В АТЕЛИЕТО НА БОГА
В АТЕЛИЕТО НА БОГА
Творецът създаде кентавър -
Поета с Пегаса - под крушата.
И рече си: Две в едно става,
хем им е сушина…
Пегасът със ноздри подуши
небесната лунна подкова.
И каза си: Круша е уж,
или нещо такова.
Любимецът Чани излая
към старата котка - луната.
Но тя си блестеше калаена,
на кучето на инат.
Ни гледа, ни слуша уж
Творецът, но смях го напушва.
И повече твари не пущай,
си рече, под крушата.
МЕГДАН ЗА ПЪРТИНА
Тази зима напомни за себе си. Истинска зима.
А дълбокият сняг е по-бял и от белия лист,
който също се върна при мен ненадеен и чист,
наказателно строг като Бог… Кучи сине,
я да видим сега
накъде през снега.
Виж какъв е мегдан за пъртина.
Май откакто се помня - беше повече кишава зима.
Тук-там е малко лято, и есен, без пролет.
Ни морета, ни проливи.
А акули в мъглата - хоризонта раззинали.
Знамена за платна. Само думите - вятър в платната.
Брегове с врагове… Бой последен е този…
Хоризонтът отстъпва… Ходооом, марш по-нататък…
И атака… А накрая - къде сме… В небраното лозе.
А и гроздето - кисело. През дълбоката киша -
пак напред… По-нататък… И мъгла. А от думите - вятър.
Денонощно по вятъра пиша ли, пиша.
Празнодумец. Драматург на общински театър…
Боже мили, я виж - атеистът сега ти се кланя.
И по време на криза си съблича последната риза.
Тази риза срещу белия сняг ти предлага в замяна.
От Содом и Гомор до Хаити било толкова близо…
А Хаити е, Боже, възможен там, където поискаш, нали…
Но в Хаити, сине Велине, сняг не вали.
Там е друга лавина…
Виж какъв е мегдан за пъртина…
ЧИСТА РИЗА
Иде моята Муза Венера.
Подминава Луната,
без да се спира.
Приповдига фенера си Диоген,
че си нямам адрес,
да я ориентира към мен.
Тя се спуска отвесно.
Нещо ми носи.
Нищо чудно - най-после -
шедьовър,
или нещо такова.
Ще почакам.
Тя иде. Ще видя.
Нямам представа какво ще остави
на листа. Може златна монета
по време на криза.
Но гласът й ме слиса:
Облечи си, Поете, чиста риза.
НЕПОТРЕБЕН СОНЕТ
В памет на Георги Струмски
Тези наши деца, дето гледат в хоризонта на своя компютър,
както ние сме вгледани във душите им стръмни,
те не знаят как търсим надежда за тях в неясното утре,
как се молим по първи петли дано да се съмне.
Тези наши деца, дето виждат от нас по-далече,
без да искат да чуят за нашите мисли кахърни,
те говорят на други езици, разгръщайки речници
и на Интернет цвилят ли, цвилят в яхърите.
В хоризонта напред и назад в хоризонта
е дървото ни общо, от гръм раздвоено…
С тази дупка озонна над нас… с тази дупка озонна…
И това непотребно на тях стихотворение…
Че децата ни… Ето ги… Бързат ли бързат…
И едничка Реката, все още Реката едничка ни свързва.
БЪЛГАРСКИТЕ МЪЖЕ
Ние вече не сме хайдути,
не сме комити и воеводи.
Ние вече сме други, народе.
Ние вече сме мутри.
Ние всичко опитахме, даже
опълченци, еничари -
от една майка уж раждани,
а под куртките - хора различни.
И натрупахме тежки дългове
зад сменените наш със чужд,
ние - братята българи,
чистокръвните братя уж.
Как се клахме в разни въстания,
в люти буни и сечи,
в бой последен… за да станем
не народни мъже, а нечии.
И след толкова метаморфози,
с много опит натрупан,
днес се връщаме в некролози
и ковчези със трупове.
Че далече от род и отечество,
съблазнени от чужди тенджери,
ние сме мъже на човечеството -
терористи и рейнджъри.
БАБИТЕ
Тази наша България - бабите.
За къде сме без тях - те са храбрите.
Те отглеждат последните внучета
и бълбука у тях ручеят
на кръвта ни - изтекла в гурбети.
Само бабите тук са с обети
да се грижат за нашето семе
да го има и днес. И след време…
Тази наша България - бабите,
па макар социално най-слабите.
ДРУГ СОНЕТ: К у ч е Т О
На моя любимец Чани
То нощем дишането ми следи.
Ослушва се за всяка чужда стъпка.
То цялото е сетиво и тръпка.
А иде от далечни прадеди.
Изглежда Господ в дълг му е вменил
да пази стадо и стопани, дом…
Анубис наш, макар да си унил,
пази сега панелката от взлом…
Ще хукне то след внуците ни май -
да ги последва до самия край.
И Господ няма да се изненада,
когато го съзре да пази ада…
Във книгата за вярната любов
и предговор е то, и послеслов.
БЕЛЕЖНИК
На Росена
Любопитната ми внучка наднича и иска да види
какво ли има в моя бележник, да му се не види…
Но нали е на две и половина годинки, не може
нищо да прочете в бележника ми скучен,
а и аз все гледам по-настрана да го сложа,
даже го крия от Чани - любимото ми куче.
Няма нищо в бележника ми за моята внучка,
прелюбопитната рожба.
Бързам в скоби да кажа, че всичко това си внушавам.
Тя ме гледа от снимката само и мълчи, не шава.
Тя е точно под нощната лампа, която по цяла нощ свети,
както е поначало при повечето поети.
Точно тук изведнъж се досещам и си казвам:
А бе, защо не напишеш нещо за своята внучка.
Разкажи й например някаква весела случка,
но със хубаво чувство, а не със сарказъм.
Тя те моли със поглед дори, тя настоява
да я вземеш в ръцете, та с пръст да докосне Чани,
който също те гледа и те пита случайно
дали точно сега не го възпяваш…
Нито внучката, нито любимото четириного
си поканил до днеска да влязат в твоя бележник.
И защо бе, главо невежа, или небрежна,
ти не пишеш за тези, които обичаш най-много.
НА СКОРОСТ
Преминах дните си на скорост,
макар и дълго да вървях на място.
Родината ми беше територия.
Обхванат бях от поетичен бяс
да кажа свойто т у к с ъ м.
Слях се с поривите
н а а з с ъ м б ъ л г а р ч е
със мъжка страст…
И ако можеше да се родя повторно,
щях да живея в същото пространство.
Оттук нататък други са в щафетата.
Предадена е факлата.
Ще видим…
България не е на Антарктида.
И Вечният й огън тука свети.
А новият й факлоносец иде.
ЦВЕТЕ
На Снежана
Ще напиша най-красивото стихотворение
за жената, която очаквам да се роди.
Та когато пристигне най-после след мене -
да й свалям звезди.
Ще ме вземе със себе си тя, ще й светя
аз отвътре. Очите й ще са очи,
от които наднича най-красивото цвете -
сноп от райски лъчи.
И ще стане светът още малко по-хубав
от неземната й светлина.
Аз ще съм прероден в един верен Анубис -
адско куче на райска жена.
