Денчо Владимиров

… Помните ли голямата самолетна катастрофа над тайгата преди години? Тогава още нямаше интернет. Вестниците по цял свят писаха за нея, на всички езици радиостанциите и телевизиите съобщаваха за жертвите, за безследно изчезналите пътници.

Към това време се отнасяше и историята, която ми разказа моят нов познат Сергей Соколов, с когото се срещнахме в Москва на една международна конференция и още на втория ден от запознанството ни той ме покани да го посетя в дома му на една тиха улица в центъра на големия град.

Още с влизането ми, в уютното антре ме изненада голям фотос на огромен усмихнат мечок, който бе вдигнал лапа за поздрав.

В хола по стените - истинска изложба от фотоси на кафяви мечки, а в центъра на експозицията - прегърнати същият усмихнат мечок от антрето и… моят познат.

Поговорихме това-онова, пихме чай и накрая той като се подсмихваше схвана, че погледът ми не се откъсва от стените с десетките фотоси на мечки по тях, каза, че ще ми обясни за тази невиждана фотоизложба в московския си дом.

И започна да разказва своята необикновена история:

- Летяхме с малък пътнически самолет от Москва за Пекин. Отивах на първата си международна научна конференция, на която трябваше да изнеса и първия си доклад за едно мое изследване. Преглеждах написания си доклад, отбелязвах си на кои места да вмъкна по още някоя фраза за освежаване на контакта със залата, когато самолетът изведнъж силно се разтресе. Беше се разразила в небесата силна буря, през илюминаторите ясно се виждаха страховити светкавици. Стюардесите, насилвайки се да се усмихват, започнаха трескаво да разнасят отново чай на пътниците, за да им отклонят вниманието и да ги успокоят.
- Попаднахме в турбуленция… - кратко отговаряха те на въпросите на разтревожените пътници. - И друг път е бивало така…
Но тресенето на малкия ни самолет не преставаше.
Тогава стюардесите съобщиха заповедта на първия пилот да поставим отново коланите.

И в този миг самолетът започна да пропада.
Настана паника, пътничките запищяха, деца за късмет в този рейс не пътуваха.
И повече нищо не помня.

Отворих очи сред някаква чудна гледка от ослепителна от слънце и зеленина, която бе навред.
В първия момент си помислих дали не съм вече в рая?
Но това, което най-силно ме изуми, бе че над мен се бе надвесил огромен мечок, който някак необикновено, по човешки, ми се усмихваше и ми говореше нещо на… английски.
- Явно че съм превъртял от сътресението. Халюцинирам… - помислих си отчаяно аз.
Не халюцинирах.

-ХЕЛОУ, МАЙ ФРЕНД, МАЙ НЕЙМ ИЗ УАР! (Здравей, приятелю, казвам се УАР!)- ми говореше на английски мечокът, с някакъв силен мечешки акцент, разбира се.

ГОВОРЯЩ МЕЧОК! - все още мислех, че халюцинирам.

-Ю АР ДЪ МЕН ХУ ФОЛ ФРОМ ДЪ СКАЙ ! (Ти си човекът, който падна от небето!)- посочи към мен УАР.
И ми подаде лапа да стана.
Огледах се целия - бях цял.
При падането от разрушения самолет съм имал невероятен късмет - паднал съм в гъстата корона на цял остров от високи борови дървета, бях доста поизжулен от боровите игли, но затова пък цял и невредим! Царете на тайгата - боровете - бяха ме спасили от жесток удар със земята.
Мечокът ме заведе до някакъв огромен пън, който се оказа, че е нещо като басейн за вода - беше издълбан отвътре като хралупа и в него се събираше вода от дъждовете.
Измих се и си възвърнах образа.
А после моят нов приятел УАР ме почерпи с цяла лапа местни плодове от тайгата и ми разказа, все така на английски със силен мечешки акцент, историята си.

Бил заловен и изпратен в една ферма за мечи органи в Азия. С тръбички вкарани в жлъчките на мечките и в черните им дробове изцеждали сокове и ги продавали на спекуланти-лекари за правене на източни лекарства за богаташите.

Но още в първия ден на УАР във фермата, дошли от някакъв американски изследователски институт, огледали нещастните, затворени в метални клетки мечки и си харесали УАР, за да правят с него някакъв много важен научен опит.

