друг бъл­гар­с­ки­те вой­ни. „Ле­ле, как вър­ти ме­ча тоя пе­дал.” - по­мис­ли си Йор­ко, а са­мо след миг съд­ба­та ги из­п­ра­ви един сре­щу друг. Ня­ма­ше вре­ме за поз­д­ра­ви, уч­ти­вос­ти или дру­ги глу­пос­ти. Прос­то в един миг ме­чо­ве­те на Став­ра­кий и Йор­ко със злоб­но ме­та­ли­чес­ко стър­же­не се уда­ри­ха един в друг. Пос­лед­ва ата­ка от стра­на на Став­ра­кий и за­щи­та от Йор­ко. От­вет­на­та ата­ка на Йор­ко раз­по­ри хъл­бо­ка на Став­ра­кий. Пръс­на­ха струй­ки кръв, но Ставра­кий до­ри не треп­на, не се огъ­на. Все ед­но не той по­лу­чи теж­ка ра­на. С кър­вав, сви­реп пог­лед най-пос­ле Став­ра­кий пог­лед­на Йор­ко в очи­те - го­ля­ма чест, ко­я­то бла­го­род­ник мо­же да ока­же на по-обик­но­вен войн, са­мо ако по-обик­но­ве­ни­ят войн го ра­ни. След то­ва Став­ра­кий на­не­се стра­шен удар вър­ху Йор­ко, в кой­то бе­ше съб­ра­на си­ла­та на всич­ки све­то­ве. Йор­ко се огъ­на и ос­т­ри­е­то на вра­жия меч ми­на през гър­ди­те му. Ма­кар и с пос­лед­ни уси­лия да бе па­ри­рал уда­ра до­ня­къ­де и ра­на­та не бе смър­то­нос­на, но все пак си бе­ше се­ри­оз­на. Йор­ко пад­на на ко­ле­не, под­п­рян на ме­ча си, а Став­ра­кий ве­че бе ня­къ­де зад гър­ба му - прес­то­ло­нас­лед­ни­кът тряб­ва­ше да про­би­ва об­к­ръ­же­ни­е­то, а не да се за­ни­ма­ва с до­у­би­ва­не­то на ня­ка­къв прост войн.

„Край, из­мък­на­ха се” - по­мис­ли си Йор­ко и се опи­та да се из­п­ра­ви. Мно­го го бо­ле­ше, це­ли­ят бе в кръв. Оба­че от хъл­мо­ве­те ка­то без­к­рай­на ре­ка се спус­ка­ха все по­ве­че и по­ве­че оз­ве­ре­ли бъл­гар­с­ки вой­ни и съв­сем ско­ро про­хо­дът, от­во­рен от ата­ка­та на Став­ра­кий, бе зат­во­рен. Нас­тъ­пи вре­ме­то за кла­не на хо­ра, ко­и­то ис­тин­с­ки мра­зиш. Йор­ко вдиг­на ме­ча си, вдъх­но­вен от по­бе­да­та и ом­ра­за­та си, и се втур­на нап­ред. Бол­ка­та ос­та­на ня­къ­де съв­сем на­зад. Ме­чът му се сто­вар­ва­ше вър­ху жи­ви и по­лу­жи­ви вра­го­ве, а са­ми­ят той пръс­ка­ше соб­с­т­ве­на­та си кръв по вра­го­ве­те, до­ка­то ги пра­ща­ше при Съз­да­те­ля. От кръ­во­за­гу­ба и ад­ре­на­лин Йор­ко не зна­е­ше къ­де е. Прос­то ре­ве­ше, вър­те­ше ме­ча и уби­ва­ше. Из­вед­нъж пред не­го се ока­за ня­ка­къв ока­лян ро­мейс­ки бла­го­род­ник.

„Не ме уби­вай! Мо­ля те!” - каз­ва­ха очи­те му. Но Йор­ко прос­то му от­се­че гла­ва­та. След то­ва без сам да е на­яс­но за­що, хва­на то­ку-що от­се­че­на­та гла­ва за ко­са­та и я вдиг­на във въз­ду­ха. То­ва, раз­би­ра се, бе прид­ру­же­но от не­чо­веш­кия му рев. Не­що ста­ва­ше око­ло Йор­ко. Той се ог­ле­да бав­но. Гър­ци­те се пре­да­ва­ха. Бит­ка­та бе спе­че­ле­на. Оба­че и си­ли­те на Йор­ко бя­ха към края му. Той пад­на на ко­ле­не, но не пус­ка­ше от­ря­за­на­та гла­ва. Всич­ки го гле­да­ха стран­но. А след то­ва се по­я­ви­ха ня­как­ви бъл­гар­с­ки вой­ни, еди­ни­ят го из­г­ле­да стро­го, а след то­ва сто­ва­ри страш­на „бу­хал­ка” по тъ­па­та му кра­ту­на. В то­зи миг на пъл­но щас­тие, Йор­ко за­гу­би съз­на­ние. Пос­лед­но­то, ко­е­то ви­дя, бя­ха ня­кол­ко­то зъ­ба, ко­и­то из­х­вър­ча­ха от ус­та­та му.

