Панко Анчев

Като умъртвиха и ликвидираха критиката, либералните литератори измислиха и постоянно внушават, че тя е заменена с нещо по-хубаво - с литературни награди и конкурси. По логиката им така се дава по-бърза и по-точна оценка за качествата на една или друга творба, а заедно с оценката се стимулират материално животът и трудът на писателя. Логиката в това твърдение изглежда правдоподобна, а освен това е примамлива за наивните.

Защо ни е наистина някой да пише, анализира, изучава и оценява литературния процес, кому е нужно да се хабят сили да се проследява чрез литературата измененията в обществения живот и степента на способност у литературата да бъде адекватна на времето и да влияе върху общественото съзнание, когато с един протокол на специално подбрано жури това може да стане бързо и шумно и без отклонение от наложената либерална линия.

Колко по-лесно, по-достъпно и разбираемо, а и освежено и украсено с медиен шум и добре организирано „парти”, е едно решение на жури, което избира „роман на годината” или присъжда награда, давана от няколко институции едновременно; колко по-ободряващо и важно е за един млад и неизвестен автор да бъде отличен с първо или второ място, та дори с „поощрение” на конкурс, обявен във виртуалната мрежа и последван от церемония с „хапки и напитки”, отколкото дълги и скучни статии, в които понякога между похвалените може да се окаже някой „не-наш”. И съвсем сигурно е, че така ще окаже!

Всъщност, литературния живот през последните 25 години наистина се превърна в церемонии (пищни или по-скромни) за връчване на награди, в обяви за конкурси, съобщения за удостояване на писатели с отличия, носещи малко или много гръмки названия.

Е, и в литературни четения, на които обикновено се подвизават по-възрастните и вече изтласкани от активна дейност знаменитости, както, разбира се, и такива, които лелеят да заприличат на тях. В тези ми думи има ирония - не го крия. Бързам обаче да призная, че никак не ми е смешно и нямам желание да се шегувам с неща, които са толкова сериозни, важни и драматични, защото свидетелстват за явления, бележещи траен и, както вече се вижда, неудържим разпад на всичко в нашата държава.

Нахвърляната от мене скица на литературния живот, колкото и да е небрежна, извежда на преден план характера на либералния модел в културата и в художествения ни живот, новият му начин на функциониране и дори новият му морал. Ако изобщо има морал в него!

Интелектуалците-либерали, сред които сякаш най-активни и агресивни са писателите и литературоведите, успяха да наложат персоните си като трайна и безапелационна доминация в журитата на голяма част от предвиждащите по-сериозни суми национални и регионални награди. Така в различни комбинации с други имена, но все от същата принадлежност, срещаме най-често Милена Кирова, Михаил Неделчев, Едвин Сугарев, Йордан Евтимов, Пламен Дойнов.

Има и други, разбира се, но тези се повтарят трайно и непрекъснато. Е, към тях се притурят и функционери от съответните общини или бизнес организации, финансиращи наградите, но то е само за пред хора - решенията се взимат не от тях. Те потвърждават и легитимират решенията.

Вездесъщите литературоведи с либерална наклонност определят и решават кой да бъде номиниран, а след това и венчан с венеца на славата. При тях безапелационно действа принципът „нашите са най-добри” - независимо каква е наградата, какъв характер и традиции има тя, съответства ли наградения с духа на творчеството на този, чието име носи тя.

Помня, че преди години с наградата „Пеньо Пенев” бе отличен покойният днес поет Николай Кънчев - безспорно голямо име на най-новата ни литература, но стоящ на коренно противоположни естетически, политически и граждански позиции от Пеньо Пенев.

По-късно пък Йордан Евтимов получи бургаската награда „Христо Фотев”, макар да е на светлинни години далеч от духа и магията на големия български поет. А освен това Евтимов е писал срещу Фотев. Но е „наш”!

Такива смущаващи куриози ни предлагат и други награди - например, наградата „Иван Николов”, където сред наградените в различни години са Едвин Сугарев, Пламен Дойнов, Марин Бодаков и др., които са толкова чужди и дори враждебни на поетиката на големия ни поет, на неговите естетически разбирания и житейско поведение.

Антикомунистът Пламен Дойнов не възрази, не се възпротиви, не се погнуси, както се гнусят негови колеги, а и той самият, да четат изданията с антилиберална насоченост, и прие да бъде отличен с наградата „Иван Радославов. Иван Мешеков”, въпреки че единият от патроните й е комунист-марксист.

Няма да питам колко подходящ и следващ традициите на Иван Вазов е Георги Господинов, че и на него му връчиха престижната награда „Иван Вазов”. Както се казва, дипломите, медалите, плакетите и парите не миришат и от тях не бива да се гнусим!

