КАК БЪЛГАРИТЕ ВЕЧЕ ВИДЯХА,ЧЕ ЦАРЯТ Е ГОЛ
Хроники от журналистическия бележник
КАК БЪЛГАРИТЕ ВЕЧЕ ВИДЯХА,ЧЕ ЦАРЯТ Е ГОЛ
В една или друга степен през изминалите двадесет и пет години Международният панаир в Пловдив бе доста криво огледало на българската икономика и въобще на живота в страната ни.
Много блъф и панаирен илюзионизъм имаше в преминалите десетки изложения. Целият процес на хищно разграбване на икономическия капитал на построеното от поколенията на социализма в страната ни, тук бе представян откъм напудрената му нереална страна. Заедно с това течеше и четвъртвековен трагикомичен парад на изреждащи се преходни и бройлерни властници, откриващи панаири и изложения с високопарни речи за нови успехи в развитието на българската икономика, редяха се изложения, все “рекордни ” по заета изложбена площ, президенти, премиери, министри режеха по-сръчно и от шивачки трикольорни ленти, плисваха с юнашки замах вода от менците за нов подем в българската икономика. И то в период на ставащите все повече празни панаирни палати и на тъжен отлив на изложители - все симптоми за истинската, ставаща все по-трагична картина в българската икономика и социалния ни живот.
Но ето че все пак идва Видовден.
Идва времето, когато от все повече хора в отново попадналата в национална катастрофа с новия си капитализъм България виждат, че “царят е гол”…
И това се казва вече дори на такива места като бляскавите напудрени изложения на пловдивския панаир, четвъртвековното криво огледало за истинското положение на българската икономика.
И бе казана публично горчивата истина за трагичния резултат от “българския” сбъркан икономически модел, от модела на социалното ни следдесетоноемврийско развитие, първопричина за задаващата се национална демографска катастрофа и реална опасност от изчезването на Третата българска държава, за която прадедите ни проляха толкова кръв.
Датата бе 29 септември 2015 година.
В панаирното градче се състоя в Пловдив неогласен предварително от правилните медии международен симпозиум, който безспорно обаче ще влезе в историята и на страната.
На него се събраха българи, учени хора, експерти, които извикаха ясно на обществото, че “царят е гол”, извикаха истината за това, което трагично се случи в страната ни през изминалите кошмарни за България 25 години “свобода”…
Създаденото в Пловдив през миналата година Гражданско сдружение за нова високотехнологична индустриализация огласи, че подготвя нова неотложна стратегия за развитие на страната и обществото ни след яловия пагубен период на изминалите двадесет и пет години безвремие и вървене в грешната посока за народа ни.
Ето част от извода, който бе направен на международния симпозиум:
“Българският преход продължава вече повече от четвърт век - уникален с разрушаването на съществуващата икономика, мъчителен поради лутането в търсене на оптималните решения и с висока социална цена.
Нацията е разединена и изтощена от несекващите потоци на младите хора и квалифицирани специалисти към чужбина, безработицата е една постоянно висока величина.
Мастити икономисти и гастролиращи чуждестранни експерти се надпреварваха да ни предлагат рецепти за свободния пазар, за панацеята на конкуренцията и частната инициатива в частната собственост.
Но както се вижда, резултатът от тези “уроци” е повече от плачевен, а в основата му е сляпото подражание на чуждия опит, откъсване от българските корени и традиции.. “
Тази констатация от симпозиума естествено сега едва ли засега ще стигне до умовете на юрналите се в предизборна кушия кандидати за власт от именно тези политически сили и партии, които са престъпните виновници за поредната ни национална катастрофа, не само икономическа, но и социална, нравствена и духовна.
Пощенските кутии на пловдивчани в предизборните дни продължават да се препълват с хиляди изборджийски вестници, плакати, брошури и листовки с обещания на новото поколение кандидати за кметове и общински съветници. Кандидатите за власт обаче въобще не отварят дума за жестоката истина от плачевния преход, а обещават, ако бъдат избрани,… да боядисат люлките на тази и тази детска площадка, да сменят крушките на уличното осветление на тази и тази улица, да преасфалтират еди кой си булевард и да сложат великодушно навеси на спирките…
Разнобоят в обществото ни е пълен.
Гротеската е пълна.
