Анита Коларова

Панчо стоеше до прозореца и гледаше навън. Априлският вятър заледяваше разтопилия се от рехавото слънце сняг, хората се подхлъзваха и едва се крепяха да не паднат. Притъмня.
Старата проплака. В стаята бе много студено, но шефът бе забранил да пуска отоплението под предлог, че е пролет, а газта е скъпа. В такива дни, когато високите сенчести стаи бяха ледени, Панчо стопляше тухла, увиваше я в парцал и я мушваше до краката на болната, а сам се свиваше до кучето.
Никога нямаше да разбере как един син може да бъде толкова суров към майка си.
Като дете на самотна майка, живяла „през просото”, Панчо тъй и не разбра кой е биологическият му баща. Никой не се нае с тази задача, макар че един му носеше вафли. Тя умря, когато Панчо беше на пет. Остави му къщурка с една стаичка и килер. Имаха в някакъв град далечни роднини, но никой не го потърси.

Баба Ранка го взе, както се взема куче или котка, да има с кого да си приказва, но скоро се досети, че освен за компания, момчето може да й бъде от полза. Задължително беше да го праща в селското училище, а в свободното си време то слугуваше у богатия Атанас Чокоев. Там, освен работа, нямаше друго. Чичо Насьо първо го пробва за чистач на обора: имаше две крави и овце. Панчо изяде не един шамар „да се научи на работа”, поплакваше скришом, но Чокоя винаги го пращаше при „арменския поп”.

Когато порасна, Панчо се научи да коси и заякна. Беше подкарал тринайстата си година, когато чичо Насьо го прати да издои кравите. След като му показа, остави го сам с първата крава. Топлото мляко струйкаше тъничко, над ведрото се вдигаше сладка пара. Един Господ знаеше защо Панчо, гладен и жаден, не посегна да пийне от млякото. Забравил като кратък сън майчината гърда, а и виждал ли беше цица от тази кучка, Панчо не кусваше.
„Вода гази, жаден ходи! - подвикваха наборите му.
Не знаеше завалията, че млякото се пие! Такава простотия чак! Чичо Насьо имаше принципи: колкото по-малко знае ратаят, толкова по-добре. Бучка престояло сирене и комат хляб в шепата - да залъже глада, това даваше. Останалото - на баба Ранка, „платата” му де /то пък една плата!/. Панчо, подслонен и изпран, изпращан на училище, тъй растеше.
Една вечер, след като издои кравите и викна на господаря, че ще си ходи, видя как бай Насьо надигна ведрото, пи от млякото жадно и отри с ръкав устата си. Чак тогава Панчо посегна и той да опита. Оттогава пийваше тайно, щом му паднеше сгода, и се озърташе да не го хванат. Ей че сладко нещо, божке!

Като взе диплома с кръгла тройка в професионално училище в окръжния град, Панчо отиде войник. „Годен!” - установи прегледът - и момъкът изправи глава. Служи в строителни войски, научи занаят.
Потръгнало му беше, вземаше добри пари като строител, събираше ги за дом, но всичко пропадна, когато го осъдиха за изнасилване.
Оттогава животът му се обърна наопаки. В документите му пишеше „осъждан”.
Но как стигна до затвора? Ами една Пепа го провали.
Не подозираше наивникът какво му крои тая Пепа.
Седна тя до него в градското кино. Когато угасиха лампите, допря коляно уж случайно. Стана му хубаво. Спотаи се. Пепа се дръпна и се извини, после невинно зазяпа екрана. Плюеше семки направо на пода. Панчо реши да атакува. Допря коляно и той, взе да я опипва. Кучката мируваше. Ех че гърди, корави, големи! След киното Пепа го покани у тях. Съблече се, показа му налята гръд. Пламна. Колко му е? Но когато я свали на леглото, оная се развика, че не ще. Панчо я уважи. Когато си тръгваше, змията пак се заувива около него. Беше се облякла. Причерня му пред очите, дръпна дългия цип на гърба и роклята се свлече в краката й. Викна тя „помощ - и влезе нагласен „свидетел”. Пепа това и чакаше.

Стана ясно, че измамницата е подала иск и го обвинява за изнасилване. Милицията пристигна и го отведе в участъка. Той се кълнеше, че е невинен, но нямаше пари за адвокат, а Пепа си намери, плати му „по женски” и… спечели делото. На процеса Панчо разказа как й е дръпнал ципа. Оттогава му излезе прякора Панчо Ципа.
Две години лежа в затвора за изнасилване. Работеше в затвора, за да плати на Пепа.

