ПРИЗЕМЯВАНЕ
ПРИЗЕМЯВАНЕ
Когато много дълго от умора се задъхваш,
отправяш поглед към дъгата на безкрая…
Една светулка бавно от далечината пърха
и казва ти: “Ела сега, човече, с мене в рая!”…
Какъв е този рай - си мислиш - без надежда,
защото си изпитал вече всичко на земята…
Поемаш бавно дъх и погледа си свеждаш
към уморените си от предателства обятия…
А искаш някого отново с трепет да прегърнеш!
И рееш поглед в далнината - необятна, глуха…
Ще тръгнеш ли към рая?… Или ще се върнеш?
Живот ли предстои?… Или поредната разруха?
И жаден си неистово света красив да продължиш:
дори да си пред прага на прииждащата смърт…
…Към висината ли примамлива ще полетиш?…
Или оставаш на земята - със любов да пърхаш?…
БЕЗБРЕЖНОСТ
Какъв красив пейзаж - кристална синева - безбрежност!…
И аз потъвам в най-дълбоките предели на всемира необятен.
Така неистово жадувам да отпия глътка светлина и нежност…
…и някой в пътя ми самотен донякъде да ме изпрати…
А преизпълваща тъга, разливаща се в листопади онемели,
по отлетялата любов все още стене и болезнено проплаква.
Какво от себе си съм дал? Какво от мен завинаги са взели?
Не знам… И още повече се врязвам бавно в дрезгавия мрак?…
И идва мантрата небесна, която ни пренася някъде отвъд…
И идва светлото прозрение, което ни спасява безвъзмездно!
…И болката полека-лека си отива, и ни обсебва мъдрост,
която ни изтръгва от греха, роден сред пъкъла на бездната!…
ОБРОК
…Каква изумителна мъгла приижда!…
А ти в живота ми отново се завръщаш!
А всъщност винаги в съня ми си била!…
И аз към тебе винаги със обич ще пътувам,
защото дните ми без теб са немислими.
…Животът ни полека-лека си отива…
Какви заблуди! И какви възвишения!…
Животът всъщност продължава - дори
без теб, дори без мен, по пътя си върви…
Но ние двамата навярно си принадлежим!
…И ние двамата… изкачваме Голгота…
Но кой от нас на кръста ще се възкачи?…
Дано да бъда аз… Защото те обичам…
И искам болката с любов да ти спестя…
И искам и след мене - ти да продължиш!
…На този бряг изправям се самотен като вик:
морето от коритото излиза и се разпилява…
И аз потъвам сред безкрайните му спазми -
към теб отправил своя вопъл като нежен зов:
…Обичай ме! Обичам те!… Като - оброк…
ПОТЪВАНЕ
Луната ни прегръща бавно,
дава ни приют,
сред детството
внезапно ни завръща с нежност…
Ала защо общуването ни сега
е сякаш по принуда?
И всеки в себе си потъва -
сам и безметежен…
БЯГСТВО
Защо се скри, ловецо лукав?
Очакваше да отстреляш
заек ли?
В цевта ти патронът е ялов.
И ялови -
твоите рими цинични.
Омразата заразява света,
тръгнал към края -
наранен от предателства!
Хвърли пушката,
комплексарю!
Този свят чака не изстрели,
а любов!
МЛАДЕНЕЦ
Слънцето ме поздрави и се усмихна.
Усмихнато го поздравих с надежда.
И тръгнах по света като новороден.
ПРИВЕЧЕР
Всичко, което не успях да ти кажа,
с луната споделих, докато чаках
в здрача като изгрев да се появиш…
НЕЖНИ СЕЗОНИ
…През лятото сърцата ни са като разтопени свещи…
А времето лети - подобно вихър бял - и ни възнася.
Сезоните един на друг усмихват се и с нежност светят.
И съхраняват дълго трепета на светлината между нас…
ВИБРАЦИЯ
Не те познавам… Вятърът с тъгата си нашепва прималял,
че път от теб към мен вибрира като светъл, огнен сън…
Защо съм сам? Защо сама потъваш в своя зов витален?
Ще се сбогуваме ли някога със миналото си бездънно?…
ШЕСТА СИМФОНИЯ
На Алла Павлова
И разбрах, че животът ми днес продължава!
…И се втурнах по голия хребет към теб!…
Ти ме чакаш сега, аз към теб приближавам
и жадувам те с много надежда и с трепет!
…Ти си живата музика, ти си самото начало!…
…Ти ме връщаш в живота към извора светъл…
…А защо съм самотен и тъжен, и тъй отмалял?…
…И отправил уверено взор към небето?
Аз и там ще говоря навярно със Господ за тебе.
А и ти ще пулсираш в съня ми подобно на огън…
И дано аз във този живот да ти бъда потребен!
…И за твоето идване моля неистово Бога…
…Аз разбрах, че животът ми днес продължава!
…Проумях, че си пътят единствен към рая!…
И не искам признание, нито пък някаква слава,
а да мога чрез слово твоята музика да извая!
ОТНОВО КЪМ ЖИВОТА
…Сред този свят - подобно скитници - вървим
и светла музика звучи в душите ни самотни…
И втурваме се в своя път - до днес необозрим -
към вярата, която връща ни отново към живота.
…В среднощното небе задъхано се взираме…
И искаме - божествено - с любов да се смирим.
От болката отминала дали ще се спасим завинаги?
Дали ще съумеем искрено на всички да простим?
Дали хармонията светла на живота ще намерим,
дали към себе си да се завърнем пак ще можем -
далеч от празните, наивни и безсмислени химери?…
Дали ще можем пак при теб да се завърнем, Боже?
ЕПИЛОГ
Цяла вечност пишех стихове,
за да открия светлите багри
на живота… А винаги,
когато после ги четях,
от листа въздишаше
моят мрак и страдание…
…Дано някога вие,
мои читатели,
в тях да откриете -
след смъртта ми -
с колко трепет
обичах живота…
