Георги Михалков

- Здравей - каза Петя.
- Здравей - отговори тихо Атанас.
- Какво се случи? - попита тя и седна до него на пейката.
- Това, което очаквахме - промълви той. - Днес Иванова, директорката на дома, ме извика и ми каза, че повече компромиси не може да прави. Веднъж вече е отложила моето изписване от дома, но повече не може да отлага и днес ми каза да напусна дома веднага. Събрах си багажа и излязох. Какво можех да направя.
- Защо не я помоли да те остави поне още месец, за да потърсим някаква възможност да се настаниш някъде?
- Помолих я, но тя ми каза, че не може и ден повече да ме остави в дома, защото преди два месеца съм навършил осемнайсет години.
Петя го погледна. Сега черните му очи й се сториха страшно големи. Блестяха като антрацитни парченца. Октомврийската вечер не беше хладна, но той беше облякъл кафявото си поизносено палто, защото сигурно не искаше да го носи в ръка. До него на пейката бяха оставени ученическата му чанта и няколко найлонови торбички с вещите му. Това беше всичко, което имаше. Седеше леко свит, загледан пред себе си и в погледа му се четеше примирение. Навярно вече всичко беше премислил и решил, че нищо не може да се направи, каквото ще става да става.
Няколко минути и двамата мълчаха. След малко той се обърна към нея:
- Тъкмо бях почнал да си пиша домашното по математика и в стаята влезе леля Тинка, чистачката, и ми каза, че директорката ме вика. Не можах да си довърша домашното.
- Сега не мисли за това - погледна го Петя. - Един ден ще си без домашно, голяма работа. По-важно е какво ще правиш тази вечер и къде ще отидеш?
- Не знам.
- Имаш ли някакви пари?
- Само десет лева. Толкова ми останаха от стипендията.
- Имаш ли роднини, близки в града? - попита го тя, макар да предполагаше, че той няма никакви роднини и близки в града.
От четири години учеха заедно, в един клас, и Петя знаеше почти всичко за него. Атанас беше от село Горски дол. Баща му и майка му били ветеринарни лекари в селото, загинали при катастрофа. Беше кръгъл сирак, настанали го в дома за деца без родители в града и вече шест години беше в този дом, но преди два месеца навърши възрастта и ето, че днес трябваше да напусне дома или по-точно - го изгониха.
Сега седеше тук, в градската градина, сам, без пари с ученическата си чанта и с найлоновите си торбички.
- Къде ще спиш тази нощ? - попита го тя и се засрами от въпроса си, стана й неудобно, но вече го беше изрекла и не можеше да си върне думите обратно.
Той се усмихна едва-едва и сви устни. Тя обичаше тази негова усмивка, малко стеснителна и малко иронична.
- Тук, на пейката - отговори той. - Добре, че още е топло и не вали. Мислих да отида на гарата, в чакалнята, но знам, че последният влак заминава в дванайсет и после заключват гарата… Не дават да се спи там. Е, все една нощ ще изкарам. Имало е и други нощи, когато не съм спал. Утре ще отида в общината да попитам какво може да се направи при моето положение.
- Заедно ще отидем! - каза твърдо Петя. - Ще дойда с теб. Трябва да има решение. Не може да те оставят на улицата. Ти си още ученик. Учиш, оценките ти са почти отлични. Трябва да има решение.
- Благодаря ти - каза той и я прегърна. - Добре, че си ти.
Тя се притисна до него и се разплака. Сълзите й намокриха лицето му.
- Не плачи - прошепна. - Всичко ще се оправи. Ти сама каза, че трябва да има решение.
- Да, ще се оправи - промълви през сълзи тя, а после по-решително добави: - Ще бъда с теб! Няма да те оставя! Някой трябва да ти помогне. Ако трябва, тази нощ ще остана тук, на пейката, за да не си сам!
- Не! Прибери се! Вашите ще се тревожат за теб. Ще те търсят. Ще се оправя, не съм дете.
- Знам, не си. Обичам те! - прошепна тя.
- И аз те обичам, благодаря ти - отговори той и нежно я целуна.
Тя още по-силно се разплака. Крехките й рамене се разтресоха, а дългите й кестеняви коси паднаха и закриха лицето й.
- Не плачи - моля те. Тръгвай, вашите ще се тревожат. Утре след училище ще отидем в общината.
Тя се изправи. Погледна го, опита се да се усмихне, за да го окуражи, но очите й бяха пълни със сълзи и на бледата светлина от лампата до пейката, сълзите й блестяха като роса. Изправена тя изглеждаше много малка и слаба като детска кукла. Беше облечена с дънки, с леко есенно яке, а тъмната й коса се разпиляваше по слабите й рамене.
Тя бръкна в джоба на дънките и извади няколко банкноти от два и пет лева.
- Вземи ги - каза - може да ти потрябват тази вечер. Сигурно още не си вечерял. Купи си някакъв сандвич.
- Не, не искам - възпротиви се той. - Нали ти казах, че имам десет лева.
- Запази си парите, а вземи тези. Твоите десет лева ще ти трябват.
- Не! - още по-категорично отказа той и вече бяха готови да се скарат.
- Нали ме обичаш? - усмихна се тя.
- Обичам те. Обичам те много.
- Щом ме обичаш, ще ги вземеш - и тя му ги набута в ръката.
Той неохотно ги прибра в джоба на палтото си.
- Ако нещо се случи тази нощ, ще ми се обадиш, независимо колко е часът. Ще ми се обадиш! Обещай ми! -помоли го тя.
- Добре, ще ти се обадя - обеща й той, макар да си знаеше, че каквото и да стане, няма да й се обади.
Тя се наведе, целуна го по бузата и той пак усети влажното й от сълзите лице. После бавно тя се обърна и тръгна към улицата. Той остана неподвижен на пейката, загледан след нея. Слабичкото й тяло сякаш плавно се носеше във въздуха. Всичко в нея му харесваше: и походката й, и светлите й очи, и дългата й мека коса с ухание на липа. Най-голямото щастие за него беше, че я познава, че от четири години са заедно, от първия учебен ден в гимназията. Тогава той случайно седна до нея на чина и от този момент бяха неразделни. Помагаше й по математика, а тя на него - по литература. Излизаха заедно и понякога в неделя ходеха на екскурзия до хижа „Ела”, в планината над града.