***

Неолибералният метеж помете заводите и кооперативите и издигна Градовете на истината. Вееха се сини знамена. Хубавата Лиана Панделиева се усмихваше от плакатите на СДС и сгъстяваше редиците, а после сама се оттегли от своите. Но това щеше да стане по-късно.
Хубен Вълчанов срещна Панчо тъкмо навреме. Панчо стана у тях момче за всичко. Беше безработен, жена му, с която бяха свили гнездо, тъкмо се беше поминала.
Вълчанов се ослушваше и оглеждаше. Може би сега е моментът, а може би не?!
Коя от партиите, които се рояха, ще му напълни кесията? За него п а р т и я бе еквивалент на к е с и я.
Инвестира в кафене. Но кафенета под път и над път…
Жена му Първолета, по баща - Шавалиева, знаеше как да използва прелести. С походка и нюх на стара лисица, тя отдалеч подушваше жертвата. Адвокатката, вече като общинска съветничка от СДС, беше научила пътя към зле охраняваните общински кокошарници, които за пред себе си наричаше курници, и с вродена, а и шлифована гъвкавост, успяваше да грабне по някоя добре охранена кокошка да й снася яйца, без това да бие на очи. Тайната на заобиколното лобиране /в някои случаи търпеливо дебнене/ знаеше само тя, но резултатът беше очевиден: дивидентите растяха с дни.
Хубен Вълчанов реши да заложи на премиера, с когото го запозна жена му при едно от идванията му в техния град.
На срещата в Пленарната зала на общината Вълчана беше седнал на първия ред. Изказа се. В точното време на точното място! Ефектно хариза на партията солидна сума, но поиска в прав текст протекции. Започна да го нарича „новия Стамболов”. Всъщност каза само няколко думи: „Ние сме солта на земята, хората, на които може да се разчита: родолюбивите, предприемчивите, иноваторите!” Хареса се. В резултат - дръпна напред.
Затвори кафенето, което го влачеше надолу, и регистрира строителна фирма, която печелеше конкурсите на общината за „държавни поръчки”. Нае фирма, а наетата фирма нае друга фирма - закон на сенчестия бизнес.
В пътя на мъжа си, в стремителното му забогатяване Пръвка, така си я наричаше той, бе вещ навигатор и никога не се обърка в джунглата от фирми и фирмички, които никнеха ведно с партиите и партийките в „тази страна”. Фирмата им конкурираше всичко живо в бранша.

Вълчанови купонясваха всяка вечер. Пръвка вече имаше малка спортна червена кола, скъпи тоалети, парфюми, той - черен джип. Отделно на фирмата се водеха два автомобила. Жена му имаше принципи - не пиеше повече от „едно голямо” отлежало уиски за цялата вечер или чаша марково френско вино. Почти не ядеше. Наблягаше на танците, територия, в която Вълчанов беше сакат кон. Затова тя се вихреше с неговите колеги - бизнесмени. Докато с танци и диети Шавалиева запазваше фигурата си, той пиеше и ядеше много. Работата в офиса го изцеждаше и вечер само с алкохол можеше да отпусне нерва. Грандиозни планове атакуваха съзнанието му, денонощно будно за нови „удари”.

