Благой Ранов

ПРИЧАСТИЕ

Теменужена вечер кротко ляга над поле и къщи. Отронена въздишка.
Тича белият път срещу мен… Увира се в нозете вятър. Спира дъха.
Сладък дим на царевица печена пълни устата ми. Долу край реката катунари пак стануват, огнен сън сънуват. Писък на кларинет. Дайре провлачено припява. В ромона на реката бързо потопени.
Пътят изтънява, свива се на завой. Чешма. Напевно чучур чучури. Пия до пресита.
И отново тича пътят срещу мен. Камъче страхливо ще подскочи встрани. В прашната трева ще се скрие. Заблудена птица се люшва в безкрая между деня и нощта. Луната млада рог извивам в закана…
И пак е тихо, тихо - сякаш края на света..
Към селото, отсреща на баира, лудо ме влече! Умора няма. Вятърът лети. Пак стъпките ми отвява и става леко, леко!
През тунела от тополи се задъхва - сякаш го притискат. Искат да побъбрят, блъскат се листата: „Как е там в началото на пътя?” Бърза той. С рамене окършени, ожулени. Лудо се провира.
Ето там протича моста над реката. Два парапета пазят той да не се разсее и падне във водата.
Качва се нагоре. Вече е задъхан. Тъмни тъмнеят прозорци - старчески очи. Куче джафне, после друго, трето - нататък препраща. Човек иде!
Спира на площада пътят на десет посоки раздробен. Сиротна лампа с невидим полъх лее тенекиена светлина. Изкормени пейки неестествено стърчат. Някога полудели от любовен шепот и сподавен стон.
Страх сковава стъпките ми. Сякаш газя нестройния хор на щурците.
Няма път, ни пътечка. Къса пъпна връв.
Вратата с тел овързана. Закована с дъски. Ръката ми неволно се чупи в кръст.
Нямам глас да повикам!

СТЪПКИ НА ПРАГА

Вървях по малка ошумена пътечка в планината, едва я разпознавах. Край мен райска тишина, освен песента на щурци, дори през деня.
Оградите на самотните къщи бяха клекнали в буренака, тук-там се белееше по някой камък. Вече два часа се качвах, ни човек, ни животно срещнах.
Уморен приседнах на един синор, за да се насладя на панорамната гледка. Вляво от мен съгледах покрив, килнат, небрежно. Станах и се проврях сред дървета и храсти към него. Пред мен изникна малка къщичка, като видение. Прозорци нямаше, стърчаха празни рамки, като черни избодени очи. На вратата стоеше като зло куче як катинар и държеше прихлупената врата здраво.
На дървения праг - големи гумени галоши. Имах чувството, че току що някой я излязъл и се наведох да потърся ключа. Бръкнах тук-там, огледах под прекършената пейка. Всъщност можех да надникна от прозореца, но не си го позволих…
Подръпнах галошите, но те не помръднаха, сякаш бяха залепени. От чакане на стопанина си бяха осиротели… Изправих се. Очаквах да чуя босите стъпки на стопанина, кашлицата му. Нито глас, нито спомен, някъде закачен като ехото в отсрещните планински скатове.
И едва като бръкнах вътре в тях, открих, че са заковани.
Кой ли бе ги приковал? Шегаджия или някой безкрайно тъжен човек?