ЛУННОТО АДАЖИО
Лирически вариации
ВСЯКА ПТИЦА СЛАВЕЙ НЕ ИЗЛЮПВА
Навън беше полуздрач. Мекото осветление в стаята идваше направо от луната. Градският часовник от сградата на общината отмери бавно поредния нощен час. Лунен и безсънен…
„Всяко зло за добро!” - успокои се будният млад мъж. Заслуша се в нестихващата песен на славеите. Те бяха в стихията си.
Не бяха славеи, а чародеи! Оглеждаха душата си в току-що падналата роса, и в първата мелодия, която им хрумнеше в сърцето.
Радваха всичкия буден свят из целия град, притихнал в долината на реката. Приютен отвсякъде от зелени гори. Осветен от най-звездните небеса. Стоплен от златоносния пясък на река Бързица. А тя пък бърза ли, бърза да се влее в Янтра. Двете заедно да слеят безброй непресъхващи героични истории и легенди и да ги понесат бавно към Дунав и оттам - чак към дълбокото Черно море.
Славеите! Щурави песнопойци! Без славеи нощта ще е глуха и сляпа, тъмна пустиня.
Среднощният концерт на славеите подейства на младия мъж като истинско разсъмване много по-рано, преди да се е сипнала зората.
Не го сдържаше повече в спалнята. Излезе на двора. Погледна към небесата. Онемя. Затаи дъх - безименен, безсловесен, безплътен. Целият - слух и зрение!
Куполът на огромната звездна катедрала разходи погледа му навсякъде. Невероятният хоров концерт на славеите го упои. То бе мирис на разцъфнали рози и мащерка. Звън от черковен орган. Токата и фуга от Йохан Себастиан Бах. Поема за цигулка от Чайковски. Прелюдии за пиано от Моцарт. Стотици нови вариации на серенадата „Малка нощна музика”.
Славеите свещенодействаха!
Точно тази звездочела нощ беше тяхното Възкресение Христово. Техният Великден!
Славеите пееха. Къпеха душата си в щастие. Не чакаха ръкопляскане от никого. Пееха безвъзмездно. Сцена им беше гората. Публика - тревата и цветята, луната и звездите. Пригласяха им само щурците. Бисираха ги само ранобудните петли.
Славеите пееха, та плачеха от радост! Никой не би ги прекъснал.
Пееха истински славеи. Богати само с един щур в душата глас. Толкова чист! От него звездите звънтяха! Златни звънчета в среднощния покой.
Славеи! Нямаха време да се огледат помежду си. Кой е черният лебед? Кой е бялата лястовица в тяхното ято? Те пееха. Не завиждаха на никого. Не се запитваха къде е великият Моцарт на славеите и къде е завистливият Салиери.
Те пееха. Поемаха си дъх и всичко започваше пак отначало. От самото начало.
И песента им оживяваше. Божественото сътворение на света. Раят. Адам и Ева. Изгонването. Приютяването в лоното на любовта.
Какво да ги правиш?! Славеи! Всяка птица славей не излюпва.
Сребристата кръгла луна отдавна се беше закрила зад високото чело на хълма до града, пък нощта светлееше още повече. Едно ечащо бяло зарево я стопляше отвсякъде, макар че до утрото имаше още доста време.
Славеите продължава да пеят. Благословени души! Безкористни. Само на един от тях е съдено да бъде бял. Като сянка на ангел в очите на друг ангел.
Небесата се разтваряха от красота. Точно както при Богоявление в душите на вярващите християни.
Кънтеше от звезди и трели на славеи, славеи, славеи…
В тези мигове, ако някой ранобудник съзреше отдалече осанката на притихналия безименен, безсловесен, безплътен мъж, щеше да се запита: „Какъв ли е онзи чешит, дето е зейнал така унесено към звездите?” Сигурно щеше да му заприлича на оживелия призрак на Лудвиг ван Бетховен. Разрошен. Обвеян с божествена музика. Пристигнал незнайно откъде и защо.
Отвсякъде в зазоряването упорито се надпяваха петли и славеи, славеи, славеи… Светлееше от песни. Птичата радост подмладяваше цялата златна долина покрай реката и още по-нататък, незнайно докъде по-нататък из Балкана…
—————————–
ЛУННОТО АДАЖИО
Лунното адажио!
Самото музикално вълшебство се втурна в концертната зала. Всички зрители усетиха мекия полъх на звучните вихри от вечната соната на Бетховен…
Звънкото лунно адажио плавно и палаво пали лелеяни отблясъци в душата ти.
Тръпне роялът - трепти пианистката. Щедър е Бог: ръцете й - четири, пръстите - двайсет. От златни по-златни! Блестят колиета, пръстени, гривни - всичко по нея и в нея ликува! Душата й - цялата радост! Порив красив! Очите - притворени. Устните шепнат все думи нечути. Приказва си ангел небесен! От време на време повдига глава нагоре. Очите - не гледат. Тъй вижда по-ясно тя звездния свой диригент.
Бълбукат вълшебните звуци. Пролетни ручеи. В бели скали - водоскоци. Сияят ръцете й - лебедови шии! По светлата гръд - немирни коси! Палуват игривите пръсти - весели слънчеви зайчета! Ликуват от радост, играят, танцуват по бели и черни клавиши най-лунния танц на лъчите. Лунна пътека сияе в морето от музика. Припкат, бълбукат ефирни вълни.
Неземно сияние в цялата зала витае. Нощ ли е, ден ли е, никой не помни. Всичко е музика! Всичко е светло. Вилнее Духът на Бетховен. Пианистката плаче от радост без сълзи. Не свири - сияе, сияе. Жена е в любовен екстаз: вълшебница с топло сияние.
Лунният прилив плиска душата ти. Плавно и палаво пали в сърцето ти лелеян отблясък от светъл възторг…