Йор­ко бе от­ся­къл гла­ва­та на ви­зан­тийс­кия им­пе­ра­тор и го во­де­ха при Ха­на. В ония го­ди­ни да от­се­чеш гла­ва­та на ви­зан­тийс­ки им­пе­ра­тор си бе­ше проб­лем. Все ед­но, ако днес, по­ра­ди ня­как­ва при­чи­на, Бъл­га­рия е в кон­ф­ликт със САЩ, и има ня­как­ва бит­ка, и в тая бит­ка ня­ка­къв бъл­гар­с­ки сер­жант от­се­че гла­ва­та на аме­ри­кан­с­ки пре­зи­дент, и след то­ва во­ен­на­та по­ли­ция за­веж­да сер­жан­та за­ед­но с от­се­че­на­та гла­ва при бъл­гар­с­кия дър­жа­вен гла­ва. Ей в та­ка­ва лай­ня­на си­ту­а­ция се бе ока­зал Йор­ко.

А в то­ва вре­ме са­ми­ят Хан се чу­де­ше - да­ли да се рад­ва.  Бе по­бе­дил най-сил­на­та ар­мия на то­зи свят и то не ня­как­ви си пог­ра­нич­ни по­де­ле­ния, а баш им­пе­ра­тор­с­ка­та войс­ка. Оба­че виж, то­ва с от­ря­за­на­та гла­ва бе ло­шо. Мно­го ло­шо. Ро­ме­и­те щя­ха да го го­нят до дуп­ка.

„Ех, да бя­ха хва­на­ли Ни­ки­фор жив, ка­къв от­куп, ка­къв до­го­вор щях да го на­ка­рам да под­пи­ше и да ми пла­ща с го­ди­ни, а се­га са­мо вой­на ме ча­ка. Край ня­ма да има!” - тре­вож­но си мис­ле­ше хан Крум…

- Ве­ли­ки Ха­не, во­дим ви тоя, де­то от­ря­за гла­ва­та на ви­зан­тийс­кия им­пе­ра­тор! - стра­жа­та из­бу­та пред Крум ле­ко по­съ­жи­ве­ния от ле­де­на во­да и ша­ма­ри Йор­ко, на кой­то ес­тес­т­ве­но от страх и не­мощ му се под­ко­си­ха кра­ка­та и той пад­на на ко­ле­не пред ве­ли­кия Хан. Зад Йор­ко ня­ка­къв зъл тип от лич­на­та ох­ра­на на Крум но­се­ше не­ле­па чер­ве­на въз­г­лав­нич­ка, вър­ху ко­я­то бе по­ло­же­на и проб­лем­на­та гла­ва.

- Кой си ти, от­къ­де се по­я­ви и за­що от­се­че гла­ва­та на им­пе­ра­то­ра? - гнев­но се обър­на Крум към Йор­ко.

- Стот­ник Йор­ко от ва­ша­та ар­мия, бла­го­род­ни гос­по­да­рю! - Йор­ко се бе­ше пльос­нал пред ве­ли­кия Хан и не сме­е­ше да пог­лед­не на­го­ре (а и не би­ва­ше). - Убих им­пе­ра­то­ра, за­що­то не го поз­нах  - бе­ше ка­лен и из­ца­пан. - „Ей се­га ми хврък­на и мо­я­та гла­ва!” - по­мис­ли си Йор­ко.

- Не го поз­нал! Че ти та­ка и мо­я­та гла­ва ще­ше да от­се­чеш! Ако ме бе­ше срещ­нал в бит­ка­та и не ме бе­ше поз­нал и мо­я­та гла­ва ще­ше да от­х­вър­чи.

- Ня­ма­ше, гос­по­да­рю! - ти­хо про­мъл­ви Йор­ко.

- И как­во ще­ше да ме спа­си? - Крум бе без­к­рай­но уди­вен. Наг­ли­ят стот­ник му от­го­ва­ря­ше.

- Ро­мейс­ки­те бла­го­род­ни­ци се за­ли­ват с мно­го пар­фюм. По ми­риз­ма­та ще ги усе­тиш.

- Ис­каш да ка­жеш, че ро­ме­и­те ми­ри­шат ху­ба­во, а ние ло­шо?

„Край! Се­га ме съ­ся­ко­ха” -  Йор­ко се опи­та да се сни­ши още по­ве­че.