Но още на предстоящите избори ще се разбере, че Видовден - денят за истината на българския преход - е дошъл. Че целият този маскарад с отгледаната опозиция вече е ясен на народа ни и маските са паднали…
И народът ще си припомни стара поговорка, в която е и цялата истина за Прехода, за погрешния трагичен избор на посока, натрапена на народа ни задружно с много общи усилия отвън и отвътре, от петата колона на България:
“АКО ПОСЛЕДВАШ ПЧЕЛАТА , ТЯ ЩЕ ТЕ ЗАВЕДЕ ДО МЕДА, А АКО ПОСЛЕДВАШ БРЪМБАРА - ТОЙ ЩЕ ТЕ ЗАВЕДЕ НА БУНИЩЕТО.”
Колко съдбовно в България се забравят народните мъдрости!….
—————————–
БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ - НАЦИЯ ФУТБОЛНА, НАЦИЯ ВОЛЕЙБОЛНА И КАКВА ЛИ НЕ ОЩЕ…
Октомври 2015 година:състоя се поредната порция отвличане на вниманието на народа от тягостното му всекидневие, поредната порция вдигане на национално самочувствие.
Този път чрез провежданото в София европейско първенство по волейбол.
Търговска верига застана патриотично като главен спонсор на националния ни отбор по волейбол, зад играта на няколкото добре платени мъже заставаха дори и стотици хиляди бедняци, които се радваха на всяка спечелена точка, на чуваното от репортажите от транзисторите им в колибите от кашони…
А спортните журналисти, както винаги бяха във вихъра си и както винаги… прекалиха и преекспонираха нещата, откъсвайки аудиторията… от реалността с какви ли не медийни изхвърляния и хвърчения в облаците.
Понякога съм си мислел - каква е ролята на спортните ни журналисти?
Може би същата като при богопомазаните ни партийно правоверни литературни критици от соцминалото, които даже изумяваха и авторите ни писатели с анализа и разбора на техни произведения, с обясненията си какво са искали да кажат и откриваха изкривявания на класово-партийния подход и социалистическия реализъм даже и в детските книжки?
Същото е и май в спорта. Просто една сбъркана посока се следва и до днес от новата армия журналисти със спортно образование или и без него.
Беше време, когато вестник “Демокрация” пишеше за “божеството Стоичков”, когато един спортен журналист даже се провикна, че Господ е българин, а в по ново, демократично, съвсем освободено от задръжки в спортните коментари време, един от спортните журналисти се извика, че публиката е била изпитала футболен оргазъм от някакъв си гол… Стотици хиляди са “езиковите бисери”, които могат да се чуят от спортните ни журналисти по радио, телевизии в техните коментари. И една немалка част от тях се отнасят твърдо към сферата на пълна “демократична слободия” в езика ни. Става така, че нещо, което не може да се чуе като неизисканост и неблагоприличие от улицата, спокойно може да се извика от българските шоута по национални медии и от кабините на спортните коментатори…
И всичко това, естествено, вече години се слуша и от подрастващите българи! Не съм чувал да се предупреждава за препоръчителен родителски контрол пред спортни предавания по радио и телевизия. Или пред шоута по телевизиите, нали?
Но кой да контролира къде и как се минават границите на благоприличието? Даже в национални медии! И в електронни, ефирни, че и в печатни медии, е вече практика да четем, че еди кой си отбор е прегазил, смазал и размазал някакъв друг отбор. Трайно съм запомнил вестникарско заглавие от демократичния ни печат, което съобщаваше за… бясна чехкиня, която излиза на корта срещу Пиронкова …
Но главният грях на спортните ни коментатори не е само в словесните им “бисери”.
Главният грях е в това, че „новите журналисти” успяха през десетилетията да наложат нереален и лъжлив култ към труда на футболисти, волейболисти, борци, щангисти, боксьори, сумисти, тенисисти, загърбвайки традициите на уважение към труда на десетки други неспортни професии, възпявани даже и в народните ни песни.
Така се създава още в децата представа, че героите на нашето време не са тружениците в науката, изкуството, техниката, заводите, полята и градините, дори не и в армията и на граничната бразда.
А са почти единствено все там, в спорта! И в шоуто, разбира се, в модните подиуми, политиката и т.н…
И естествено, днес българинът през изминалите години е вече добре подготвен да приема в реда на нещата един футболист да получава заплата сто пъти по-голяма от професорската, а за премиите, които получават след мачове отгледаните ни “национални съкровища”, да не говорим.
Колко години трябва да работи един лекар у нас, за да се изравни даже и с месечното заплащане на някой от чуждестранните футболни симпатяги, поиграващи и разкършващи се в отборите на българското републиканско национално първенство? Защо трябва да се чудим тогава, че лекарите ни напускат България и търсят да се реализират в чужбина? Защо трябва да се чудим, че български учители отдавна преподават в корейски училища на английски език математика, география, физика ?
