ПТИЦАТА
Кога затихне дневния живот
и падне мрак над къщи и площади,
аз спирам дълго под едно дърво
и слушам песента на птица млада.
Тя не говори нищо. Не зове.
А само пее, толкоз вдъхновено,
че замечтава и калта край мене
за слънчев свод и цъфнало поле.
Веднъж, незнаен скитник по светът
се беше спрял под клоните невесел,
след песента й тръгна в своя път
и в тъмнината екна нежна песен.
И всеки път, щом в моята душа
скръбта натегне като скръб от врани,
заслушан в песента, забравям аз
и свойта скръб, и своето страдание.
И как е чудно, че едно сърце
на тая малка птица от дървото
приспива всички скърби във живота
и всеки става чист като дете.
Но тая нощ стоех под онзи клон
и вместо песента, над мене кротко
заслиза от зеленото дърво
една спокойна, едра, черна котка…
1931
