Мюмюн Тахир

Когато Булат, журналист в София, слезе от автобуса, втората част на снежния декемврийски ден беше неспокойно заела мястото си. Вилнееше вятър, а снегът се сипеше на парцали; навяваше и образуваше дълбоки преспи, а дебелината на снежната покривка стигаше до коленете. За да се предпази от бурята влезе в бараката от четири кола, покрив от папрати и един плет. Видът й не го учуди, защото беше израснал тук и познаваше битието и небитието на тези места. Повече от двайсет години не беше си идвал; родителите му отдавна го гледаха от друг свят, а роднините му се бяха разпилели. Докато стоеше в барачката и чакаше бурята да поутихне, в съзнанието му изплуваха нивите, където като юноша беше брал тютюн; пасищата и горите, по които с торба през рамо, пълна с пържени яйца, хляб и айран, е пасъл овце и добитък; изворите, в които се е къпал; пътеката, която води в селото; видя как с майка си почистваше всички стари стърнища, корени и камъни и почвата ставаше готова за нова сеитба. Острият студ и бушуващата виелица не му попречиха представата да изпълни душата му – имаше чувството, че се намира на края на света, там, където започва блаженството.
Смразяващ вой откъм иглолистната гора обаче го сепна от унеса му… Вой на вълци… Беше забравил, че през зимата хищниците стават все по-бесни и нападат хора и добитък. Острите зъби на страха се впиха в тялото му. Но това не беше страх, не бе и ужас, а чувство за безнадеждност и обреченост. О боже, защо тръгнах? В тази виелица на този самотен хълм никой няма да чуе виковете ми за помощ; на сутринта ще намерят само скелета ми. Долови, че шепне молитвите, които беше ги научил от баба си. За миг се съвзе, набра смелост и окуражен се отправи към селото, което спеше на няколко километра от спирката. Вървеше през ниската видимост, пореше преспите, а виелицата забиваше ледените си игли в лицето му. Протяжният вой на вълците го застигаше все по-свирепо. Виенето се прекъсваше от своеобразен лай, който ехтеше зловещо в тъмнината. Студът набираше градус, вятърът свистеше в ушите и се смесваше с воя на дивите животни. Ускори крачки, колкото може в тези преспи и когато стигна в селото – задъхан, мокър и премръзнал – пред него се очертаваха силуетите на неосветените къщи. Под снега, който беше ги сковал, те изглеждаха като землянки, заспали под спотайващата се зимна опасност от набезите на вълците. В тъмното забеляза мъждукащ прозорец, който го привлече. Оказа се селската кръчма. Вътре няколко души играеха белот и пиеха облак. “Циганската любов” бумтеше нажежена до червено; наблизо бяха наредени един до друг чували с брашно, а малко по-нататък – каси с бира и олио. На циментовия под проблясваха мазни петна, стените бяха голи, ако не се броеше избелелият надпис: “Всеки кооператор – с преизпълнен план”; светлината, която струеше, едва достигаше четиридесет вата.
Влезе в кръчмата. Селяните учудено се спогледаха: кой ли в такова време може да се появи в селото?!
- Прощавайте, че така нахално нахълтах. Аз съм Булат, на Мазхар синът.
След кратко колебание бай Далай, пенсионираният миньор, скочи от масата и го прегърна:
- Абе синко, кой дявол те хвърли тук в това време? Добре дошъл. Да умра, ако сме очаквали точно в този момент да се появиш тъкмо ти. – Хей, Ибиш, какво гледаш като ударен с мокър парцал, дай един облак на нашия гостенин, че е замръзнал – провикна се той на кръчмаря. Отпи от чашата и добави:
- Останахме само тези тук. Младите вече ги няма. Къщите в селото през две са празни, а немотията пък ни е забила острите си бодли и не ще да ни пуска. Мен не ме гледай, взимам миньорската пенсия… – не спираше бай Далай, доволен, че има пред кого да се похвали.