Петя премина главната улица и зави към дома си. Живееха близо да центъра на града и това най-много й харесваше, защото пеш, за кратко време, отиваше до гимназията, до парка, до театъра или до голямата кафе-сладкарница „Лилия”, където обикновено се събираха приятелките й.
За Атанас, Наско, както го наричаше, беше готова на всичко. Обичаше го и не криеше това. Беше го обикнала още в мига, когато се запознаха. Тогава не знаеше нищо за него. Не знаеше от къде е, от какво семейство е, как е попаднал в същия клас, в който учеше и тя. Когато той седна до нея в първия учебен час в гимназията, нещо в нея трепна и й подсказа, че това е момчето, за което е мечтала, което искаше някой ден да срещне. Големите му черни очи, веждите му като две малки стрелки, устните му, на които винаги се прокрадваше стеснителна усмивка, всичко у него й подсказваше, че е добър, малко срамежлив, чувствителен и не много приказлив. По-късно, след близо половин година, научи, че е пълен сирак, че живее в дома за деца без родители, а тя дори не знаеше и не беше чувала за такъв дом. И сега Наско е на улицата - без пари, без роднини, съвсем сам. Той остана там, на пейката в парка, и Петя не знаеше как щеше да прекара таза нощ. Гърлото я стягаше, трудно си поемаше въздух и й идваше да се обърне, да се върне в парка, да седне до него и двамата заедно, един до друг, да дочакат утрото.