Оба­че ни­що та­ко­ва не се слу­чи. От ве­ли­кия хан за­поч­на­ха да се чу­ват бъл­бу­ка­щи зву­ци. Те­зи зву­ци из­вед­нъж из­бух­на­ха в гръ­мог­лас­но „Ха-ха-ха!” Ве­ли­ки­ят хан се сме­е­ше, а то­ва не се бе случ­ва­ло ни­ко­га. Ти­път, но­сещ въз­г­лав­нич­ка­та с гла­ва­та на Ни­ки­фор, прос­то се на­пи­ка от страх и стрес. Крум за­бе­ля­за то­ва и за­поч­на да се смее още по­ве­че. Ве­ли­ки­ят Хан ед­вам се до­ко­па да сед­не на ня­как­во крес­ло, къ­де­то се хи­ли не­ис­то­во ня­кол­ко ми­ну­ти. Всич­ки бя­ха в не­о­пи­су­ем ужас. То­ва бе по-ужас­но от смърт­та. Нак­рая Крум ле­ка-по­ле­ка се ус­по­кои и, бър­шей­ки с ед­на ръ­ка съл­зи­те си от сме­ха, се обър­на към Йор­ко:

- Стот­ник Йор­ко. Днес ти и тво­и­те хо­ра се бих­те доб­ре. В боя се случ­ва всич­ко, за­то­ва ти про­ща­вам, че от­ря­за гла­ва­та на ви­зан­тийс­кия им­пе­ра­тор. Оба­че да те наг­ра­дя пуб­лич­но и да те по­ви­ша не мо­га. Ня­ма на­чин, за­що­то ще ста­не скан­дал - на ве­ли­ки­те вла­де­те­ли не тряб­ва да се ре­жат гла­ви­те. Са­мо на по-низ­шес­то­я­щи­те мо­же да се ре­жат гла­ви­те! - ха­нът от­но­во поч­на да се смее не­у­дър­жи­мо, но то­зи път ки­кот­ният прис­тъп бе по-кра­тък.

- Кол­ко чо­ве­ка ко­ман­д­ва стот­ник Йор­ко - обър­на се Крум към един от съ­вет­ни­ци­те си.

- След бит­ки­те при Плис­ка и в пла­ни­на­та са ос­та­на­ли жи­ви осем чо­ве­ка от част­та на стот­ник Йор­ко, гос­по­да­рю - бър­зо от­го­во­ри съ­вет­ни­ка на Крум.

- Ге­рои! - тихо про­мъл­ви Крум, за­що­то и са­ми­ят той бе войн и мо­же­ше да си пред­с­та­ви как­во зна­чи то­ва.

- Ста­ни, стот­ник! - стра­жи­те хва­на­ха Йор­ко и му по­мог­на­ха да ста­не. - Ка­жи как да наг­ра­дя теб и тво­и­те хо­ра. Да ви дам зе­ми и тит­ли - не мо­га. Каз­вай бър­зо как­во ис­каш, че тряб­ва да оп­ра­вям по­ра­зи­и­те, ко­и­то ще ми до­не­се от­ря­за­на­та от теб гла­ва.

- Ве­ли­ки гос­по­да­рю, ако ни да­де­те па­ри - ще ги из­фу­ка­ме за глу­пос­ти. Прос­то ни пра­ти ня­къ­де да си по­чи­нем за из­вес­т­но вре­ме. Ако има ми­ли мо­ми­че­та край нас, ще е доб­ре. За ви­но не сме­ем да меч­та­ем, за­що­то на­ли го заб­ра­них­те, та то­ва е! - Йор­ко сми­ре­но про­мър­мо­ри. В ин­те­рес на ис­ти­на­та, той още не бе­ше си­гу­рен, че му се е раз­ми­на­ло.

- Тъй да бъ­де! - каза Ха­нът ус­мих­нат. - На стот­ник Йор­ко и не­го­ви­те хо­ра да се да­дат ко­не, про­ви­зии, кол­ко­то смет­нат за не­об­хо­ди­мо, как­то и ви­но от цар­с­ка­та из­ба - кол­ко­то мо­гат да но­сят.

Йор­ко пог­лед­на не­вяр­ващ към Крум. В пог­ле­да му се че­те­ше „Не­дей та­ка бе, чо­век, не зна­еш кол­ко мо­же да но­сим.”

- Ос­вен то­ва, не­ка им се за­чис­лят но­ви дре­хи и дос­пе­хи - Ха­нът про­дъл­жа­ва­ше да из­б­ро­я­ва бла­ги­ни­те, ко­и­то ще се из­си­пят вър­ху обик­но­ве­ни­те вой­ни­ци. - За­да­ча­та ви е да бъ­де­те ох­ра­на и да сле­ди­те за пре­ми­на­ва­щи вра­жес­ки ко­ра­би пок­рай мор­с­кия бряг  меж­ду Бе­лия и Чер­ния нос. На раз­по­ло­же­ние на ко­ман­дир Йор­ко се пре­дос­та­вят и де­вет де­вой­ки ро­би­ни за  до­ма­кин­с­ки нуж­ди на по­де­ле­ни­е­то. Срок на ми­си­я­та три ме­се­ца, док­рая на ля­то­то. Из­пъл­ня­вай­те!

Крум се обър­на и из­чез­на в по­ко­и­те си, а Йор­ко си мис­ле­ше: „Пра­ви са хрис­ти­я­ни­те. Има рай. И аз оти­вам там”.

