Петър Ванчев

ПЕРПЕТУУМ-МОБИЛЕ

Във онзи период, когато
живеели сме още в пещерата,
край огъня веднъж на топло
дивакът зъбите си чоплел.
Но хвърлил поглед към съседа-брат
и му се замаял свят,
з а щ о т о онзи с челюстите дъвкал
от него ПО-ГОЛЯМА мръвка!
„Как може! - ревнал нашият човек тогава:
животът тъй да продължава?”
И мозъка на клетия съсед
направил просто на пастет,
а после седнал и задъвкал
онази ПО-ГОЛЯМА мръвка!

Но него друг по-як съсед
го направил разноглед…

Така открили тези първи хора
перпетуум-мобилето на раздора.

БЯС

Какъв е този бяс, кажи ми,
към собственото твое име -
да бъдеш неотменно пръв
и да се хвърляш като Лъв -
за всеки кокал, всяка мръвка
готов си ближния да сдъвкаш?
Какъв е този бяс първичен
да бъдеш винаги най-личен
и без да си Наполеон
да смяташ, че е нужен Трон,
единствено за теб достоен -
на този свят да кажеш: “МОЙ Е!”
Подобно древен император
живота си превръщаш на театър
с надеждата, че някой ден
ще бъдеш ти обожествен!
Нещастник. Канибал бездушен!
Кого си хванал ти за гушата? -
Живота, собствения си живот!
Вдигни глава бе, идиот!
Продумай. Не сумти тъй ядно!
Езика ли ще ти открадна?

Ала какво ли ти говоря като знам,
че с Кокала в устата ти си ням!

ПОТОМЦИТЕ

             На СТ. Л. КОСТОВ

Потомците на Големанов
живеят още между нас -
помазани, богоизбрани
за почести, пари и власт.
За тях човекът е човече,
едно нищожество велико!
А иначе са все сърдечни,
глюкоза капе от езика им.
По пътя днес на плурализма
те крачат бодро, с тях - и ние.
От вятъра свръх-белите им ризи -
криле на лебеди се вият.
И ето, литват със замах.
Под тях подтичвам ситно-ситно.
Душата ми потръпва в страх
и запъхтян отдолу питам:
„Къде сте, господа-другари?
Но кой ли ще ми отговори?
Отвръщат ми житейските чукари:
„Нагоре все и все Нагоре!”
Сега са в Космоса навярно
във VIP- Галактика са вече
потомците на Големанов -
министри, депутати вечни…

„О, КЕЙ!” - при тях е „дневен ред”.
Животът - пиршество голямо.
Там - казват, имало и лорд-естет,
но СТ. Л. ЛОРДОВ там го няма!

СВЕТЛИНА

Полудявам тихо, толкоз тихо!
И не може никой да усети.
Даже лекарите не откриха,
че като светулка светя.

Плахо мигам - да не ме открият
и протегнат нокти в мрака.
Питам се: „Къде ли ще се скрия,
ако утре вечер ме причакат?”

Аз съм светлина - далеч от злото!
И за никого не съм опасна.
Но защо на Бухала окото,
щом ме види - пламва бясно?

ВЪПРОС

Човекът стана „Ес-Гра-Он”
и името е без значение.
Дочувам в марша ни погрешен тон,
но кой ли пък ще чуе мене?

Защо душата ми немее?
Така ли ще е днес, а утре?
Отричам се сега от нея
и от смирената си мутра.

Ушите ми продъни Барабана,
чинелите не знаят мяра.
Зарасна на Хаджи Димитър раната,
забравихме Вапцаровата вяра.

И всеки пази крехката си кожа,
защото има слепи мълнии.
Но как без вярата ще можем
във Бъдното да бъдем бъдни?

ИЗДАТЕЛ И САТИРИК

Един прочут, прочут издател -
в литературата до смърт препатил,
във моя ръкопис се вгледа
и рече ми: „О, мисъл бледа!
Ти нямаш съвест, нито срам!
Литературата е Божи храм,
духът във който коленичи
и се превръща в ничий…
Какви са тези многоточия
с подмолни намеци и „прочия”?
Какви са тези удивителни,
изглеждат толкоз подозрителни?
А думите „ЗАЩО”, „ЗАЩОТО” -
защо все дращеш със перото
и все на някого се ежиш ?
Нима си родствен с таралежа?
ЗАЩО за теб дори Дъгата
изгубена е в чернотата
и слънцето е пещ гореща?
Усещам, момко, гнило нещо!
Народа си да лаеш като куче -
кажи ми, кой те е научил?
Послушай ме, послушай, драги!
Отминали са всички барикади
и трябва сам да разбереш,
че днес е време на градеж.
И да се вгледаш във звездите,
в галактиките неоткрити,
за да отприщи всеки сили,
а ти ни пущаш пак фитили…”

Тъй рече ми прочут издател -
в литературата до смърт препатил,
настръхнал цял - лъвоподобен!
А аз стоях на камък лобен
и толкоз много се сащисах,
че сам си сдъвках ръкописа!

СЪПЕРНИЦИ

Преди градът да се събуди
будилниците с трепет чакат
да звъннат радостно и лудо
и първи да прогонят мрака.

Но всяка вечер във квартала
преварва ги един петел.
Криле размахва като хала,
от дявола - гласът е взел!

Те все са втори. Всеки път
петелът ги така преварва.
Затуй и мразят чак до смърт
природната му лична дарба.

И сигурен съм - на петела
гласът замлъкне ли отвън,
будилниците градски смело
ще нададат победен звън!