Диана Димих и Петър Рангелов

Август-септември 1992 г., 6-годишен

Петьо получи силно стомашно разстройство от грозде, обезводни се за един ден и не приемаше дори лъжичка вода - веднага повръщаше. От изтощение заспа в ръцете ми, докато се мъчех да му дам вода. Ужасих се, че губя детето си, грабнах го и го отнесох с автобуса в Инфекциозната болница.

Приеха го веднага. Съмняваха се да не е дизентерия. Докато не излязоха резултатите след няколко дни, държаха го в изолация. Ходехме по 1-2 пъти дневно. Тайните ни свиждания бяха през прозореца на стаята му. Добре че беше на партера. Не се разрешаваше влизането в неговото отделение, близо до което, в дъното на коридора, бяха и стаите за други заразни заболявания. Но когато следобед ги извеждаха на двора, заедно с тях пускаха и хепатитно болните деца, които също бяха уж изолирани. Как ще ги удържиш да не общуват помежду си?… Сядаха на едни и същи скамейки, които в друго време се ползваха от посетители. „Строги” санитарни норми - сводоба за инфекциите…

Няколко дни синът ми не биваше да се храни. Първоначално беше на системи. После разрешиха да му носим само солети. В стаята настаниха едно циганче на 2-3 години, и то прегладняло като другите. Почерпихме и него. На следващото свиждане попитахме Петьо дали дава и на малкото от солетите. Отговори с половин уста, че му дал няколко пъти. Носехме му ново пакетче. Като видя лакомството, цигането се залепи за Петьо като гербова марка. Той му пъхна в ръчичката едно снопче солети. Хлапето ги излапа набързо и пак си поиска. Този път той му даде по-малко. На третия път му каза, че повече няма. Но то все искаше и искаше… На нашия му омръзна да е християнска душа, както сме го учили. Тупна един на малкото и то се преметна на земята, навири крака като бръмбарче. Оттогава повече не му поиска. Дръпнах мама настрани да се насмеем на воля. Какъв смисъл да го навиваме, че трябва да помага на нуждаещите се! Неговият инстинкт за самосъхранение не позволяваше повече от 2-3 пъти да откъсва от залъка си…

Оказа се, че няма дизентерия и го прибрахме вкъщи.

***

7 февруари 1993 г., на 6 години и пет месеца

С Петьо си мечтаем за бъдещия ни апартамент на мястото на дядовата къща. Той иска да купим най-хубав килим - от злато и сребро. Казвам му, че нямаме пари за такива луксове. А той:

- Ще стана като Алф, когато правеше глухия филм (има предвид немия) и ще искам от хората: „Дай пари! Дай!” и така ще имаме.

Алф е извънземно от американски сериал - дързък, находчив и чаровен използвач.

Вечерта по телевизията показват репортаж от бала на полицаите във Виена. Петьо ми шепне тайно:

- Като порасна, ще построя за тебе къща от злато и сребро! И по стълбите, навсякъде!

Поразил го е австрийският дворец, разкошните зали и пищните стълбища. Като хипнотизиран гледа и всеки новогодишен концерт във Виена.

Като малка аз се молех на Господ да имам къща от злато с много високи зидове, никой да не може да надникне вътре (типично за интровертните). Сега Петьо към златото притуря и сребро. Но моята мечта беше аз да имам, а той иска да построи за другиго.

А това е по-ценно.

***

15 февруари 1993 г., 6 години и 5 месеца

Едва привечер настъпва нашето време за разговори. Споделяме си, слушаме музика, четем или учим буквите. Понякога му разказвам за планетите, за старите цивилизации и научните открития. Друг път гледаме телевизия. Интересно му е, когато го записвам на касета и после му пускам част от записа.

- Ти искаше нещо да изпееш. Хайде, имаш думата.

- Ами сега ли… - Върти се, пипа микрофона, лигави се, гледа светлинката, която реагира на звука.

- Не, не се глези. Като станеш голям, хубав и умен мъж, ще се срамуваш да чуеш какъв глезльо си бил - мье-е, мье-мье. (Когато го имитирам, винаги се смее.) Трябва да приказваш сериозно.

- Мама…

- Кажи, синко.

- Знаеш ли какво…

- Ти все така започваш: „Знаеш ли какво” или „Искам нещо да ти кажа, ама ти ще кажеш „ъ-ъ-ъ”! - Смеем се и двамата. - Постоянно правиш такова въведение, Петьо. Това се казва „клише” - познато, банално нещо, често използвано. Измисли по-оригинално начало на разговор.