Ко­га­то из­ле­зе от хан­с­ка­та шат­ра, Йор­ко пър­во пог­лед­на към Слън­це­то и за­ми­жа. Ле­ко се ус­мих­на, „Ей ме на, пак оце­лях! До­ко­га ли?”. След то­ва той бав­но и ле­ко, преп­ли­тай­ки кра­ка, тръг­на към сво­и­те хо­ра или по-точ­но към то­ва, ко­е­то бе ос­та­на­ло от тях…

Във вся­ка ар­мия има ге­не­ра­ли, вож­до­ве или ня­как­ви офи­ци­ал­ни во­да­чи. Оба­че във вся­ка ар­мия има и „не­фор­мал­ни зна­ме­ни­тос­ти” - как­то де­ли­кат­но бих­ме се из­ра­зи­ли днес. Вой­ни, из­вър­ши­ли не­що не­чу­ва­но или изя­ви­ли се по-ня­ка­къв по-осо­бен на­чин, из­вън офи­ци­ал­ни­те по­чес­ти и ме­да­ли. Нап­ри­мер по мое вре­ме в ед­но пог­ра­нич­но по­де­ле­ние има­ше един тип, кой­то се про­чу в ця­ла­та ар­мия ка­то ред­ник „Жар пти­ца”. Той бе из­вес­тен с то­ва, че ка­то се на­пие, си пъ­ха за­па­ле­на мет­ла меж­ду кра­ка­та, бли­зо до зад­ни­ка, и под­с­ка­ча по пла­ца ка­то жар пти­ца, из­да­вай­ки кря­ка­ния, ко­и­то би тряб­ва­ло да из­да­ва то­ва съ­щес­т­во.  То­ва бе до­нес­ло на ред­ни­ка об­що­ар­мейс­ка из­вес­т­ност и съм чу­вал, че на дос­та мес­та са му оказ­ва­ли ге­не­рал­с­ки по­чес­ти. Не­що та­ко­ва се случ­ва­ше и с Йор­ко. До­ка­то се вла­че­ше към свой­те хо­ра през без­к­рай­но­то по­ле с тър­ка­ля­щи се по зе­мя­та умо­ре­ни вой­ни­ци на ха­на, той усе­ща­ше ог­ром­но­то лю­бо­пит­с­т­во и ува­же­ние към не­го­ва­та пер­со­на. Нав­ся­къ­де му ки­ма­ха при­я­тел­с­ки и с ог­ро­мен рес­пект се от­д­ръп­ва­ха от пъ­тя му. Чо­век, от­ря­зал гла­ва­та на ви­зан­тийс­кия им­пе­ра­тор и оце­лял от сре­ща­та с ве­ли­кия Хан, яв­но мо­же да те схрус­ка за за­кус­ка. То­ва бе­ше ху­ба­во усе­ща­не, въп­ре­ки че за хо­ра­та на Йор­ко да те въз­п­ри­е­мат за чо­век, от кой­то тряб­ва да се стра­ху­ваш, бе ежед­не­вие…

То­ва, ко­е­то бе ос­та­на­ло от не­го­ва­та сто­ти­ца, се бе­ше нат­ръшка­ло по по­ля­на­та. Ос­вен умо­ра­та и ра­ни­те, всич­ки бя­ха дъл­бо­ко убе­де­ни, че то­ва е пос­лед­ни­ят им ден - за­ра­ди оная ра­бо­та с от­ря­за­на­та гла­ва на им­пе­ра­то­ра. Ня­ма­ше ни­ка­къв сми­съл да се па­зи дис­цип­ли­на или как­во­то и да е по­ве­де­ние, прос­то за­що­то то­ва бе кра­ят.  Оба­че до­ри за мал­ки бе­зоб­ра­зия ня­маха си­ли, та ка­мо ли за по-го­ле­ми. А вяр­вай­те ми, те­зи хо­ра зна­е­ха всич­ко по въп­ро­са с бе­зоб­ра­зи­я­та.

Ко­га­то Йор­ко се по­я­ви, из­не­на­да­та бе­ше ог­ром­на - осем чиф­та очи, в ко­и­то се от­ра­зя­ва­ше ла­гер­ният  огън, въп­ро­си­тел­но се на­со­чи­ха към ко­ман­ди­ра им. То­ва, че го виж­да­ха от­но­во, и то жив, на­пъл­но над­х­вър­ля­ше  ця­ло­то им въ­об­ра­же­ние. Ни­кой не сме­е­ше да гък­не.

- Ам­хъ…, ами…, има­ме за­по­вед ди­рек­т­но от Хана  - не­у­ве­ре­но за­поч­на Йор­ко. Тая ра­бо­та, ко­я­то се­га ще­ше да ка­же на бой­ци­те си, бе тол­ко­ва не­ве­ро­ят­на и за са­мия не­го, че ня­ма­ше на­къ­де по­ве­че.