У дома баща й и майка й я посрещнаха мълчаливо и Петя забеляза укора в очите им. Чакаха я за вечеря. Седнаха около масата, майка й напълни чиниите със спагети, но нито тя, нито баща й бързаха да я попитат къде е била и защо закъсня. Хранеха се без да разговарят, но баща й не издържа и строго я попита:
- Къде беше?
За момент Петя се поколеба дали да му каже истината, или да измисли някоя лъжа, която да прозвучи убедително, но реши да бъде искрена.
- Бях с едно момче - отговори спокойно тя.
- С момче? - учуди се майка й.
- Да.
Досега не беше споменавала на родителите си за приятелството си с Атанас, а и те никога не бяха я питали с кого се среща и с кого дружи. Обикновено не закъсняваше вечер, прибираше се навреме, а и с Наско не се срещаха вечер, защото в Дома, в който той живееше, имаше режим, и вечер той не можеше да излиза.
- Откога излизаш с това момче? - попита я баща й.
- Учим в един клас и не излизам с него, а всеки ден сме заедно в училище - отговори Петя.
- Да, но тази вечер сте излезли и къде ходихте? - погледна я подозрително и строго той.
- Никъде не сме ходили. Бяхме в градската градина.
Майка й и баща й я изгледаха безкрайно учудени, сякаш за първи път чуваха, че в града им има градска градина.
- Така ли? - усмихна се подигравателно баща й. - Само двамата в градската градина. Сигурно сте седели на някоя пейка и сте се целували?
- Да. Седяхме само двамата на една пейка и се целувахме - отвърна обидено Петя.
Сега вече баща й не издържа. Остави вилицата, стрелна я гневно и повиши глас:
- Как не те е срам! Какво е това нахалство?
- Петя, как е възможно - намеси се и майка й. - Та ти си ученичка. Какво говориш? Какво е това момче?
- Сигурно някой хулиган, който й е завъртял главата, а тя патката с патка си е въобразила, че вече е пълнолетна! - разпалваше се все повече и повече баща й.
- Нищо не съм си въобразила. Не е хулиган, учи се добре и го обичам.
Последната й дума накара родителите й да замръзнат с вперени в нея очи, сякаш я виждаха за първи път, но Петя реши, че сега е моментът да им разкаже всичко за Атанас и за себе си. Започна бавно, без да гледа нито майка си, нито баща си.
- Атанас е пълен сирак - каза тя. - Досега живееше в дом за деца без родители, но преди два месеца навърши осемнайсет години и днес го изгониха от дома. Тази вечер ще спи в парка, няма къде и при кого да отиде.
- Браво, браво! - прекъсна я баща й. - Много хубаво момче си обикнала, без родители, без дом, значи бездомник и уличник.
Петя го погледна.
- Не всички имат щастието да са деца на богати родители и да живеят в луксозни домове - каза тя.
- Слушай, момиче, докато аз съм ти баща и те храня няма да ми философстваш и да се правиш на много умна! - развика се баща й.
- Не философствам.
Петя добре знаеше, че баща й не търпи възражения и не понася нито някой да му обяснява нещо, нито да го съветва. Баща й беше собственик на автосервиз, в който работеха около десетина души, беше свикнал да се разпорежда и каквото кажеше, това ставаше. Всички го слушаха и му се подчиняваха. Говореше се, че добре плаща на автомонтьорите и много други искаха да работят в неговия автосервиз.
- Чуй ме добре! - продължи баща й. - Повече с това момче няма да се виждаш, няма да се срещате нито в паркове, нито където и да е! Не искам дъщеря ми да дружи с голтаци! Имаш всичко. Купил съм ти всичко, което си поискала и не ти трябват бездомници, разбра ли?
- Не! - изправи се Петя. - Ще се срещам с него и ще бъда винаги с него! Сега той няма къде да живее и затова ще дойде да живее тук, у дома!
Майка й я погледна така, сякаш някой я удари с кол по гърба. Баща й скочи.
- Какво? Какви щуротии дрънкаш? Как ще дойде де живее тук? Чуваш ли се какво приказваш? Полудя ли?
- Да! Ще живее тук, у дома - повтори Петя още по-твърдо. - Имаме много стаи, които са празни. Къщата ни е на три етажа.
- Веднага ще те изхвърля на улицата! Ти обезумя - разкрещя се баща й.
- Изхвърли ме! Ако не ме изхвърлиш, сама ще изляза и няма да се върна!
Майка й приплака.
- Петя, моля те, чуваш ли се какво приказваш? Та ти си само в единайсети клас, как ще дойде момче да живее у нас. Какво ще кажат хората? Ще помислят, че си се омъжила. Господи, до къде стигнахме…
- Повече няма да ме видите - каза Петя и тръгна към вратата, но баща й грубо я хвана за ръката.
- Седни, докато не съм те набил! - заплаши я той.
Майка й застана между двамата.
- Маноле, моля те. Стига за тая вечер. Ще говорим утре, на спокойствие. Успокойте се и двамата!

