АКО СИ ДАЛ НА ХОРАТА …
По повод на един юбилей и премиера на книга
Бившият Генерален консул и Пълномощен министър на Народна Република България в КОМИ АССР Борис Димитров отбеляза 80-годишнината си със забележителна мемоарна книга “Последният Първи на Пазарджик “
Онзи въпрос, на който много от нас се питат - какво стана с България през двадесети век и началото на двадесет и първия, авторът още в първите страници дава своя отговор, който несъмнено като мнозина от нас дълго е търсел и обмислял, за да го сподели с народа си:
“Аз и моето поколение живяхме и живеем в три епохи - началния стадий на капитализма, социализма и така наречената “демокрация”, т.е. капитализъм в най-уродливия му вид. Всеки разумен човек,който е преминал този период знае, че няколко поколения изнесоха на плещите си едни от най-ужасните и трудни събития в историята на страната ни.
Четиридесетте години на ХХ-век са годините на Втората световна война, години на жестока въоръжена борба. България бе бедна страна, в която храната не достигаше, хората тънеха в мизерия и глад. С победата на 9 септември 1944 година в Европа и у нас започна нова епоха. Социализмът и тук се приемаше като идеал за бъдещето. Ние растяхме и работехме във време на големите надежди, мечти и съзидание.
За четиридесет и пет години с помощта на СССР България достигна 28 място по човешко развитие по оценка на ООН /в доклад за 1990 г./. От изостанала селска държава тя се превърна в страна на енергетиката, машиностроенето, електротехниката, химията и развитото едро земеделие.
След 10 ноември 1989- та година започна процесът на “демократизация” на обществото и държавата. Но днес ние се намираме в нейните развалини. Вместо да живее в развитие, в нова демократична България, народът е потънал в нищета и отчаяние.
Днес, двадесет и пет години от началото на прехода, българите преживяват най-тежкото и най-трудно време от своя живот. Всяка година българите стават все по-малко и за последния четвърт век сме се стопили с около 2 милиона…
…В съзнанието на хората демокрацията все повече се свързва с икономически лишения и мизерия. На българския гражданин му додея от лъжепатриоти. Всеки го лъже, че ще му осигури благоденствие, а в битието си той се връща с години назад. Или както казва Джон Голбрайт, който е бил съветник на четирима американски президенти -Рузвелт, Стивънсън, Кенеди и Джонсън -”Считам че развитието на Източна Европа и България през последните години е една от трагедиите на нашето време”.
Та, призивът сега трябва да е: “Българино, спри да вярваш на лъжепатриотите, които те разпъват на кръст” и нека те водят словата на великия Дамян Дамянов:
“Трънлив и сляп е на живота ребуса ,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си
единствено,така ще се спасиш.”
Написаното в тази моя книга е опит за обективна оценка на извървения от нас път и доказва че народът ни, в новите условия и време, ще направи всичко за успешното развитие на нашата страна. Дано поне в близкото бъдеще българските политици да успеят да определят перспективите и националните приоритети, които се подкрепят от хората и да положат усилия, за да се върнат помръкналите надежди и вярата в благородството и справедливостта, в човещината и морала…”
Кой нормален, честен, възпитан в добродетелите на нашия народ, обективно оценяващ онова, което се случи пред потресения ни поглед на привнесена отвън контрареволюция през последния четвърт век, би казал нещо против логиката и искреността на споделените изповедно редове на Борис Димитров, от върха на неговия осемдесетгодишен житейски юбилей?
Едва след като книгата му е публикувана, авторът намира исторически документ -докладът, който той бил написал и прочел на тържественото събрание в Драматичен театър ” Константин Величков” - Пазарджик по случай стогодишнината от Освобождението на България.
Тогава специално за тържествата е дошла официална делегация от побратимения Ставрополски край, водена от първия секретар на Краевия комитет на КПСС Михаил Горбачов. Той, Горбачов, бъдещият виновник за новото изпадане под чужда зависимост и на България, в случая тогава гордо представлявал руския Народ -Освободител и съответно обрал овациите при представянето му на събранието.
“Скъпи другарю Михаил Сергеевич, драги съветски братя, граждани и гражданки на Пазарджик, другарки и другари - така започвал докладът, четен от Борис Димитров, чест и поръчение оказано му от ОК на БКП, донякъде и заради приятелството му с Горбачов /докладчикът е бил българинът, който е прекарал най-много съвместни часове със ставрополския партиен сановник, бил е негов гид в Пазарджишка област още при първото му идване в този край през 1969-та година, когато Горби е бил все още втори секретар на крайкома в Ставропол. А и после, през 1978-ма година, когато го разхождал навред из България при посещението на ставрополския партиен началник за 100-годишнината от Освобождението на България/.
В доклада на Борис Димитров, отразяващ борбите за свобода на народа ни , звучат и думите на Бенковски: “Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее, а на Русия нека тя да заповяда…”
Като фарс на думите на Бенковски, слушащият тогава в Пазарджик на 2 март 1978 година съпричастно доклада на побратимите си Горбачов, след години ще каже в Американския университет в Турция - “Моята цел е постигната вече, унищожих комунизма в Европа!”
Само дето не е казал “А САЩ нека да заповяда…”
Два примера - за величие и падение!
…За срещата ми с юбиляра бях решил, впечатлен от неговия богат, отдаден на хората живот, да му подаря грамофонна плоча или диск с една песничка, много подходяща за случая. Защото като гледам картата на Пазарджишка област, а и от разказаното в книгата, виждам десетки незаличими жалони от съзидателното дело на държавника и общественика Борис Димитров и в неговия роден Пазарджишки край - от времената и като първи заместник председател на Окръжния народен съвет, като председател на Окръжния съвет за народна просвета, като генерален консул и пълномощен министър в КОМИ АСССР, а и после като „последния пазарджишки диктатор”.
И затова се сетих за тази песничка - „Ако си дал на хората”, която пееше честният творец Емил Димитров, непокрил се с позора на следдесетоноемврийската мимикрия на много негови „колеги”, отрупвани през „омразния им сега социализъм” с какви ли не привилегии, облаги и грижи за израстването им като творци …
Е, никъде не можах да открия тази “тоталитарна песничка” на грамофонна плоча из антиквариатите, няма я никъде и на съвременни дискове.
Затова нека “прозвучат”, макар и само като текст за финал на този очерк думите на песента, заедно с пожелание за дълголетие и здраве.
Той заслужава тези думи:
„Ако си дал на гладния
дори трохица хляб от своя хляб.
Ако си дал на скитника
дори искрица огън от своя огън.
Ако си дал на милата
от своето сърце.
Ако си дал на чуждите
живот от себе си.
Ако си дал, ако си дал,
ако си дал от себе си,
не си живял напразно.
Никой не може да ти отнема
обичта, обичта на хората.
Никой не може да ти я вземе
любовта, любовта към хората.
И никой, и нищо не ще ти отнема
вярата в тях, вярата в тях, вярата в тях.
Ти закъсняваш понякога, истино,
но винаги идваш, идваш при нас…”