- Ще пат­ру­ли­ра­ме на бре­га на мо­ре­то ка­то са­мос­то­я­тел­на бой­на еди­ни­ца с всич­ки не­об­хо­ди­ми про­ви­зии. Да­ват ни и ро­би­ни да се гри­жат за кух­ня­та и за нас. Ос­вен то­ва ка­то наг­ра­да за доб­ра­та ни служ­ба, по­лу­ча­ва­ме пра­во да взе­мем тол­ко­ва ви­но от хан­с­ка­та из­ба, кол­ко­то мо­же да но­сим…

Нас­та­на пъл­на ти­ши­на. Огъ­нят рит­мич­но пу­ка­ше, но от­ча­я­ни­е­то се бе­ше из­ви­си­ло мно­го по-ви­со­ко от пла­мъ­ци­те. Ко­га­то ко­ман­ди­рът ти за­поч­не да  се еба­ва с теб, на­ис­ти­на ня­ма ни­как­ва на­деж­да.

- За­що бе, Йор­ко! За­що та­ка ни се по­диг­ра­ваш - про­шеп­на ня­кой. - Ти сър­це ня­маш ли?

* * *

Пляс…пляс….пляс…пляс… - край ня­ма­ха мал­ки­те мор­с­ки въл­нич­ки, ко­и­то се уд­ря­ха неб­реж­но в но­са на ко­ра­ба.  И та­ка ден, след ден. Лят­но­то слън­це по те­зи во­ди бе съв­сем раз­лич­но от то­ва на се­вер. Mири­ше­ше на раз­то­пе­на смо­ла, а плат­но­то без­по­мощ­но бе увис­на­ло.

- Без­вет­рие в плат­но­то, без­вет­рие в ду­ши­те - мис­ле­ше си Олаф, ка­пи­та­нът на то­зи зло­щас­тен ко­раб. За раз­ли­ка от пре­диш­ни­те му по­хо­ди, то­зи път Один не бе на не­го­ва стра­на. Тък­мо бя­ха пляч­ко­са­ли дос­та ро­би и мед пок­рай ре­ки­те на Рус и из­ви бу­ря. Страш­на ра­бо­та - Тор уд­ря­ше с чу­ка си, не­бе­то  се про­дън­ва­ше с тря­сък, а въл­ни­те бя­ха по-ви­со­ки от мач­та­та. Из­х­вър­ли­ха поч­ти ця­ла­та пляч­ка и всич­ки ро­би - ина­че щя­ха да по­тъ­нат. Сбо­гом пляч­ка!

Ва­ри­ан­ти­те бя­ха два - да се вър­нат без­с­лав­но или да си по­тър­сят доб­ре зап­ла­те­на служ­ба. Всъщ­ност пър­во­то не бе ва­ри­ант, та­ка че ко­ра­бът им пое пра­во към ве­ли­ки­ят град Кон­с­тан­ти­но­пол. Ро­мейс­ки­ят им­пе­ра­тор има­ше нуж­да от храб­ри вой­ни, а пък и има­ше сла­ва на чо­век, кой­то пла­ща доб­ре.

Оба­че, то­ва с из­губ­ва­не­то на пляч­ка­та не бе­ше доб­ре и всич­ки се бя­ха от­ча­я­ли дос­та.  Най ги бе­ше яд за ро­би­ни­те, ко­и­то бя­ха пле­ни­ли, до­ка­то пляч­кос­ва­ха бре­го­ве­те на ве­ли­ки­те ре­ки. Бя­ха кра­си­ви ру­си мо­ми­че­та, към ко­и­то еки­па­жът се бе „при­вър­зал”. След бу­ря­та ця­ла­та та­зи жен­с­ка бла­го­дат из­чез­на и нас­та­на ужас­на сек­су­ал­на су­ша. А ви­кинг без ре­до­вен секс е ка­то из­г­лад­нял вълк.. Олаф се­ри­оз­но се при­тес­ня­ва­ше не­го­ви­те, та­ка на­ре­че­ни дру­га­ри, да не му ви­дят смет­ка­та. Тъй де - ка­пи­та­нът ви­на­ги е ви­но­вен, ако къс­ме­тът на­пус­не ко­ра­ба. Та­ка че на Олаф спеш­но му тряб­ва­ше бряг, на кой­то да има не­що цен­но и най-доб­ре да има и жен­с­ки, ина­че ло­шо му се пи­ше.  И те пла­ва­ха бли­зо до бре­го­ве­те на Чер­но­то мо­ре, ма­кар че всич­ки мо­реп­ла­ва­те­ли счи­та­ха то­ва за опас­но.

