Печо Господинов

Ние приведохме вече някои свидетелства за революционното подвижничество на Васил Левски в Добруджа. Но това бяха откъслечни и непълни сведения. По този въпрос най-точно и подробно свидетелствува познатият обществен деец Господин Иванов.

През 1934 г. опълченецът дядо Калчо Вълков, тогава 80-годишен, ми даде следните сведения за Г. Иванов: „Познавах го лично. Родом е от с. Хаджилар, Тулчанско. По прякор го казваха Хорозов. Първоначално беше слуга у манифактурния магазин на Никола Дръновски. Спомням си, че през 1876 г. Г. Иванов избяга с лодка от Тулча в Исмаил. От тук той отишъл в Галац, а малко по-късно се озовал в
Сърбия”.

Дядо Калчо Вълков ми каза, че неговият съгражданин Г. Иванов участвувал в Сръбско-турската война. Бил някое време и в четата на капитан Филипович, след което, наедно с други поборници, се прехвърлил в Галац. Тук презимувал и на Гергьовден през 1877 г. отишъл в Плоещ и постъпил в Първа дружина на сформированото българско опълчение.

След Освобождението на България, Г. Иванов се върнал в Тулча, гдето, до завземането на Добруджа от Румъния, бил писар на полицай-майстора Паласков. В освободеното Българско княжество Г. Иванов бил последователно управител на градовете Свищов, Варна и Бургас. Умрял във Варна през 1932 г.

По времето когато С. Чилингиров е издал своята книга „Добруджа и нашето Възраждане”, както сам се изповядва, не можал да събере подробни сведения за революционната дейност на В. Левски в Добруджа.

Но ето че Господин Иванов го изненадал с едно писмо, в което допълня сведенията на С. Чилингиров за В. Левски и по този начин за пръв път хвърля светлина върху спорния дотогава въпрос за учителската и бунтовническа дейност на Дякона в с. Еникьой, Тулчанско.

В това свое писмо Г. Иванов пише, че В. Левски често ходел и в неговото родно с. Хаджилар, което било разположено на около един час път от с. Еникьой (в това село, както вече доказахме В. Левски е бил основен учител).

Тук той идвал, за „да учи младите на стрелба, на разни гимнастически упражнения, както и да хвърлят камъни на далечно разстояние”, нещо повече: Г. Иванов запомнил от онова време следния разговор между неговия дядо и В. Левски:

„Даскале, - казал дядо Н. Иванов на Апостола, - нашето царство се е загубило и паднало под робство, защото ние българите, сме инат хора”… На това В. Левски отговорил: „Робството и вековните теглила са накарали българина да се стресне и да не бъде толкова инат, колкото е бил по-рано”.

В случая нас ни интересува повече факта, че за В. Левски са запазени точни спомени и сведения за неговото подвижничество в Добруджа, отколкото достоверността на приведените свидетелства.

Г. Иванов си припомня в писмото си, че В. Левски казал на дядо му Н. Иванов: чрез червената т. е. кървавата революция се е целяло „да се заинтересуват великите сили от нашата непосилна съдба, и заинтересовали се, да дадат възможност на Русия да нахълта с войските си в турските владения.”

„Тогава, - пак според Г. Иванов, В. Левски бил казал натъртено, - и народът ни, подготвен ще знае, как да посрещне и да запази свободата си”. . .

Още преди да приключи учебната година в с. Еникьой, по всичко изглежда, В. Левски често е спохождал някои от близките села, било за да просвещава селяните, било да ги приобщава към идеята за освобождението на България. Това предположение е напълно в съгласие с твърдението на С. Чилингиров, че след като напуснал Добруджа, В. Левски бил образувал в много села революционни комитети. В кои точно села - това тепърва предстои да се изясни.

Доказателство за горното предположение, между другите известни вече факти е и съобщението на Г. Иванов, че в неговото родно с. Хаджилар, след заминаването на В. Левски, останал да действува образувания от него революционен комитет, който свидетелствува Г. Иванов - имал следния състав: председател дядо Неделчо Стратев, дядо по майка на Господин Иванов и членове: Христо Господинов, Димитър и Петър Стоянови, Стоян Бабин Гинин и Петър Алексиев.

Горното се потвърждава още и от обстоятелството, че след обесването на Левски, турските власти, следвайки дирите на Апостола, са предприели арести и в с. Хаджилар.

От членовете на Хаджиларския комитет успял да се спаси само П. Алексиев, който забягнал във Влашко и през 1877 год. взел участие в сформираното българско опълчение.

Той бил ранен при Шипка и умрял няколко години след Освобождението в с. Дурбалии, Добришко.

в. „Добруджанска поща”, г. ІІ. бр. 31, 27.04.1942 г.