- Добре. Без шише (клише). Този път не песнички, приказки искам да казвам. Коя, коя…

- Разкажи приказката, която дядо ти измисли за детенцето и съчките, за магьосницата, която искала да го изяде.

- Е, тя е дълга и широка. Аз не я запомних.

- Хубава работа, малко ли ти е акълчето?

- Да, много малко. Нищо няма в моята главичка.

- А, има, има. Ти си умен и съобразителен, наблюдателен си. Разкажи тогава нещо обикновено - защо не ходиш на детска градина тези дни, какво правиш у дома. Записвам те.

- Много съм доволен, когато не ходя на детска и съм си вкъщи. И когато е слънчево. Вече не обичам зимата, откакто паднахме на леда и дядо си нарани ръката. Щом погледна снега, почва да ме боли главата… Хайде да запишем шуменето на количката на катусуфона.

- Касето-фон, синко, от касета.

- Много е трудна тая дума за мене. Сега ти кажи едно стихотворение.

Рецитирам му от Пенчо Славейков посветеното на Мара Белчева четиристишие:

Во стаичката пръска аромат
оставена от тебе китка цвете.
Тоз аромат душата ми в мечти
по теб унася, свидно мое дете.

Обяснявам му, че поетът наричал любимата си жена „свидно мое д?те”, т.е. скъпо дете.

- Тази касетка записва ли миризми от косички?

- Не, такова изобретение още няма. Това само човешката памет го записва. Твоята памет ще запише всичко и ще го помниш.

- Мама, мама, много те обичкам. Аз ще си записвам на тая касетка колко съм те обичал и колко съм се милкал. Като стана голям, да я слушам.

Усети ли уханието на моя парфюм или шампоан, често възкликва:

- М-м-м, мирише ми на мамешко!

Ами да, нали има телешко, пилешко, свинческо…

Обикновено си цока езичето, когато се умилява, щом му се доспи, подуши ли бяла възглавничка или се гушне в някого от нас, както сега. В записа се чува и звучното му цокане, сякаш теленце бозае лакомо.

Вече е в леглото и за приспиване му казвам стихотворение на Яворов:

Все туй копнение в духът,
все туй скиталчество из път,
на който не съзирам края.
И поглед вечно устремен
напред, към утрешния ден,
без там пристанище да зная.

Иска да му разказвам отново за Васил Левски, но стана късно. Друг път.

***

9 ноември 1993 г., 7 години и 2 месеца, първокласник

На мама й е омръзнало да готви и понякога си изпуска нервите:

- Ще умрете от глад, ако не съм аз…

Готвенето не ми е първа любов, но когато нашите ги няма, се справям.

Петьо обаче веднага схваща скритата й мисъл и бърза да ме защити:

- И мама готви много хубаво!

- Какво пък толкова готви майка ти? - Подигравателно вдига рамене баба му.

- Таратор и салатка! - Гордо ме поглежда Петьо и се чуди защо думите му потъват в нашия смях.

Наистина това са най-честите гарнитури, които правя вечер вкъщи или на вилата за основното меню на Петьо. Ние с татко не сме капризни на ядене, спокойно можем да минем на вилата само със салата и сирене. Но детето си е месарче, обича кюфтета на скара, риба, наденици, пържоли. И като лъв се хвърля да ме брани от иронични подмятания…

***

6 септември 1996 г., 10-годишен

Чичо му Станко си купил малко луканка да я опита, за да реши от кой вид да занесе в САЩ на Влади. Отряза парче и за Пепи - колкото кибритена кутийка. Отнесохме го вкъщи като ценен държавен резерв. В тия кризисни времена на инфлация давам на детето само по едно полупрозрачно резенче, че го и наситням като фъстъчени ядки, да му стигне за по-дълго време. Когато една вечер извадих от хладилника парченцето деликатес, Петьо зададе уличаващ въпрос по заобиколен начин:

- Мамо, тая луканка колекционираме ли я?

Чуди се детето защо се смея.

- Заради точния въпрос! Сполучливо… - и пак се смея. -Струва ти се, че парчето е все едно и също, непипнато, опазвано като в музей, нали? Непокътнатата бедност на интелигенцията…

Диана Димих, Петър Рангелов, „Пепизми”, 140 стр., изд. „Пропелер”, 2015