Уви, то­ва бя­ха бре­го­ве­те на бъл­га­ри­те. А те мал­ко се ин­те­ре­су­ва­ха от мо­ре­то, до­ри се­ли­ща­та­та им бя­ха по-на­вът­ре в су­ша­та, за да не мо­гат та­ки­ва ка­то Олаф и не­го­ви­те хо­ра да ги тор­мо­зят. От вре­ме на вре­ме, виж­да­ха ня­кои и друг ро­мейс­ки ко­раб, ама как да го дум­нат, ка­то оти­ва­ха да слу­жат на им­пе­ра­то­ра. Ве­ро­ят­ност­та да се уз­нае та­зи ра­бо­та и да ги пос­рещ­нат с на­то­че­на брад­ва за гла­ви­те им не бе мал­ка. А тър­пе­ни­е­то свър­ш­ва­ше. Ед­на сут­рин Ларс - чо­ве­кът, кой­то ще­ше да ста­не ка­пи­тан, ако Олаф го ня­ма, се съ­бу­ди теж­ко и с мър­мо­ре­не. Пог­ле­дът му бе мъ­тен, до­ка­то раз­бут­ва­ше ос­та­на­ли­те и се на­соч­ва­ше към но­са на ко­ра­ба за сут­реш­но­то из­пи­ка­ва­не. Там той дъл­го сум­тя и се опит­ва­ше да си из­ва­ди оная ра­бо­та. Ко­га­то най-пос­ле ус­пя, ви­со­ко в не­бе­то се из­ви­си не­го­ва­та мощ­на струя, пре­диз­вик­вай­ки въз­хи­та във всич­ки. Ларс бе не­чо­веш­ки на­дър­вен, а то­ва оз­на­ча­ва­ше са­мо ед­но - бунт с из­кор­мя­не на ка­пи­та­на.

- Один, по­ма­гай! Мо­ля те, пра­ти ми пляч­ка или по­не же­ни, ина­че  съм за­гу­бен! -  Олаф се мо­ле­ше на­ум и вът­реш­но тре­пе­ре­ше от страх. Ако до ден-два не се слу­че­ше не­що в та­зи по­со­ка,  ще­ше да бъ­де убит бър­зо и ярос­т­но. При то­ва на­пъл­но зас­лу­же­но…

* * *

Пляс…пляс….пляс…пляс… - край ня­ма­ха мал­ки­те мор­с­ки въл­нич­ки и за Йор­ко. Вся­ка сут­рин те бя­ха гвоз­дея на мах­мур­лу­ка. Па­зе­не­то на Бре­га се бе пре­вър­на­ло в стра­хо­ви­та ор­гия. Вър­хът на всич­ко бя­ха мо­ми­че­та­та, ко­и­то им се бя­ха пад­на­ли, уж­ким да се гри­жат за до­ма­кин­с­т­во­то на бой­на­та част. Днес бих­ме ги на­рек­ли бес­ни кур­ви, оба­че в ония го­ди­ни има­ше съв­сем дру­га ду­ма за тях. За съ­жа­ле­ние та­зи ду­ма  в бъл­гар­с­кия език от ония вре­ме­на се е из­гу­би­ла през вре­ме­то, а тя мно­го по-точ­но и пъл­но­цен­но изоб­ра­зя­ва­ше тех­ния слу­чай…

Как­то и да е, те­зи твър­ди мъ­же, ко­и­то бя­ха ря­за­ли гла­ви, кра­ка, ръ­це и дру­ги час­ти от те­ла­та на вра­го­ве­те на Ха­на, по вре­ме на вой­на и при дру­ги слу­чаи, за­поч­ва­ха ле­ко да се огъ­ват под на­по­ра на без­к­рай­ния гу­ляй.

Са­ми­ят Йор­ко по­ня­ко­га из­пит­ва­ше сил­но­то же­ла­ние да ум­ре, осо­бе­но сут­рин, ко­га­то ефек­ти­те от то­зи на­чин на жи­вот са най-осе­за­е­ми. Един­с­т­ве­но мо­ми­че­та­та бя­ха ви­на­ги све­жи и го­то­ви за но­ви под­ви­зи.

- Как­во си меч­та­ех, как­во ста­на! Ама на, ей ти раз­гу­лен жи­вот. За­що ни­кой не ме е свет­нал, че ако про­дъл­жи по-дъл­го, тая ра­бо­та ста­ва ис­тин­с­ка мъ­ка! Що не си по­ис­ках не­що по-смис­ле­но от Ха­на! При­мер­но три кра­ви, кон и мъ-ъ-ънич­ко пар­чен­це зе­мя за фер­ма! Хлъц! - бе вре­ме за сут­реш­но­то до­пов­ръ­ща­не.

Оба­че не се стиг­на до не­го. Мо­ми­че­та­та се пли­ци­ка­ха в мал­ки­те въл­нич­ки го­ли. Те се пръс­ка­ха и го­не­ха в плит­ка­та мор­с­ка во­да и та­зи глед­ка бе тол­ко­ва въл­шеб­на, че Йор­ко ми­гом заб­ра­ви за вся­как­ви кра­ви, фер­ми и мах­мур­лу­ци.

- Ко­раб, ко­раб ид­ва! - ня­кой бе ви­дял не­що в мо­ре­то.

Йор­ко бав­но се на­диг­на и прик­ри очи­те си с ръ­ка, за да не му све­ти слън­це­то.

