Банко П. Банков

Гласовете, оплакващи съвременната българска литература, са многобройни. Истина е, че издатели на обявявани за знаменитости чуждестранни писатели заливат книжния пазар с разхвалвани от дежурни медии заглавия, че до книгоразпространение и хонорари се добират шепа облагодетелствани родни автори, абонирани в две-три издателства.

Менаджерите на въпросните издателства лансират (да не употребя грубата дума „пробутват”) „своите” автори във всякакви конкурси и за всевъзможни награди. От друга страна улесненият достъп до печатна техника и липсата на преценка, с каквато по-рано се нагърбваше цензурата, отприщват бента на графоманията. Заглавията от решили да стават словотворци на следпенсионно възраст се множат, убиват критерии и читателски интерес.

Кризисното време се отплаща по своему, то ражда стойностни творби, отдавна България не е отглеждала толкова талантливи поети, сред тях - нито един придворен, не са ни изненадвали толкова физиономични, дълго подминавани прозаици.

Един белетристичен глас отвъд Тунджа, гласът на Димитрина Бояджиева, от доста време се запомня сред традиционните гласове на издателски любимци и питомци на фондации. Убедителни потвърждения за това дава новата й книга „Бароковата Манолита”.

В това томче от сто и тринайсет страници ви чакат, мъчат да се прередят и надговорят двайсетина къси, ама наистина къси разкази. Почти никакви предистории, подробни портретни описания, психологически предпоставки за такива или онакива посъпки на героите. Те се лутат между България и чужбина, врастват се как да е там или се връщат, навлекли европейски сетрета.

Беглите парчета минало, където ги има, са тропосани с едър бод, авторката те тласва от раз в дълбокото, в битието на герои от днешното проточило се междувремие. С единия крак са в изживяното вчера, въздишат за него, с другия - в стоварилото се върху главите им днес, то подмамва душите с нови съблазни, с нови грехове; полуподанници на колективното и недоизлюпени градетели на личното.

Навалица от несръчни или поизпедепцани търговци, предлагащи на пазарната сергия ръце, умове или по-таквиз части на плът, цъфнала днес и тленна утре. Други - храбри рицари, хукнали срещу вятърни мелници, без да имат хабер от Сервантес и героите му. Пък какви жени! Всичките с главно Ж. Въздишат за мъже, страдат за мъже, ронят сълзи; търпят мъже, лъжат ги, харчат парите им, погребват ги. Нито една феминистка сред тях или, не дай Боже, би едикаква. (Почти нито една, все пак, мярка се подозрителната героиня - госпожа Зиги.) Половете в света на Дибо са създадени един за друг, да се обичат, да се мразят, да се мамят, да си досаждат, но да живеят заедно.

Нейният тунджански слог, тук-там поевропейчен, е като натегната пружина, често - безглаголен, безподложен, сякаш недосглобен. Нарочно пропуснати думи, други - уж небрежно казани. Авторката се отегчава да разказва буквално. Фактологията, интригата и преценката са в диалога, в монолозите, в подтекста.

Пряка реч, преизказана, вътрешни изповеди; кога с въвеждащи тирета и кавички, кога вмъкнати в „наратива”, както е модерно да кажа (пази Боже от превземки.) Лаконичен текст, който позволява - да дотъкмиш неказаното, да прекрачиш липсващото стъпало. Героите те мамят напред, тук и там си скептичен, те ли са точно героите на времето ни, герои ли са, толкова нетърпеливи, жадни; или сантиментални, безоръжни.

Врязват се в паметта умилителни или брутални сцени, фотографски щракнати обстановки, безпощадна дисекция на цинизъм и наивитет, на еснафщина и съпричастност. Докато гадаеш какво ще стане, разказът свършва, присъдите са раздадени - точни, безпощадни, втора инстанция няма да има. Никаква милост и за героите свидни на авторката. .

Учебникарски похват е в рецензия да се преразказва съдържание и изброяват герои, но се изкушавам да припомня онези от тях, които напират и - аха, ще изкочат от страниците на книгата. Якият като бик бодигард Тинко, с душа жадна да съжали, да закриля; малкият престъпник-праведник Златан Пенкин, чиновничката - грижовна майка и безхаберна любовница. Живи, чакащи да им протегнеш ръка или за всеки случай, да стоиш по -настрани от тях.

Доминираща тема в разказите е разминаването, трудността да видиш „своя човек” в хорското море. Истории на самотници в човешкия мравуняк, облечени в пъстри белетристични ризи - монолог на пътуващ гастарбайтер, идилични фантазии на „прекарани” млади жени, фейлетонно разешен триъгълник от кафеени чашки, обективирани разкази с автобиографични податки.

Тук там сложната мозаична форма, съпремислянето на сюжета от няколко герои, скачането напред и назад разцентрира разказа, затруднява следенето „кой кой е”. Долавя се известно капсулиране на авторското познаване в пласта на социално ощетените, „малки” герои. От там известна функционалност, делнична прякост на диалога. Макар и рядко, среща се и просто преразказани житейска случка.

Увлечена да напипа живеца, колебанията и ламтежите на героите, Бояджиева бърза през текста. Чертае със сепващи детайли общата картина, графично откроява характери и постъпки, но неглижира коректурите, а от там - усещане за суровост на словото. По повод на текстовите небрежности, ще перефразирам мнение на Ромен Ролан за музиката на Рихард Щраус; отнесено за Бояджиева звучи така; творчеството й е буен поток, който влече талант и съчки. На таланта трябва да се прощава, а Бояджиева е безспорен талант.

Животът е орисал за авторката пътеки встрани от лесната слава. Такава е участта на творците, пишещи далече от столичните витрини на суетата, такъв е жребият на нас, българските автори, творящи не на световни езици, а на български, понятен на шепа човечество, със специфична азбука и сложна граматика. (Кой чужденец да пропише на български, ако множественото число на крак е крака, на вълк - вълци, на влак - влакове, на дядо - дядовци?)

Но аз не съжалявам, че пишем на език, който няма да ни отреди тиражите на Куельо. Важно е да имаш своята пътека, да пишеш на своя език за свои съвременници, за които те боли сърцето. И да носиш все пак генералския жезъл в реднишката си торба. Все някой от нас може да го стисне. Защо да не е Димитрина Бояджиева?

Димитрина Бояджиева „Бароковата Манолита”, разкази, издателство „Фастумпринт”, 2015