Откарали го със самолет в института и там започнали в продължение на много дни да обработват мозъка му, за да може да придобие фантастични умения да говори като хората и макар и в начален етап, да мисли и съобразява като тях.

Опитът обаче се провалил - в една нощ УАР съобразил как да се измъкне от омразната клетка в института и да избяга, подкарвайки като човек автомобил.

После съобразил как да се промъкне на един презокеански параход и да открие фермата за мечи органи в азиатската джунгла.

С човешка съобразителност и с огромната си мечешка сила успял само за часове да изпотръшка на земята охраната от азиатци във фермата, да им прибере ключовете за клетките и да освободи няколкото десетки мечки, някои от които вече били на края на силите си.

А после започнало великото мечешко преселение на север. Водени от УАР, довчерашните затворници се заселили в глух кът на руската тайга, там където изглежда още не бе стъпвал човешки крак.
В института, наред с другата информация, били вкарали в мозъка на мечока-човек по някаква погрешка изображението на известната картина на велик руски художник, с изрисувано утро в боровия лес, с мечка и трите й мечета, сред разкошни дървета и зеленина.Така изглежда в ума на УАР се бе появила и първата му мечочовешка мечта - да открие и да заживее в тази прекрасна гора от картината на руския художник.
И УАР, заедно с освободените затворници от азиатската ферма за мечи органи, се установява тук.
И заживяват задружно своя волен мечешки живот сред огромните дървета на тайгата, в която всички са си направили разкошни просторни хралупи. А тези от мечките, които предпочитат да спят в бърлоги, имат богат избор къде да си ги изкопаят със силните си, вече укрепнали лапи.

Аз от своя страна също разказвам на мечока своята история със самолетната катастрофа и му се оплаквам, че при падането съм си изгубил документите, които са били във вътрешните ми джобове на сакото, което съм свалил при пътуването и то кой знае сега къде е и на колко парчета.

Загубил съм и всяка връзка със света, в дома ми имам малък радиоприемник, но в последния момент в бързината си, преди да тръгна на път, съм го забравил. Иначе сега можех да разбера какво се съобщава за самолетната ни катастрофа… Имам баща, майка, брат, как ли ме оплакват сега…

УАР съчувствено ме потупа по рамото с лапа и ме покани да нощувам в неговата хралупа, той щял да си намери друга и да се подреди там.
Приех поканата за подслон, но само за кратко време - докато си построя хралупа, каквато си правят хората, малка горска къщичка. Строителен материал тук за това имаше много - паднали изсъхнали дървени трупи със стотици.
На другия ден чух УАР да разговаря с останалите мечки на техния си език, сочейки към мен.
И изглежда убедително им обясни, че съм приятел на мечешкия род, защото те един по един дружелюбно заставаха пред мен изправени на задните си лапи, леко изръмжавайки, което на техния език означаваше само едно - поздрав.
Скоро аз вече започнах да различавам всички косолапести обитатели на това необикновено селище и да им измислям за себе си имена по някои характерни забележителности от външността им и поведението им.
Мечките се оказаха много трудолюбиви - за няколко часа домъкнаха на най-слънчевата поляна, която си избрах за построяването на къщата, десетки борови трупи. Носеха ги като леки перца. После все така с лекота ги подредиха едни върху други за под, стени, а накрая и за покрив на къщата.
Аз показвах къде да ги поставят, а мечките със здравите си нокти издълбаваха за секунди по трупите жлебове и така ги редяхме, като трупите здраво се захващаха едни о други и здравината на постройката бе осигурена. Бях си спомнил за видяното от снимки на руски дървени къщи, а и от илюстрациите в книгите с руски народни приказки как бяха редени дървените стволове.
Така направихме и прозорци на къщата - за тях избрах по-късички трупи.
Тук всичко бе направено по мой план, УАР не се намесваше, в научния институт не бяха заредили ума му с информация как да си прави северни къщи от дървени трупи.