- Вяр­но! Ко­раб! На­ис­ти­на ид­ва на­сам. Я по-доб­ре да из­ва­дим оръ­жи­я­та за все­ки слу­чай -  про­вик­на се Йор­ко към бой­ни­те си дру­га­ри. Всъщ­ност ра­дос­т­на тръп­ка пре­ми­на през не­го.  - „Бой, сут­ре­шен бой, кръв­чи­ца, бру­та­лия - мно­го доб­ре, а да­но! Че на бой­ци ве­че не мя­за­ме! Да­но не е за­къ­сал тър­гов­с­ки или ри­бар­с­ки ко­раб!” - Йор­ко има­ше нуж­да от мал­ко прак­ти­ка на про­фе­си­я­та си - ей тъй, да не заб­ра­ви за как­во ста­ва ду­ма. Пък си мис­ле­ше, че и на хо­ра­та му ня­ма­ше да се от­ра­зи зле ед­на мал­ка сут­реш­на ка­сап­ни­ца.

То­ва си и бе­ше за­къ­сал ко­раб, със за­къ­сал ка­пи­тан, оба­че с еки­паж от на­дър­ве­ни ви­кин­ги, го­то­ви на всич­ко, за да се до­ко­пат до пли­ци­ка­щи­те се в при­боя го­ли мо­ми­че­та.  Ко­га­то един ви­кинг е в та­ко­ва със­то­я­ние, всич­ки се­ти­ва са му изос­т­ре­ни док­рай и за­то­ва хич не бе чуд­но, че де­жур­ни­ят на но­са на ко­ра­ба бе ви­дял го­ли­те мо­ми­че­та дос­та от­да­леч.

„Бла­го­да­ря, Один!” - Олаф пог­лед­на към не­бе­то, а Ларс бе гуш­нал ста­ту­я­та на дър­ве­ния дра­кон на но­са на ко­ра­ба, ръм­же­ше ка­то звяр и раз­мах­ва­ше ме­ча си във въз­ду­ха. Ос­та­на­ли­ят еки­паж пляс­ка­ше с греб­ла­та, кол­ко­то си­ли има­ше.

Ако бе­ше дру­го во­ен­но по­де­ле­ние от ар­ми­я­та на Ха­на, ня­ма­ше ни­ка­къв шанс сре­щу те­зи зве­ро­ве от се­вер. Всъщ­ност в ония го­ди­ни мал­ци­на ус­пя­ва­ха да из­ля­зат жи­ви от бит­ка с ви­кин­ги­те. Но то­ва бя­ха Йор­ко и не­го­ви­те хо­ра. При то­ва на­пъл­но за­до­во­ле­ни хра­ни­тел­но, ал­ко­хол­но и сек­су­ал­но. Нес­лу­чай­но и днес на мо­сюл­ман­с­ки­те атен­та­то­ри-са­мо­у­бий­ци, пре­ди све­ще­но­то БУМ! им да­ват да вку­сят всич­ко най-ху­ба­во от жи­во­та, за да зна­ят как­во ги очак­ва в рая. Всъщ­ност на хо­ра­та на Йор­ко им бе пис­на­ло да дег­ра­ди­рат до без­к­рай. Ето за­що те из­ва­ди­ха ме­чо­ве­те и зас­та­на­ха в бо­ен строй до ко­ман­ди­ра си …

И ед­на­та, и дру­га­та стра­на не до­ча­ка но­сът на ко­ра­ба да оп­ре в Бре­га. Олаф и хо­ра­та му поч­на­ха да ска­чат от бор­да, още щом усе­ти­ха, че ще мо­же да се хо­ди по дъ­но­то, а хо­ра­та на Йор­ко на­га­зи­ха в плит­чи­на­та. Всич­ки раз­мах­ва­ха ме­чо­ве, кре­щя­ха, кой кол­ко­то си­ла има и съв­сем ско­ро же­ля­зо­то се уда­ри в же­ля­зо. Бит­ка­та бе ярос­т­на, ка­то за пос­лед­но. Йор­ко бър­зо се ори­ен­ти­ра кой е глав­ни­ят и се на­со­чи пра­во към не­го.

Тряс, тряс, скръц, у-а-а-а, р-р-р-р, о-о-о - зву­ци­те на бит­ка­та бя­ха как­то обик­но­ве­но.  От вре­ме на вре­ме  се пръс­ка­ше мал­ко кръв от не­чие тя­ло в мор­с­ка­та во­да, но то­ва бя­ха опит­ни вой­ни - те зна­е­ха как да се па­зят от вра­га. Тая ра­бо­та оче­вид­но ще­ше да се про­то­чи. В тоя миг не­що прещ­ра­ка в тъ­па­та кра­ту­на на Йор­ко. Ся­каш ня­кой за­вър­тя всич­ки­те му коп­че­та на макс.