Организира работата си така, че след десетина години можеше „да си позволи” само да прибира печалбите.
Дълго броеше парите. Вадеше ги от сейфа в пълна самота. С възбудата на извратен интимен акт сваляше чаршафа от матрака на леглото и ги подреждаше в редички. Лягаше върху тях, мачкаше ги нежно: „Нека аз да ви мачкам, не вие мене!”
Това се моите гвардейци! - мислеше като обезумял. - „Само те няма да ме предадат!”
Криеше ги на различни места, сейфът не беше напълно сигурен.
Но политическите промени се заредиха светкавично.
Първият демократично избран Президент позна, че СДС ще се разпадне. Само че не по тази причина, която посочи Философът, а заради вътрешни игри. Какво беше СДС без честни хора като Любомир Собаджиев, който умря и отнесе идеализма си в отвъдното? Малко честни хора имаше като него. Появиха се от тъмното нови лица. Вълчана посрещна провала на партията, на която бе заложил, като лична трагедия! Остана, верен като куче, на изгубилия гласа си вожд.
В личен план Хубен Вълчанов беше мнителен и алчен. Искаше само да взема. Ненавиждаше Светата Троица: „Бърка. Вади. Плаща”. Обожаваше принципа: „Veni. Vidi. Vici !” Така вдигаше рейтинг в собствените си очи. Беше наел „човек”, който да му „докладва”. Уволняваше без милост. Работеха му без трудов договор и почти без пари. Плуваше в мътни води. Загина човек заради пълен хаос и фиктивна охрана на труда. Единственото близко същество за Вълчана, което познаваше милувките му, беше немската овчарка Сара.
Панчо първо миеше колите и чистеше гаража. Плащаше му по 10 лв. на ден. „И това му е много!” - мислеше Вълчанов. Но работата се удвои - Панчо подрязваше и прекопаваше розите, поливаше градината, грижеше се за живия плет, боядисваше, катереше се да поправя улуци, не подвиваше крак цял ден. После пое и грижата за кучето - развеждане, храна, лекарства, къпане. А заплатата оставаше все една и съща.
Вълчана не вярваше на банките. Купуваше под чуждо име земи за строеж по Черноморието и около Банско. Знаеше, че след години ще струват с пъти повече.
Водеше заседнал живот. Тялото му се отпусна, вдигна кръвно. Биреното коремче се превърна в търбух. Не му пукаше.
След нескончаемите нощни запои ставаше към обяд, с мътни очи отваряше хладилника и навираше главата си там, за да изтрезнее от приятния хлад. Знаеше, че наднорменото тегло ще го убие, повтаряше си на ум: „обуздай езика, корема и похотта си”, както бе казал един от седемте мъдреци на света, но не можеше да надвие апетита си. Езикът беше овладян, похотта - отдавна изсъхнала, но апетитът… апетитът идва с яденето.
Понякога, когато Панчо надникваше да попита с ухилената си беззъба уста каква работа има за днес, Вълчана, мляскайки срещу него, без да съобрази, че Панчо е гладен, с издута буза му крясваше:
- Как не ги направи тези зъби, идиот?
- Че с какви пари, бе шефе? - осмеляваше се Панчо.
- Да не би да ти дължа пари, хайванино! Че ти си по-богат от мене! Я се виж, с тази английска ножица в ръка и този гащеризон приличаш на градинар от Бъкингамския дворец!
Панчо гледаше босите си крака, обути в скъсан панталон, и клатеше глава. Как не! Поне да е негова ножицата.
Имаше някаква необяснима връзка между Панчо и Хубен. На три месеца веднъж Хубен купуваше недвижим имот и поливаше добрата инвестиция с шампанско в тесен кръг. Пак на такива интервали, Панчо губеше по един зъб, докато остана само с един кучешки. Мистерия!
Тази сутрин госпожа Вълчанова, след като се размина с омразната си снаха, с безпокойство видя, че синът й отново се е наврял в хладилника.
- Какво търсиш? - попита тя, гледайки с ужас тромавото му тяло.
- Гладен съм! - призна сякаш виновно Вълчанов - и извади луканката, хайвера, синьото сирене и маслините. Прибави и бутилка бира. Ядеше с ритъм: „Лапва - поглъща, лапва - поглъща”…
- Мисли за Бога и ще се наситиш!- мина през ума й, но замълча.
Не й харесваше Хубен, непрестанното се наливаше и се тъпчеше. Тайно от него правеше сандвич на Панчо и го мушваше в ръката му.
Един ден Първолета изненада Хубен без всякакви предисловия:
- Подала съм молба за развод - каза тя възможно най-спокойно. Ориентирала се беше към местния лидер на НДСВ, партията която вече беше на власт.
- ?!?
- Чу ли ме?
- Но, Пръвке, мила, какво ще постигнеш? - удари го той на емоции.
- Пръвка е баба ти. Аз съм Първолета и това ти е известно.
- Мила, да не се караме. И друг път си ме заплашвала. Какво ще постигнеш? Точно сега ли намери? Знаеш, че имам висящи дела…
- Спасявай се сам! Чети повече! Виж как се е издърпал за косите барон фон Мюнхаузен!
- И какво ще постигнеш с този развод!? - кресна той.
- Свободата си. Нищо не ме свързва вече с теб.
- Добре измислено. Искаш да разбиеш империята, която създадох с толкова труд!?!
- Ако не бях аз да проправям път…- подхвърли ехидно тя.
- Курва! - изсъска той! - Искаш да ме обереш?
- Ще взема само каквото ми се полага.
Той изстреля:
- Няма да ме напуснеш сега. Майка ми е болна.
Не блъфираше. Бяха открили рак на старата жена. Тя, разбира се, не знаеше още. Възрастта й не позволяваше интервенция.
- Да не мислиш, че ще гледам майка ти. Който има майка, да си я гледа! - отсече Пръвка. После му подсказа:
- Ще наемеш жена.
Само като си помисли, че някаква непозната ще „шета” из къщата му, ще наднича в най-скришните места, ще търси пари… Вълчана настръхна:
- Ти си луда!
- Имаш Панчо!
Вълчанов се успокои, в думите й имаше резон. Панчо беше вярно куче. Не пиеше и не пушеше.
- Моля те, не ме напускай сега. Имам нужда от теб.
- Добре! - изведнъж омекна тя, защото не беше си подсигурила още семейно положение - но при условие, че утре се местим в апартамент!
И Панчо стана болногледачка със същото заплащане, а Хубен Вълчанов и Първолета се изнесоха в луксозен и отлично обзаведен апартамент. Така плъховете напускат потъващия кораб.