И тогава с детска радост открих, че в един от задните джобове на панталона ми е …запалката ми, за цигарите, които понякога запалвах, докато пиша статиите си.
Показах как действа запалката на мечките и те отначало силно се изплашиха и започнаха тревожно да ръмжат.
УАР обаче ги успокои като им каза, че хората така си съхранявали огъня, който им помагал да си пекат храна, хлябове, но за съжаление и да се изтребват едни други като човешки вид.
Намерих глина и на една голяма каменна плоча, на която разгорях силен огън, поставих няколко глинени чинии, купички и чаши и ги изпекох.
Даже се проявих и като художник - на всяка от чашите изрисувах и по една меча глава, а за УАР като предводител на мечките тук, на голяма чаша нарисувах главата му с царска корона.
Глина наоколо имаше в изобилие, затова направих от нея и голям глинен съд - казан, в който сварих за всички вкусна овесена каша, от дивия овес, който бе донесен тук от вятъра и бе поникнал в изобилие.
Мечките отначало се отнесоха с подозрение и недоверие към моята каша, но след като я опитаха, бяха вече във възторг и бързо я излапаха.
УАР им обясни на техния си мечи език, че се яде само кашата, а не и купичката. Обещах на моите нови приятели поне веднъж седмично да им готвя овесена каша, което много ги зарадва.
Започнах да си припомням страници от книгата за Робинзон Крузо и неговите изобретения на пустия остров.
УАР ме развеждаше из мечото селище и аз постоянно откривах какво може още да направя за подобряване на живота на моите гостоприемни приятели на четири лапи.
Натъкнахме се на див чесън. Пак ветровете и бурите го бяха довели до тук.
С един остър камък, прикрепен здраво на дърво, направих орало. Може би така е изглеждало и оралото на първобитния човек.
Разорах лехичка и в нея засадих дивия чесън - бях вече чел и слушал по рекламите на телевизиите колко силно лечебно растение е дивият чесън.
А после дойде и голямото ми откритие!
В една малка долина открих захвърлени от голямата буря, сразила самолета ни, цели търговски сергии, от някакъв пазар от Балканите. А около сергиите навред бе обсипано с пресни все още зеленчуци - чушки, домати, краставици, патладжани, лук, картофи, че и няколко едри пъпеша, дини и тикви. Бурята ги бе изсипала тук „без пари” от неизвестното пазарче на Балканите, ей тъй като подарък за моите нови приятели.
А какъв би бил този пазар, ако не бе представен на тази изложба, прелетяла хиляди километри, и светът на плодовете?
С истинска радост открих изсипани от този рог на изобилието и десетки ябълки, сливи и, о, най-голямото изкушение за всяка кафява мечка по света - крушите!
УАР опита от доматите, хареса му.
Опита и от чушките.
Също му харесаха.
Изяде с огромно удоволствие и цял суров картоф и за моя изненада видях,че му хареса. Обясних му, че ние, човеците, не ги ядем сурови, а ги печем и варим.
УАР изяде за мигове и цяла глава лук, и примижа с очи, залютя му. Аз взех друга глава лук, смачках му я на камък и му я поднесох - и този път замижа, но от удоволствие. Смачка ли се лукът, вече не люти, а даже и сладни! Това го знаех още от дядо си на село, където без лук не сядаха на масата, а и нямаше гозба и салата без лук! Великият антибиотик лукът, заедно с чесъна, така му представих на своя приятел мечок тези два популярни по цял свят зеленчука, дошли в Европа от новооткрития континент Америка. И му разказах как дълго в Европа до откриването на Америка хората не са вкусвали нито картофи, нито домати, нито много още от тези зеленчуци, без които сега не сядаме на масата да се храним. Дълго време даже отглеждали много от тях като цветя, заради красивите им цветове! И съвсем случайно ставало така, че откривали колко вкусни са печените картофи, доматите, чушките, че даже и грозничката ряпа!