И виждаме другата мимикрия в професионалното ветрило на отечеството ни след пукването на “демокрацията “у нас преди четвърт век. Тогава,”по заповед на щуката” и по повеля на партията масово хиляди служители от органите на вътрешния ред и неговите по-специални сектори, хиляди партийни и комсомолски щатни кадри, се обучиха и станаха НОВИТЕ адвокати, нотариуси, прокурори, съдии. Тогава се родиха и многочислените ” комсомолски и партийни набори” в бизнеса и се създаде класата и на така наречените “назначени милионери”. Така се нароиха и май вече безбройните социологически агенции и какви ли не други формации, а професията на политолога стана уютен пристан и за челядта и внуците на бившите партийни сановници…
Защо тези верни воини на партията и комсомола не се насочиха към други нови професии, защо не поеха в масов поход към просветата, университетите, заводите, полята, строежите?
Ясно е защо.
Така в българското правосъдие се вляха първо като огромна армия юристи от почти масово обучение в разни скоростно изникнали нови университети. Първата вълна в новата ни юриспруденция бе от адвокати, съдии, прокурори, втората - от изникналите като гъби стотици кантори на нотариуси, а третата вълна - на частните съдебни изпълнители, с която се понесоха по вълните на благополучието и внуци и внучки на някогашни партийни номенклатурни кадри от БКП-то, БЗНС-то, ОФ-то… Не бе ли това едно мощно възпроизвеждане на партийния партократичен елит в новите условия на “демократичен капитализъм”?
И трябва ли да се чудим тогава защо и още, вече четвърт век след пукването на демокрацията, правосъдието ни все така е предмет на критики от страна на ЕС?
А една от сферите, където се оказа, че също могат да се правят много пари в Новото време, това си остана и днес е българският спорт.
Тук не отварям дума за новата реализация на десетките спортисти в силовите застрахователни структури през времето на мътната зора на демокрацията. Каква трансформация на спортните таланти беше, нали?
Но и днес новите герои в България, които се отглеждат от обществото и нашата журналистика, са все така приоритетно в спорта. Все така спортни мъже и жени се поставят на най-челно място във визитката на страната ни и от управниците, за да отдават великодушно и синовно от блясъка на своя имидж и нещо за авторитета на страната си.
Спомнете си как изглежда - неслучайно президентът Плевнелиев бе поканил да му правят компания и да се снимат с него на отминалата сесия на ООН в Ню Йорк освен личности като заместник-председателката на ЕС Кристалина Георгиева, но и футболистът Христо Стоичков. Нали все още се тупаме по гърдите като четвъртата футболна нация в света… Макар че отдавна не може да се похвалим вече с кой знае какви успехи и във футбола… Даже нещо по-лошо - в международен план въобще не може да се похвали с този спорт, където някога играеше ЗА БЪЛГАРИЯ Гунди. Откога не сме били на европейско и световно първенство по футбол, въпреки че си имаме футболисти като Стойчков и Бербатов? Минаха безвъзвратно явно и времената, малка България участваше и се връщаше със слава и купища златни медали от световни и олимпийски първенства…
И така пак се връщам в мислите си към отминалата волейболна октомврийска епопея в спортната мегазала “Арена ” в столицата, в часовете на напразно събудените надежди у сиромашкия ни народ да прозвучи националният ни химн за новия европейски шампион, за получаване на глътка национално самочувствие, на малко патриотична радост в кошмара на безпътицата ни… Ако си спомним всичко чуто от изприказваното по радио, телевизии, вестници за задаващия се триумф на българския волейбол и го съпоставим с четвъртото място на националите ни след един потресаващо изтърваван мач след два победни гейма, то ще дойдем до извода и за ролята на спортната ни журналистика, която традиционно все губи мярка при помпането и на състезатели, и на публика с въздух, но ще дойдем и до извода за необходимостта от преосмисляне на критериите, по които се изгражда и възпитава и у децата уважението към труда на хората у нас от различните професионални поприща.
Иначе все така ще продължава печалната традиция да си отглеждаме в спорта скъпо платени принцове за чуждестранно ползване най-вече, почти канонизирани герои от перата на журналисти, а в българските училища и поликлиники хулигани ще продължават да пребиват ниско платени учителки и лекари, заради генерирано неуважение на обществото ни към тях и заради фатално преобърнатата ни ценностна пирамида …
