Иван Голев

То­зи ро­ман (ако то­ва е жан­рът, ко­е­то не се на­е­мам да оп­ре­де­ля) при­те­жа­ва ня­кол­ко без­с­пор­ни мар­ке­ра - че­ти­вен, за­ба­вен, стряс­кащ в хрум­ки­те си и ка­ращ из­то­ще­ния и по­лу­зас­пал чи­та­тел да око­ко­ри очи и да въз­к­лик­не: „А, сти­га бе!”

Сю­же­тът му е не­уп­рав­ля­ем ка­то из­тър­ван в по­ле­то се­тер, раз­ка­зът се раз­ви­ва по своя стран­на ло­ги­ка, чи­я­то цел не е да ни из­ве­де до ма­ло­у­ми­е­то на ес­те­ти­чес­ка­та нир­ва­на, а да стро­ши, как­то се тро­ши хал­ба би­ра в чу­гу­не­на гла­ва, тра­ди­ци­он­на­та ни пред­с­та­ва за ис­то­ри­я­та и за мяс­то­то ни в нея.

Ав­то­рът с не­вин­ност­та на ах­мак ни по­та­пя в доб­ре поз­на­ти ни съ­би­тия, за да ни ха­ло­са вне­зап­но с на­пъл­но не­поз­на­ти­те им скри­ти ме­ха­низ­ми, чес­то ко­мич­ни или аб­сур­д­ни, но пси­хо­ло­ги­чес­ки и ло­ги­чес­ки на­пъл­но въз­мож­ни. 

Па­ро­дий­ност­та и съв­ре­мен­ни­те преп­рат­ки са са­мо част от ар­се­на­ла му, та­ка да се ка­же, пъс­т­ра­та пе­ру­ши­на. Ис­тин­с­ки­ят вкус на то­ва под нея дос­ти­га до нас, ко­га­то про­у­ме­ем, че фраг­мен­тар­ност­та на тек­с­та е съ­ща­та ка­то ця­ла­та ни на­ци­о­нал­на съд­ба - низ от па­ра­док­си и фа­тал­ни об­ра­ти, в ко­и­то учас­ти­е­то на чо­веш­кия фак­тор е сом­нам­бул­но и опор­тю­нис­тич­но. 

К. Г. Кон­с­тан­ти­нов не си пос­та­вя за цел да раз­вен­ча­ва тра­ди­ци­он­ни­те ни ценнос­ти - те са­ми се раз­па­дат пред очи­те ни ка­то ме­ду­за на слън­це от кар­мич­на­та ни нес­по­соб­ност да бъ­дем ко­ва­чи на съд­ба­та си сред бур­но­то мо­ре от страс­ти, ал­ч­ност и къ­са па­мет. 

Пре­пус­ка­не­то на бе­гом през раз­лич­ни­те ис­то­ри­чес­ки епо­хи е до­тол­ко­ва оп­рав­да­но в раз­ви­ти­е­то на сю­же­та, до­кол­ко­то ни поз­во­ля­ва да пре­се­ем в бър­зия му ка­данс оно­ва, ко­е­то ни пра­ви как­ви­то сме днес - уни­кал­ни и жал­ки, предв­зе­ти и не­ве­жи, ро­ман­ти­ци и ци­ни­ци.

Сме­ли во­и­ни и страх­ли­ви ца­ред­вор­ци, свет­ли учи­те­ли и през­ре­ни по­ли­ти­ци, стра­хо­ви­ти ха­но­ве и не по-мал­ко стра­хо­ви­ти ме­тъл хъ­шо­ве ся­каш се вър­тят в ем­фа­ти­чен мас­ка­рад, под зву­ци­те на жи­ци­те, под тъ­те­на на пер­ку­си­я­та, пи­я­ни от ра­зо­ча­ро­ва­ни­е­то, ко­е­то ка­то трез­ви е тряб­ва­ло да пред­ви­дят.

Всич­ки сме тук, в пъ­лен със­тав, без зна­че­ние в лъс­ка­ви кос­тю­ми и на­пар­фю­ми­ра­ни или без га­щи, уха­е­щи на ли­си­ца, сред ди­вия пя­сък край Ка­вар­на. Мо­ре­то, ко­е­то се плис­ка в но­зе­те ни, е ви­дя­ло всич­ко - от по­то­пи­те и мор­с­ки­те бит­ки до за­га­дъч­на­та сей­ша.

Са­мо ние, са­мо­ос­ле­пи­ли­те се Са­му­и­ло­ви вой­ни­ци, ся­каш не сме съз­ре­ли соб­с­т­ве­ния си пръст (сре­ден или бе­зи­мен) в спо­ле­тя­ва­ща­та ни без­с­пир съд­ба все да би­ем и все да сме би­ти.

А неп­ре­къс­на­то­то си окай­ва­не се опит­ва­ме да ком­пен­си­ра­ме с наг­лост­та да претен­ди­ра­ме, че все още ни има.

Ху­бост­та на то­зи текст е, че не по­тис­ка, още по-мал­ко - от­чай­ва. При це­лия си раз­ру­ши­те­лен по­тен­ци­ал той, по­доб­но на­бъб­на­ла пъп­ка на цве­те му­тант, но­си в се­бе си на­деж­да­та, че не мо­же след тол­ко­ва къ­сог­лед­с­т­во и су­ет­ност да не дой­де вре­ме­то за крот­ко и ра­зум­но щас­тие.

На­деж­да­та, че мо­ре­то е спо­соб­но да се от­тег­ли в сей­ша, без пос­ле да ни разгроми с цу­на­ми. 

На­деж­да­та, че най-сет­не ще за­о­би­ча­ме БРЕ­ГА, кой­то Господ ни е дал, за­що­то не це­лу­нем ли със сър­ца­та си не­го­ва­та бя­ла твърд, нико­га ня­ма да се пре­вър­нем в ан­ге­ли.