УАР не пропусна да опита и плодовете, които ни бе изсипала великодушно бурята.
Изпадна във велик възторг от ябълките, сливите, а в очите му прочетох и щастие дори, когато захапа и излапа цяла круша с дръжката…
С моето първобитно орало в следващите дни направих бразди в земята - мечокът ми помагаше като теглеше оралото, а аз натисках зад него каменния плуг в почвата. Не му казах, че в случая той изпълнява ролята на вол или магаре, да не му бутна самочувствието…
Така след седмица имахме вече цяла новозасадена зеленчукова градина! И сложихме началото на цял бостан - от дини, пъпеши, тикви, че и кратуни! Да, бурята ни бе подарила и няколко кратуни, които УАР така и не разбра на вкус.Опита да си похапне от една кратуна, схруска дръжката й, не му се услади, но аз с приятна изненада събрах в шепа изпадналите от кратуната семена и те също намериха място в зеленчуковата ни градина. Обясних на мечока, а на вече събралите се наоколо и наблюдаващи с интерес аграрните ми занимания мечки, че от кратуните стават отлични съдове за пиене и съхраняване на вода!
А после, вече с помощта на цялото мечо население, което изкопаваше дупките, засадихме и семената от ябълките, крушите, сливите.
Истински празник бе за мен да открия в подаръка на бурята и шепа пшеничени зърна които веднага засяхме с УАР, който пак влезе в ролята си на магаре, дърпайки като перце оралото и така в изораната земя вече имахме и цяла пшеничена нива.
Все по това време вниманието ми бе привлечено от малко мече, което бе намерило нещо в изпратения ни от бурята куп от зеленчуци и плодове и сладко си го похапваше.
Грозде!?
- О, мечето ми, не изяждай цялата чепка! Трябват ми само няколко зърна, за да си засадим и лозе! - извиках аз.
УАР се намеси решително и едва успяхме да спасим от лакомото мече целия грозд. Засадихме оцелелите гроздови зърна в богатата почва на тайгата и сигурно това щеше да е първото лозе тук.
За всеки случай потърсих наоколо от подаръците на бурята дали няма и друга чепка грозде, но открих само една дълга лозова пръчка.
И тя щеше да свърши чудесна работа! С лозови пръчки векове наред, а и сега, се откривани стотици извори!
Огънах пръчката в полуобръч и с нея обходих целия район на селището ни. И не напразно!
На три места открих скрити от природата извори, които обаче са очаквали моето пристигане тук, за да се разкрият, както се пошегувах аз пред УАР.
В една огромна скала, издълбана от дъждовете и ветровете като в басейн, с помощта на няколко преобразени от мен в големи улеи дълги паднали, изгнили в сърцевината си борови стволове, закарахме вода от изворите.
Мечките бяха щастливи и веднага започнаха да се къпят с часове.
И другата приятна изненада!
Водата от откритите от мен извори се оказа… лечебна.
Това аз разбрах още през първите дни, след като започнах да я пия, от моята стара язва на стомаха, от която пролет и есен страдах особено много, вече нямаше и следа!
А след часовете, прекарани в басейна с лековитата вода, мечките с незараснали още рани от фермата за мечи органи, вече установяваха истинско чудо, за което си споделяха на своя мечи език с въодушевление - раните им зарастваха само за дни!
Но най-чести посетители на лековития басейн бяха, както може би се досещате, няколкото малки мечета, родени в селището на тайгата. Те понякога по цели дни не излизаха от басейна с топла вода, та се налагаше мецаните, майките им, даже и да ги понашляпват с лапи, за да излязат оттам…
След всичките тези събития моят авторитет пред мечките неимоверно растеше.
Така минаваха дните, месеците в това необикновено мечо село в тайгата…