Всеки ден по залез Панчо „къпеше” болната. Грижовно обтриваше с влажна хавлия и спирт горната част на тялото - под мишниците, корема, увисналите гърди, а после подпъхваше подлогата, опитваше водата в чайника с опакото на ръката си, подмиваше, подсушаваше. Женски срам и благодарност четеше в очите й. И питаха тези очи, задаваха мълчаливи въпроси, на които Панчо не можеше да отговори.
Когато не я хранеше и не й даваше обезболяващи, той лежеше пред вратата й, където беше сложено легло, винаги готов да се притече, ако го повика. Обичаше тази умна госпожа като майка, защото скришом го беше хранила и го възприемаше като човек. Веднъж, когато мислеше, че тя спи, я погали по косата: „Мамичко!” Болната трепна и отвори очи:
- Нямаш ли си майка, синко? - попита тя неочаквано.
- Имал съм, госпожа, ама не я помня. Казвали са ми, че била лошо момиче. Затова не я обичам. Може ли на тебе да викам „мамо”? - върху двете му страни цъфнаха два внезапни мака, но листенцата им бързо окапаха.
Болната се втрещи. Не беше очаквала такова признание-въпрос.
- Седни до мене, Панчо, ще ти разкажа една история. Библейска е, ти не я знаеш, защото едва ли си чел библията.
Имало едно време едно красиво момиче с дълги коси. Блудница била и хората в Назарет решили да я убият с камъни, за да не дава лош пример на дъщерите им. Заобиколили я озверени и всеки държал най-малко по два камъка в ръцете си. Но дошъл Иисус, издигнал десница, изгледал гневно всички и рекъл:
- Който от вас смята, че е безгрешен, нека хвърли камък по тази нещастница!
Смаяли се хората. Всеки имал някакъв грях и никой не посмял да хвърли върху Мария Магдалена камъка си…
- И после? - попита развълнуван той.
- Що? Това малко ли е? Оттогава Мария Магдалена станала предана на вярата и Бог опростил греховете й.
Панчо дълго мисли над думите на болната. Друг път беше му казвала, че душата е безсмъртна. Мисли той и за майка си. Дали Бог ще опрости и нейните грехове? Но това не му попречи да гледа на болната като на собствена майка.
Чуваше я милата как охка, виждаше я как се топи. Приличаше му на болното зайче от детството, което си беше счупило крачето, а той го превърза и го хранеше.
Понякога, позован от Панчо по телефона, Вълчанов идваше. Надвесваше се над майка си, лъжеше я, че е зачервила бузки и постоянно поглеждаше часовника си.
- Панчо! Да гледаш добре старата! - нареждаше той.
После бързаше да се похвали:
- Днес купих още двеста квадрата на Каваците.
Тази нощ зловеща кукумявка кацна на комина и вся ужас в квартала. Току-що заспал, Панчо се събуди и от кучето. Виеше тихо, на пресекулки. Надникна в стаята и видя: старата агонизира. Погледна за часа - четири сутринта. Знаеше, че Вълчанов е пиян по това време и звънна предпазливо на жена му. Тя му се скара, а после го посъветва да повика Бърза помощ. Панчо поразтреби около мъртвата, откри портмонето с парите под възглавницата, но не взе нито лев, легна пред леглото й и се разплака. После избърса сълзите си, прибра това-онова и механично пъхна в джоба си ненужните вече обезболяващи. Повика Бърза помощ.