Петя се качи в стаята си на втория етаж и се заключи. Седна на леглото и опря глава с ръце. Питаше се какво ли прави сега Наско. Седи сам на пейката в парка, свит в кафявото си палто и чака да мине нощта. Започваше една безкрайно дълга нощ. Искаше й се веднага да излезе и да отиде при него. Да не го оставя сам. Да седне до него и двамата заедно да дочакат утрото, изгрева на слънцето, което да им донесе макар и малка надежда.
Може би не трябваше да се кара с баща си. Не беше ли по-добре да помоли майка си и баща си да приемат Наско в дома им за няколко дни, докато се намери решение за неговото настаняване някъде. Не може едно момче без родители, без близки, ученик, да остане на улицата. Сигурно има институции, които решават такива случаи. Но ако беше помолила майка си и баща си да приемат Наско за няколко дни у дома им, те положително щяха да й откажат, защото първата им мисъл щеше да бъде, че той и тя са любовници и Петя иска да живее с него и затова настоява той да дойде у дома им.
В този момент тя не знаеше какво да направи. Как трябваше да постъпи? Искаше да помогне на Наско. Не само за това, че го обича, а защото той беше изпаднал в безизходно положение. Наско имаше нужда от помощ. Някой трябва да му помогне и тя, Петя, беше най-близкият му човек. Знаеше, че Наско не обича да го съжаляват. Беше силен и волеви, но Петя не го съжаляваше, а искаше само едно - да му помогне, както истински приятел помага на приятел.
Уморена тя се беше отпуснала на леглото и беше заспала неусетно, така с дрехите, без да успее да се съблече.

Сутринта я събуди почукването на майка й по вратата.
- Петя, събуди се, ще закъснееш за училище.
Тя отвори очи и се огледа. Октомврийското слънце огряваше цялата й стая. Усмихна се. Започваше нов ден. Слънцето, светлината събудиха в нея надежда и радост. Днес всичко щеше да се реши. Ще отидат с Наско в общината, ще разкажат какво е станало и там ще му дадат квартира, ще го настанят в някакво общежитие. Общината положително има общежитие, в което настанява хора, които нямат домове или домовете им, по време на някакво бедствие, са били разрушени. Не може едно момче без родители, което е ученик и се учи добре да живее на улицата.
Петя набързо се приготви и без да закуси, обикновено закусваше всяка сутрин, тръгна към училището.
Наско я чакаше на двора. Още отдалече видя умореното му лице и тъмните кръгове около очите му. Положително не беше спал цяла нощ.
- Как си? - попита тя.
- Добре - отговори той.
- Уморен ли си? Спи ли ти се?
- Не. Измих се на чешмата в парка и си купих баничка с боза.
- Да побързаме, звънецът бие - каза тя.
Наско се наведе взе си чантата и найлоновите торбички. Петя не успя да ги преброи - пет ли бяха или шест.
- Дай да ти помогна - предложи тя.
- Не, недей. Не са тежки. Само няколко учебника, тетрадки, книги и малко дрехи.
Тя все пак издърпа от ръката му две найлонови торбички и двамата забързаха към училището.
Този ден часовете сякаш се влачеха едва-едва и нямаха край. Наско клюмаше глава на чина, очите му се затваряха и от време на време се сепваше. Драгонова, учителката по история, реши да го изпита, но преди той да стане, Петя се обади:
- Госпожо Драгонова, не го изпитвайте днес. Атанас не се чувства добре.
Драгонова й се скара.
- Ти защо се обаждаш, да не си му адвокат?
- Не съм му адвокат, но виждам, че му е лошо.
- Щом му е лошо да отиде на лекар или да се прибере у дома - каза Драгонова, но явно забеляза, че Наско не е добре и не го изпита.