През късната есен прибрахме първата реколта от засадените зеленчуци, направихме и първата жътва на засятата пшеница.
И след това задружно направихме и общо пиршество.
След като доволни си похапнаха и от моята първа пшеничена каша, варена в големия глинен казан, мечките с истински възторг опитаха и първите ни местни домати, чушки, пъпеши и дини.
След което се прибраха по хралупите и бърлогите си, за да се отдадат блажено на своя мечи зимен сън…
Останахме будни само аз и УАР.
Неговият мечи мозък вече действаше по внедрената от института програма с придобити човешки навици и от блажеността на зимния сън на мечките той за негово голямо съжаление бе вече драматично лишен.
Един след друг се нижеха дните в тайгата, потънала приказно в сребрист сняг…
И един ден от небето дойде неочаквано приключение.
На голямата поляна до къщата падна върху дълбокия сняг хеликоптер!
Късмет са имали пътуващите в него.
Ударът от падането бе омекотен от дебела пряспа и после нямаше ни пламъци, ни взривове.
Измъкнахме с УАР пътуващите в падналия хеликоптер.
Дебел пилот и красиво момиче, в някакво непознато до този момент за мен облекло. А за УАР още повече.
На хеликоптера нищо му нямаше, но и двамата небесни гости бяха ранени. Момичето имаше силни охлузвания.
Пилотът бе в безсъзнание.
Започнахме да се грижим за небесните пришълци.
Занесохме ги в къщата ми на топло.
УАР носеше дебелия пилот като пиле, толкова сила имаше в този мечочовек.
Промихме охлузните рани на момичето с вода от лековитите ни извори, същото направихме и за дебелия пилот.
Той обаче все не идваше в съзнание и бълнуваше на някакъв неизвестен нам език.
От време на време войнствено крещеше и това бе за нас знак, че скоро ще дойде в пълно съзнание.
Нагостихме момичето със силен билков чай, който мечките бяха набрали и складирали в къщата.
Момичето, което отначало бе в ужас от гледката с мечока, а и после като го чу да говори на английски, започна да се престрашава и да ни се доверява след грижите, които аз и мечката полагахме за нея.
Тя не знаеше английски, но говореше малко руски.
Разказа ни своята история.
Казвала се Бела.
Израснала и живеела в кавказки аул, малко селце високо в планината.
Почитали я там като първа красавица, като най-личната девойка.
И ето, в селото кацнал с хеликоптера си в аула този дебелак, който се представил за важен депутат, политик, а всъщност се оказал някакъв мафиот, от някаква наркомафия, която търсела къде да скрие в отдалеченото селце в планината заграбените от нея съкровища, тъй като милицията душела по следите им…
За зла участ Бела като първа красавица и най-лична девойка на аула била повикана на срещата с депутата и старейшините на селото, да поднесе чай.
И тогава дебелакът я харесал от първо виждане, поинтересувал се коя е девойката, от кой род.
Казал, че може да я отведе в големия град да се изучи за докторка и после като се върне в аула да лекува хората от планината.
Старейшините съвсем наивно се доверили на казаното от мошеника.
А когато той извадил бутилка с някакво чуждоземско уиски и им сипал в чая от него, всички съвсем загубили ума си и гласували девойката да отлети на другия ден с важния депутат да учи в големия град за докторка.
Така Бела със сълзи на очи се качила на хеликоптера в тъмни зори.
Но не минал и половин час и фалшивият депутат й казал да седне до него, а после се нахвърлил да я целува и прегръща като й крещял, че ще я заведе в палата си край големия град като най-младата си жена, шеста поред …
Докато насила прегръщал момичето, негодникът съвсем забравил за хеликоптера, объркал управлението и самолетът полетял като камък надолу…
Така и попаднали при нас.