Погребението мина без излишни емоции. Приятелите на Вълчанов, с черни костюми и очила, застанаха чинно. Паркирали бяха наблизо джипове. Панчо крепеше една престаряла съседка на покойната да не падне.
„На кого ме оставяш, мамичко”? - проплака Хубен и се олюля над покойната. Макар живял в глутница, беше по природа единак. Чоглаво му беше: свой човек си отива от този свят.
Първолета изобщо не дойде.

После Вълчанов проточи един дълъг ремонт на къщата. Уви, щом ремонтът свърши, вместо да се върне в къщи, Първолета Шавалиева събра багажа си.
Животът изгуби вкус за Вълчанов. Той сам разхождаше кучето, колата си миеше рядко, а Първолета я нямаше, за да лъска Панчо колата й. И Панчо стана излишен.
Тръгна си. Мъчно му беше за старата, която вярваше в безсмъртието на душата. Понякога, много рядко, Вълчанов го викаше за някоя дребна работа.
Така минаха година - две. Вълчанов продаде фирмата си и реши да си живее живота.
С годините Панчо се поболя. Една или две са старческите болести?
Но ето че се наложи незабавно отстраняване на фистула и операция от херния.
До пенсията имаше доста време, останал беше и без хляб. Все още не беше стигнал до кофите за смет и вярваше, че Вълчана, като свой човек, ще му помогне, ако отиде да му обясни, че се нуждае от заем. „Е, как няма да ми помогне? Та ние сме като братя, всичко знаем един за друг” - мислеше по пътя.

Панчо позвъни плахо. Никой не отвори. После набра смелост и повтори.
Вълчанов явно беше махмурлия.
- О, Пане! - обърна се той с кисела ирония към своя бивш работен кон, като че ли той беше знатен полски шляхтич. - Какво те води насам?
Панчо пристъпи от крак на крак и обясни колкото можа.
- С други думи, Вълчане - дай ми на заем 50 лева. След седмица ще ти ги върна.
- Петдесет лева? - извика като убоден Вълчанов. Че откъде?
- Ама, Хубене….
- Бе ти не разбираш ли от дума? Имам само пет лева. Виж!
И Хубен Вълчанов, големият български бизнесмен, на чиято иновативност се крепеше родната ни икономика и просперитет, за да се превърне България в Швейцария на Балканите, извади портфейла си и го навря в очите на Панчо.
Панчо не проумяваше. Стоеше и гледаше провисналото копче на якето си. Вълчана не обича занемарени хора - мина му през ума - ама съм и аз!
- А бе ти не чу ли? - попита Вълчана и придърпа вратата, за да си влезе, и помисли - е, не го научих да не пилее парите си!
Панчо се стресна, изви обидено глава, каза едно извинявай и „Много здраве на госпожа Първолета” и си тръгна.
Болеше го не толкова тялото, колкото душата. Дори не чу как Вълчанов напсува бившата си и затръшна вратата. Лекокрилата партийна муза Шавалиева междувременно бе кацнала на ново многообещаващо клонче.
А Панчо?
Чудеше се какво да предприеме. Обикаля до мръкнало. Мина покрай Симбов, който имаше верига двузвездни хотели и познаваше Панчо покрай Вълчанов. Престраши се и му поиска заем.
- Че кой дава такива големи заеми в днешно време? - попита оня. Виж, ако утре дойдеш да прибереш три тона въглища за локалното ми парно, сам ще си ги спечелиш. С честен труд! И няма да се унижаваш да просиш като сега - тегли му едно конско хотелиерът.
Панчо се почеса като въшлив… да пренася въглища с тази херния?!!
Тръгна си той бавно и не знаеше къде отива.
Студено му беше.

Полицията го търси не повече от два дни. Немската овчарка Сара, която го бе топлила с дъха си, заведе Вълчана, двама старшини и един дознател на гроба на г-жа Вълчанова. Беше заспал и издъхнал кротко, с решени проблеми и с прояснено лице, с безсмъртна душа. Вярваше в близката среща с майка си.

Вълчана гневно подритваше едно камъче.