Практиката за съжаление продължава и ни най-малко не се променя. Тя налага строго определен вкус, естетически критерии и йерархия на авторите и творбите не само в рамките на обществата, където наградените и въпросните „журисти” се подвизават, но сред широката публика, непознаваща замислите, желанията и целите на стратезите и тактиците на либерализма в литературата и литературознанието.

Като награждават „нашите” писатели, либералите утвърждават и „канона” на съвременната българска литература. Канон по техен образ и подобие, разбира се!

Примерите могат да се увеличат и с други награди (в театъра е същото, съвсем същото: и там всичките са за един и същи актьори и режисьори, сякаш няма други!), където „нашите” „дават на нашите”, без дори да четат книгите или ръкописите им, без да отчитат подходящ или не е любимият им „наш”. Пък и защо да ги четат, когато всичко е ясно от преди началото на номинациите. Нали затова се съставя жури, което си ги харесва и знае своето решение предварително.

И ето: преди няколко седмици бяха обявени резултатите от конкурса за роман на името на Елиас Канети. Той се организира от община Русе, където великият писател е роден и е прекарал детските си години. Председател на журито е едно от най-често срещаните „журисти” и вездесъщи специалисти и практици на наградния процес: Милена Кирова.

В статута на наградата изрично е посочено, че тя се присъжда на автори и творби, които продължават традициите на Елиас Канети и са в духа на неговия богат и сложен идеен и естетически свят. Статутът обаче изисква от оценителите (е, и от участниците) познаване на Елиас Канети и на традициите на австрийската литература от средата на ХХ век, за да се гарантира високо равнище и безспорност на отсъденото решение и да се удостои този, който действително заслужава.

Поне тук, пред паметта на великия писател, би трябвало да надделее принципът на безпристрастност и безкористност, на литературоведския професионализъм и човешката почтеност. Но за журито и неговия председател това в никакъв случай не е задължително.

Дори е противопоказно, защото между участниците има едно ядро от „наши” автори (отново едни и същи както е изобщо при конкурсите и наградите, които са под „шефството” на либералните литературоведи и ценители!), измежду които е естествено наградата да отиде при едного от тях.

Подчертавам специално условията на статута и волята на журито, тъй като е пренебрегнат единственият (сигурен съм в това!) от участващите романи, който следва истински духа на Канети (и дори подчертава сюжетно и алюзивно връзката си с него). При това и неслучайно името на един от главните герои е малкото име на самия Канети, а романът разработва философски проблеми, които са тревожили неспокойния ум и талант на великия австрийски писател.

Романът се нарича „Биографии на отрепки” и негов автор е Симеон Янев. Това име не е от „нашите” и по тази обективна причина то дори не влиза в списъка на номинираните, камо ли да получи наградата. Името не е от „нашите”, но романът е на изключително високо равнище, до каквото още не се е домогвал все още никой от днешните ни писатели.

„Биографии на отрепки” е широко философско и социално платно на зараждането и развитието на процесите през последните 20-30 години в българското общество, на тревогите на българина от края на ХХ век, радикалните изменения в българския свят и начина на живот и как всичко това се отразява в умовете и душите на хората, мислещи и разсъждаващи самостоятелно.

Впрочем, ако все пак журито бе прочело романа, пак навярно нямаше да го отличи, защото щеше да види в него коренно различие със собствените си възгледи и тези.

Либералите обичат да говорят за „надпартийност”, за недопускане на политическо-партийни критерии в оценките на естетическите явления, за принципност. Но те именно са тези, които разделят културата и литературата на „наша” и „не-наша” според възгледите и общественото поведение на творците.

Благодарение на тях и на техните порочни идеи и пагубни усилия сега действително съществуват две култури, с което ние се връщаме 70 години назад. Те обезсмислят понятието „национален литературен процес” и дори „национална култура” и ако все пак ги признават волю-неволю, им придават едностранчив характер, изпълват ги отново единствено с „наши”.

Нямаше да обръщам такова внимание на въпросните литератори и на техните действия в науката и обществения живот, ако те се ограничаваха в тесните рамки на своите специализирани издания и ако само консумираха „стипендиите” и „проектите”, раздавани от твърде богати и щедри спрямо определени фигури чуждестранни и български фондации, а и от националната българска държава.

Но те са преподаватели в българските университети, плъзнали са по общините - особено там, където управляват също „наши”, провеждат конкурси, участват в журита, пишат доклади за обсъждания на годишната литературна продукция на писателите извън столицата, постановяват присъди, насаждат либералните си модели върху безпомощната вече и многострадална българска литература.

Трудно е противодействието срещу „героите на нашето време” - та в тях отдавна са и хлябът, и ножът. И защото имат щедрата и непрестанна подкрепа и на държавата, която иначе е мащеха за културата и литературата, създавани от „не наши”.

Мълчанието и пасивността им отварят широко възможности да продължават необезпокоявани и все по-уверени своята коварна работа. Именно коварна!

А уж говорим за литература, култура, естетика. За изкуство!