УАР като чу този разказ на кавказката красавица бе дотам възмутен, че отиде до бълнуващия дебелак, грабна го като пиле и тръгна да го изхвърли навън в снега, където вече бушуваше виелица.
Едва успях да разубедя почтения мечок да се откаже от това, казах му, че по човешките закони в планината се оказва гостоприемство и на враговете дори.
Доверих му плана си - като отвори очи негодникът и стъпи на краката си да го изпратим с добро, тихо и мирно до хеликоптера му и да се пръждосва далеч в своя голям град, където рано или късно ще го стигне законът.
А момичето ще остане при нас дотогава, докато намерим начин да го върнем в родния му кавказки аул.
УАР без особен ентусиазъм и клатейки скептично голямата си меча глава, се съгласи с моя план.
Но се случи нещо неочаквано.
Една сутрин след като аз и мечокът бяхме излезли от къщата да огледаме наоколо какви поразии са направили тежкият сняг и виелиците на селището ни, негодникът се събудил.
Дошъл на себе си и бързо се замъкнал до хеликоптера, видял че не е повреден.
Върнал се в къщата, огледал се за Бела и я видял отвън да прави с голяма дървена лопата пътека в снега до извора.
Скрил се зад вратата и когато тя се върнала, грабнал я и я замъкнал въпреки виковете й до хеликоптера, ударил я по главата, за да спре да ни вика за помощ, качил я в безсъзнание в самолета и излетял с нея.
Това го разбрахме, когато се върнахме и намерихме в снега кърпичката на Бела, изтървана от нея, докато негодникът я замъквал към хеликоптера …
На гледката станал неволен свидетел един събуден от виковете на момичето мечок.
- Всичко стана така бързо, не знаех даже какво става, иначе щях да отърва момичето от лапите на този звяр… - казал на УАР, покайвайки се заради бездействието си, събуденият от зимния си сън мечок.
После отново се завърна в хралупата си да си доспи.
Аз и УАР бяхме съкрушени от станалото, тъгувахме силно за момичето. От време на време УАР ме поглеждаше и въздъхваше тежко.
Разбирах че искаше да ми каже: „Ако ме беше оставил да изхвърля дебелото прасе в снега, сега това нямаше да се случи… Какви сте такива големи наивници хората, че да имате закон да оказвате гостоприемство в планината и на тези червеи престъпниците…”
Отмина зимата.
Отново започна да се разлиства в зеленина приказният лес.
Дойде пролетта.
Мечките постепенно се събуждаха от зимния си сън.
За всеобща радост няколко мечки се появиха пред тукашното общество с нови негови жители - няколко малки новородени мечета.
Започваше отново мирният живот в този кът от приказния лес.
И тогава над нас се появи изневиделица огромен хеликоптер, който с грохот кацна на поляната, от хеликоптера наскачаха около десетина, въоръжени с модерни ловни пушки, мъже.
Водеше ги… Дебелакът! Той беше довел тук ловците бандити, разказвайки им каква жива ферма за мечи органи е открил!
Въоръжените бандити започнаха да стрелят и да надават дивашки викове.
Казах на УАР какво трябва бързо да направят мечките - бързо до се покатерят по дърветата.
Цял ден бандитите претърсваха всеки храст, но от мечките нямаше и следа!
Стреляха и по къщата, а после с дивашки викове нахълтаха в нея - и тук нямаше жива душа!
Аз и УАР предвидливо я бяхме напуснали…
Бандата накрая уморена се прибра в къщата, бандитите свалиха автоматичните си ловни пушки в антрето, разтвориха раниците и започнаха да вадят от там храна и бутилки.
Всички до един се напиха и мъртвопияни падаха от масата и заспиваха.
През това време аз и мечките им прибрахме пушките и ги скрихме в една голяма празна хралупа.
А после аз си спомних за приказката за Червената шапчица и затова как е бил победен горския злосторник Вълкът.
С мечките напълнихме с камъни… хеликоптера!
И когато бандитите се събудиха видяха ужасяваща гледка - към къщата от всички страни приближаваха с ревове и заплашително ръмжене няколко десетки мечки!
Потърсиха тогава ловците оръжието си, но него го нямаше!
В див страх ловците на мечи органи започнаха да скачат през прозорците и хукваха към хеликоптера!
Вмъкваха се в него, треперейки от страх.
Дебелакът, който бе пилотът, запали мотора, хеликоптерът клатушкайки се силно и той като пиян, накрая все пак се издигна.
Но само след минутка под тежестта на огромния си товар от камъни, започна да губи височина и падна, избухвайки в пламъци.
Заедно с бандата, хеликоптерът изгоря за минути.
Мечките, тупайки с лапи по запалената трева наоколо, бързо изгасиха пожара.
Същият ден после мечките и аз заедно празнувахме победата над ловците на мечи органи.
А като израз на миролюбието на тукашните горски жители, всички оръжия на бандитите бяха закопани в яма в земята!
И мирният живот потръгна отново.
Под моето ръководство по цели дни кипеше труд в зеленчуковата градина, на нивите с овес и жито, а и в местата, където бяхме засадили ябълките и крушите - целият тукашен мечи род очакваше с вълнение и търпение техните плодове.
И тогава ето отново пак тревога в мечото селище…
Отново в небето над нас се появи хеликоптер!