Петя и Наско едва дочакаха да свършат часовете и веднага тръгнаха към общината. Досега Петя никога не беше ходила в общината, дори не знаеше къде е точно, но беше твърдо решила да уреди въпроса с настаняването на Наско.
Влязоха в общината и попитаха къде се намира отдел „Жилищно настаняване”. Обясниха им на кой етаж е. Най-напред служителките там не искаха да ги приемат, имали приемно време и тогава трябвало да дойдат, но Петя настоя, каза, че идват само за консултация, за съвет. Една госпожа на средна възраст, с рядка червеникава коса и с очила с голям диоптър, ги изслуша безкрайно отегчено и разсеяно. Накрая каза само да отидат в друг отдел и да напишат молба. Отидоха в отдела, в който ги изпрати, но оттам ги препратиха в друг отдел.
Така обиколиха няколко отдела, разговаряха с различни чиновници, като повечето от тях ги посрещаха с досада и им отговаряха с половин изречение. Накрая стана ясно, че този въпрос не може да го реши общината, а някаква друга институция, но коя точно никой не можа да им обясни.
Изморена и изнервена Петя излезе от общината и с Наско седнаха на една пейка пред сградата. На Наско не му се говореше, а Петя се чудеше сега къде да отидат. Денят беше слънчев и топъл. Наско свали кафявото си палто и го сгъна до себе си на пейката. Петя си спомни сутринта, когато се събуди, слънцето огряваше стаята й и тя си беше помислила, че денят ще е щастлив и хубав. За жалост денят се оказа тежък и мъчителен.
- Помоли директорката на дома да те приеме за тази нощ да спиш в дома, а утре пак ще видим къде трябва да отидем, за да уредим въпроса - каза Петя на Наско.
- Добре - отговори той. - Ще я помоля.
Двамата станаха от пейката, пак взеха найлоновите торбички и тръгнаха към дома за деца без родители.

Цялата вечер Петя не говори с родителите си. Те я питаха за това или онова, но тя мълчеше и не ги поглеждаше. След вечеря веднага стана от масата, качи се в стаята си и пак се заключи. Отпусна се на леглото. Беше много изморена и изтощена. Днес за първи път в живота си се беше сблъскала с бюрокрацията и видя, че е страшна. Беше чувала, че е трудно човек да се пребори с бюрократичната машина, но никога не бе предполагала, че хората, които работят в общината, са толкова бездушни и жестоки. Всички, без изключение, цитираха като автомати някакви закони и наредби, гледаха ги като през стъкло и никой от тях дори не се замисли, че става въпрос за момче без родители, без дом, без средства. Беше им все едно и бързаха час по-скоро да се отърват от тях, като ги пратят в друга канцелария или на друго гише.
Това беше кошмар, но Петя геройски го издържа. Не знаеше как се чувства Наско. Той само мълчеше и се усмихваше едва-едва, стеснително и малко насмешливо.
Нищо, каза си Петя, утре ще продължим. Ако трябва ще стигна и до София, но ще успея. Вече беше сигурна, че ще направи всичко, но ще се пребори с бездушната бюрократична машина.

Сутринта майка й пак почука на вратата и я събуди. Петя стана и отключи вратата. Майка й влезе, огледа стаята и седна на леглото.
- Как си? - попита. - Добре ли спа?
- Да - отговори Петя, но не я погледна.
- Снощи с татко ти дълго приказвахме - започна майка й - и решихме да помогнем на твоя приятел Васко.
- Наско - поправи я Петя.
- Да, Наско. Баба ти живее сама. Апартаментът е тристаен. Ще вземем Наско да живее при нея. Така и тя няма да е сама, а ние ще сме спокойни. Казваш, че е добро и свястно момче.
- Да - кимна Петя.
- Татко ти предложи да вземе Наско да помага в автосервиза, когато е свободен и има време. Така ще му плаща по нещо да не е без пари.
Петя я слушаше, гледаше гълъбовите й кротки очи и вече посивелите й коси и не можеше да повярва, че чува всичко това. Майка й беше невероятна. Петя знаеше, че това е идея на майка й, тя беше говорила с баща й и беше успяла да го убеди да помогнат на Наско. Майка й винаги мълчеше и правеше всичко, което бащата на Петя й нареждаше. Преди тя беше учителка, но от няколко години не работеше. Баща й често казваше: „Жена ми няма да работи за петстотин лева!” и затова майка й не работеше, а се грижеше за домакинството. Имаше кротък и благ характер и успяваше да създаде хармония и топлота в семейството.
И днес есенното слънце обливаше щедро цялата стая. Лъчите палаво се гонеха по бюрото, по компютъра, по стените и разливаха златни отблясъци. „Какъв щастлив ден! - каза си Петя”.
Тя прегърна слабите рамене на майка си и прошепна:
- Благодаря ти, мамо!

София, 5.11.2015 г.