- Кр-ъ-ъ-ъ-в! - из­к­ре­щя той и ме­чът му ка­то на ма­гия раз­се­че Олаф за­ед­но с щи­та и  дос­пе­хи­те. Раз­по­ло­ве­но, тя­ло­то на ви­кин­га пад­на във во­да­та. То­ва из­г­леж­да­ше тол­ко­ва не­чо­веш­ко, че всич­ки сва­ли­ха ме­чо­ве­те си и бит­ка­та ей та­ка, из­вед­нъж спря. Всъщ­ност по съ­щес­т­во тя бе сил­но без­с­мис­ле­на. Бъл­га­ри и ви­кин­ги за пръв път се пог­лед­на­ха в очи­те, а Йор­ко дър­же­ше кър­ва­вия си меч в бой­на по­за и бав­но въз­в­ръ­ща­ше нор­мал­но­то си със­то­я­ние. Нак­рая и той спус­на оръжието  си във кър­ва­ва­та во­да, в ко­я­то се пок­ла­ща­ха две­те час­ти на Олаф. Ня­кой прос­то приб­ра ме­ча в нож­ни­ца­та и след то­ва всич­ки го пос­лед­ва­ха. Без лю­без­нос­ти и бър­за­не мъ­же­те прос­то из­ля­зо­ха на Бре­га и тръг­на­ха към сян­ка­та, къ­де­то бе ла­ге­рът на Йор­ко. Там, сил­но уп­ла­ше­ни, се бя­ха скуп­чи­ли мо­ми­че­та­та „от до­ма­кин­с­т­во­то”.

Ня­кой от Йор­ко­ви­те хо­ра  от­ня­къ­де до­ко­па мех с ви­но и  го по­да­де на един от гос­ти­те…

На дру­гия ден, по към сле­до­бед, ко­га­то всич­ки ве­че мал­ко по­ве­че при­ли­ча­ха на хо­ра, пог­ре­ба­ха Олаф. Из­ко­па­ха дуп­ка, сло­жи­ха то­ва, ко­е­то бе ос­та­на­ло от не­го, а от­го­ре нат­ру­па­ха го­ля­ма мо­ги­ла от ка­мъ­ни. На най-го­ле­мия ка­мък един от дру­га­ри­те му из­чо­вър­ка с нож ру­ни. Те оз­нач­ва­ха:

„Тук ле­жи Олаф - ве­лик войн и ка­пи­тан, стиг­нал три пъ­ти до Баг­дад. По во­ля­та на Один тук свър­ши пъ­тят му. Бъ­ди щас­т­лив във Вал­ха­ла”.

* * *

Мо­ги­ла­та оце­ля дос­та вре­ме, въп­ре­ки че кой ли не я пре­та­ра­ши да тър­си бо­гат­с­т­ва. До­ри по мое вре­ме има­ше ос­та­тъ­ци от нея, ма­кар че ка­мъ­кът с над­пи­са от­дав­на бе от­мък­нат. Чес­то я по­се­ща­ва­ха по­се­ти­те­ли­те-ле­тов­ни­ци  с мал­ки­те си де­ца, за да по­ка­жат къ­де пи­ра­ти­те са дър­жа­ли сък­ро­ви­ща­та си. А хла­пе­та­та гле­да­ха мал­ко­то ос­та­на­ло от дуп­ка­та, къ­де­то ле­же­ше Олаф и се чу­де­ха що за оли­гоф­ре­ни би­ха за­ро­ви­ли най-цен­ни­те си не­ща в зе­мя­та…

…А пък Ларс и не­го­ви­те хо­ра стиг­на­ха до Кон­с­тан­ти­но­пол. По­лу­чи­ха служ­ба­та, но тя ка­то вся­ка ед­на служ­ба, бе гад­на. Ако сте хо­ди­ли до Ве­ли­кия град, кой­то днес се на­ри­ча Ис­тан­бул, и ако случ­ай­но сте ре­ши­ли да да­де­те част от скром­ния си бю­д­жет на бъл­гар­с­ки ту­рист не за та­вер­на с ори­ен­тал­с­ки тан­цьор­ки, а за да вле­зе­те в „Све­та Со­фия”, го­ре вдяс­но на бал­ко­на ще ви­ди­те гриж­ли­во рес­тав­ри­ран и пос­та­вен под стък­ло мра­мо­рен па­ра­пет с из­чо­вър­ка­ни  ру­ни с ви­кин­г­с­ки нож. Още не мо­же да се раз­че­те точ­но как­во е из­дял­кал с но­жа си из­ро­дът Ларс по вре­ме на ня­коя без­к­рай­на, скуч­на ли­тур­гия. Оба­че и без то­чен пре­вод мо­га да ви ка­жа приб­ли­зи­тел­но ка­къв е сми­съ­лът:

„Да ви го на­чу­кам, тъ­па­ци не­щас­т­ни!”

…Ко­га­то ме уби­ят,
пос­та­ве­те ме в мо­ги­ла.
Вдиг­не­те ка­мък,
с из­дъл­ба­ни ру­ни.
в моя па­мет.
Не­ка всич­ки да го виж­дат….*

—————————

* От пе­сен­та “Ру­ни в моя па­мет” на Амон Амарт. Б. а..