Всички мечки за секунди се изпокатериха по дърветата, скрих се и аз, наблюдавайки обстановката наоколо вече с бинокъл, забравен от ловците при бягството им.
Оказа се, че този път тревогата бе напразна.
От хеликоптера слезе Бела и се затича радостно към нас.
И ни разказа какво се е било случило с нея .
Когато пристигнали в палата на бандита край големия град, той я заключил в някаква стая-клетка с решетки на прозорците и й казал, че понеже страшно бърза да свърши една много важна работа, която му се отворила от тази среща с мечките, сега нямало време да й обърне нужното нежно внимание.
Наредил по телефона на прислугата да й носят вода и храна, която да й спускат отгоре отвън пред прозореца.
Той щял скоро да се върне и да я направи своя шеста жена.
После Бела го чула да се свързва по телефона с ловци от някаква меча мафия и да им съобщава за откритието си - необикновеното мечешко село в тайгата, с десетките мечки, от чийто органи ловците можело да изкарат много, много пари, но половината ще са за него. Той щял да ги закара и върне с хеликоптера си.
И Бела отново чула омразното бръмчене на хеликоптера, негодникът излетял с него.
Минали дни, седмици - той не се връщал .
Една сутрин рано в палата му пристигнали милиционери и я открили в заключената стая-клетка за робини.
Разпитали я, изслушали историята й, после й казали, че нейният похитител-бандит е вече загинал, заедно с цяла шайка бандити в тайгата.
Хеликоптерът им бил паднал и изгорял. Къде точно е мястото на гибелта на негодниците, остава неизвестно.
После милиционерите се погрижили за Бела.
Завели я в града и я записали да учи медицина.
Заживяло кавказкото момиче от аула в уютно общежитие с всички удобства, които преди не е виждала.
Учела се за отличен.
Така изминали месеци.
Когато съдбата решила да даде на скромното момиче подарък.
На един студентски конкурс за красавици Белла, просто насила била избутана на сцената от свои приятелки да се яви на конкурса и тя спечелила първото място.
Обкръжили я журналисти, камери, микрофони…
Снимали я, искали й автографи…
После я поканили да се яви и на други конкурси за красавици, по-големи, с по-голяма известност.
Спечелила и тях.
Последвали покани за участия в ревюта на модни агенции, снимки за лъскавите корици на списания за красавици и славата направо се стоварила върху кавказкото момиче.
Вече има покани и за роли във филми.
Заедно с това Бела забогатяла след всички тези участия в конкурси и снимки.
Хонорарите й станали неизброими…
Заживяла в свой собствен просторен апартамент .
Имала и кола.
Но и за миг не забравила за своите съселяни от кавказкото селце в планината.
Продължила да учи за доктор с мечтата някой ден да облече бялата престилка и да лекува планинците.
А не забравила и своите приятели от скритото в тайгата невероятно мечо селище, които така мило са се отнасяли с нея и са се погрижили, когато е имала нужда.
Затова си купила хеликоптер.
Ходила на летателни курсове, научила се да кара хеликоптери.
И решила да ни навести.
Търсела ни в обширната тайга като прелетяла няколко пъти над нея - търсела е отгоре да види един много важен ориентир, който никъде другаде не би могло да се види в тайгата от небето - огромната издълбана скала, превърната в мечи плаж.
И на третото облитане над тайгата видяла отгоре и скалата-плаж, че и плуващите във водата мечки!
И ето я при нас отново.
После Бела като се приближи до мен, свойски и нежно постави ръка на рамото ми и тихо каза :
- Дойдох и заради теб, професоре! Ти ми спаси живота. Аз ти се отплащам, ще те отведа отново при близките ти хора, при приятелите ти, те, сигурна съм, че се тревожат за теб.
И Бела ми подаде вързоп със стари вестници, в които се съобщаваше за загиналия в самолетната катастрофа преди година млад учен.
Родителите ми, брат ми, приятелите с надежда са ме издирвали по всички континенти, но безрезултатно…
После Бела покани мечките да разтоварят хеликоптера от подаръците, които им носеше.
Свалиха десетки големи кутии с вафли, меденки и какви ли не други лакомства, плодове, зеленчуци, а накрая и десетина… пчелни кошера, в които бръмчаха пчели…
Просълзени се сбогувахме с УАР и неговата меча дружина.
Бела запали мотора на хеликоптера и двамата с нея се издигнахме над това любимо и за двама ни място от обширната тайга.
Отдолу ни махаха с лапи за сбогом мечките и УАР.
Може би пак ще се видим отново?!

***

Тук разказът на моя събеседник бе прекъснат от влизането в хола на красива елегантна стройна жена.
- Приятно ми е да ви представя прочутия детски лекар, професор Соколова! - стана прав Соколов и добави: - Връща се от Кавказ. Всяка седмица отива с хеликоптера си в родния аул да консултира в лечението децата на планинците…
- Но тогава това е… Бела? - възкликнах аз.
- Да, това е Бела, от историята, която ви разказах. От толкова блестящи и богати кандидат-женихи тя избра да се омъжи за мен! - каза с гордост Соколов и нежно погали жената по косата.
А тя с усмивка допълни:
- Омъжих се за него, за да ми напомня цял живот за УАР!