превод: Таня Шелхорн

Действието се развива през пролетта на 1995 година в Балтимор. Един млад лекар се заема с разясняване на мистериозен, малко банален медицински случай. Хвърляйки бегъл поглед на оскъдното досие на пациента, той веднага отбелязва един странен детайл: то не съдържа нито резултатите от лабораторията, нито скенер на мозъка, нито рентгенография на торакса. Трийсет и четири годишният кардиолог прочита отново рапорта отначало докрай:

През един октомврийски следобед, на една улица в Балтимор, е намерен мъж на средна възраст, лежащ в безсъзнание. Приет е в местната болница и остава в кома до три часа сутринта. Преди да се събуди треперещ, изпада в бълнуване и халюцинация. Изобилно изпотяване и неправилен сърдечен ритъм. Това състояние продължава двайсет и осем часа, после бълнуването внезапно се прекратява и индивидът си възвръща спокойствието и проблясъка. Започва да се оплаква от болки в стомаха и главата. Не подозира, че се намира в болницата от три дни и няма абсолютно никакъв спомен от предишните инциденти.
Вечерта: повтаряне на болестта. Мъжът не понася алкохола през време на своето пребиваване в болницата. Когато лекарят се опитва да му го предпише като лечение, той отказва да приеме и глътка. Пие само малко вода, но с голямо затруднение. Разсъдъкът му е помрачен и дишането твърде повърхностно. После следва нов пристъп на бълнуване и след няколко часа е починал.

Рапортът съдържа още няколко оскъдни индикации: предшестващите шест месеца са били период на въздържание от алкохолизъм; възможна е консумация на неподходящи лекарства, депресия; холера преди настаняването в болницата.
По дяволите! Но за какъв случай би могло да се отнася? Не разполагайки с повече от няколко седмици за разпръсване на мистерията, лекарят-кардиолог влага цялото си сърце в този медицински случай. Върху лист хартия надрасква няколко бележки: бълнуване, повторение на болестта, колебливи пулс и дишане, смърт. Според него ключът на енигмата се крие в тези няколко симптома.
Преглеждайки набързо своята медицинска енциклопедия, той открива, че епидемия от жълта треска погубва повече от четири хиляди души във Филаделфия в края на 18-ти век. Ненадейно неговите проучвания вземат друга посока: Е. П. вероятно е живял в края на 18-ти или началото на 19-ти век? Ето откъде е липсата на лабораторни изследвания или скенер на мозъка. При все това, вглеждайки се внимателно в своя лист, нагърчен като шагренова кожа, зачертава жълтата треска и маларията – никоя от двете не кореспондира на симптомите на пациента.
Нещо трябва да ми се изплъзва, си казва “детективът” – медик. Един малък детайл изпъква като възможен ключ на енигмата: отказът на пациента да пие алкохол и трудността да поглъща вода. Какъв може да е произхода на една такава реакция към течностите? БЯС, разбира се!
При все това рапортът не упоменава никакво присъствие на пяна на устата на индивида. Но дали този симптом присъства при пациенти, сполетени от вируса на беса? Това е една изключително рядка болест.
Разгръщайки страниците на своята медицинска книга, лекарят се концентрира върху принципите и практиката на инфекциозната болест. И колкото повече изследва болестта, толкова повече тя съвпада със симптомите на пациента.
Но защо досието не упоменава никакъв контакт на пациента с бясно животно? Отново изследва внимателно медицинската литература: жертвите на бяса често не показват никакъв симптом, тъй като инкубационният период може да отнеме година, че и повече. Много от пациентите не си спомнят да са били атакувани от болно животно.
Младият лекар е все повече и повече убеден в своята диагноза. Въпреки това, той се колебае дали да приеме риска да я представи пред една толкова компетентна аудитория.
Един негов колега го пита дали познава самоличността на пациента? Той не знае. Концентрирал се е само върху медицинските въпроси, тъй че инициалите Е. П. не му припомнят нищо. Отново прочита досието, но този път с ново око. Пациентът е описан така: Е. П., писател, Балтимор.
Изведнъж нещо му просветва: спомня си нощите на своето детство, когато е чел “Кладенецът и махалото” и други фантастични разкази. Разбира се, това е той! Пациентът не е никой друг, освен Едгар Алан По – поет и автор, майстор на тъмните истории, изобретател на модерните полицейски романи.
Развълнуваният доктор се втурва в Градската библиотека и излиза оттам с купчина книги за По. Разбира, че той е имал един кратък и трагичен живот. Роден на 19-ти януари 1809 година, остава сирак на тригодишна възраст. Осиновен е от богатия търговец Джон Алън, който му осигурява солидно образование – първо в Англия, а след това в американски университет. Оженва се за своята братовчедка Вирджиния Клем, която умира от туберкулоза след дълга агония. Неговите истории изглеждат отражение на собствената му меланхолия, плод на един краен алкохолизъм и на измъчен, но брилянтен ум.
В последните дни от своя живот е намерен в една мръсна кръчма в Балтимор, с чорлави коси и облечен в дрипи. Мърморейки несвързано, е бил изпратен в болницата “Вашингтон Колеж”. Твърди, че вижда фантоми на стената, които искат да му разкъсат мозъка с пистолет. Повечето дни е в състояние на бълнуване и отделни проблясъци. Накрая остава неподвижен един момент, навежда леко глава и прошепва: “Господи, помогни на моята мизерна душа!” След което издъхва.
Дори някои детайли да варират от една или друга биография, последното страдание и смъртта на По съвпада с това, което е написано в болничния рапорт. Но никъде не е упоменато, че авторът умира от бяс. Диагностиката е била предадена на 7-ми октомври 1849 година: Едгар По е умрял от алкохолизъм.
При представяне на своята теория на клинико-патологичната конференция, в залата избухват овации, когато младият лекар открива самоличността на пациента. Неговите изводи биха хвърлили нова светлина върху мистериозния край на Едгар Алан По!