Булат отиде до печката да сгрее премръзналите си ръце. След като дойде на себе си, седна при съселяните си и каза:
- Бре, какъв сняг и студ, прониква като нож чак до костите. А и тези вълци…
Бай Далай пак се обади:
- Радвай се, че не са те нападнали. Миналия петък удушили пет овце на дядо Салим. На следващата вечер отмъкнали още три. Вълците вече всяват страх в хората. Дори се промъкват в самите къщи и затова здраво залостваме вратите. А за снега – ами време му е, нека се сипе, да е студено. Барем лятото да бъде плодородно. – И вдъхновено продължи: – Булат, Булат, душите ни са зажаднели за близък човек и пресни хабери. Да си призная, че тук рядко ни гостуват хора като тебе. Е-ее, радвам се, че ще можем да си поизприкажем.
Навън вятърът продължаваше да изтупва снежните си чували. През комина връхлетяха валма дим.
- Бре, какъв сняг. Сутринта като тръгвах, беше лято – рече Булат.
- Много натрупа. Сигурно реките вече са сковани в лед и пътищата – затворени, абе за какви пътища говоря?! То ние и лекар си нямаме в селото, за телефони да не говорим – отбеляза дядо Гирай.
- Ние вече не се разболяваме. Оттук направо остреща – благо каза слабичкият бай Идил и зарея поглед натам, където се намираха гробищата.
Кръчмарят Ибиш изсипа лопата въглища в печката и тя още по-силно забумтя. Бай Далай раздаде картите и като се усмихваше с очи, рече:
- Е, Булате, научи ли ги тези карти? Хайде включвай се в играта.
- Ами, ходя на курсове. Вече бия поред.
Ибиш им донесе още по един облак и айран, а после – туршия от зелени домати и зеле. Играта на карти продължи.
- Без коз – обяви неразговорливият бай Идил и се обърна към Булат:
- Как е, как върви животът?
- Казва ли ти някой – Булат избягваше да говори за нещата, които се случват у нас; затова беше избягал за малко от столицата. Искаше да диша на воля чистия родопски въздух. – Сто – каза той и показа четири аса.
В този момент вратата рязко се отвори и отвън нахлу нощта със студа; настъпи полумрак, шумът поутихна. Връхлетя гологлаво момче и се закова на място. Черните му очи гледаха така, сякаш виждаха през хората. Запъхтяно, то напразно се опитваше да помръдне устни. След като няколко пъти пое дъх, на пресекулки каза:
- Кака Филиз е болна… баби са се събрали около нея и… ами да… тя е много болна…
Тревожна тишина настъпи. Бай Далай хвърли въпросителен поглед към Булат:
- Булката на Алпер. Момчето остана без работа и се хвана с едни цигани да крадат добитък. Сгащиха ги. Майка й Айча с голям зор я отгледа… Първият път пометна, горката Филиз…
Булат се засуети, на лицето му се появи руменина. Значи Айча, първата му любов… Бяха неразделни; до единадесети клас учиха заедно, през лятото нижеха тютюн и пасяха кравите…
В онова лято, пълно с ухания и зной, беше за последно в родното си село. Придобил гимназиално образование, чакаше повиквателна за казармата. Пусна кравите и ги подкара към Саарлар; знаеше, че Айча е там. Очите им се срещнаха и се разбраха… Случи се на малката зелена полянка сред големите дървета, чиито клони са надвиснали и откъм нивите не се виждаше моравата; наблизо се чуваше ромона на водата. Уморен от ходенето след добитъка, Булат беше легнал по гръб и почти заспал. Като горска фея, боса, по бяла рокля тя се надвеси над него, доближи омайващото си лице и му прошепна, че й е студено. Той я обгърна с ръце, за да я стопли. Родителите й на хвърлей място извън гората беряха последната ръка от златистия тютюн, а кочът ги наблюдаваше отстрани и риеше пръстта… „Пиши ми от казармата да знам къде си, за да ти пратя мед от дядовите пчели. Ще те чакам. Никой не може да ме ожени за друг, ще живеем заедно, ще имаме деца…”, със сияеща усмивка му каза тогава тя.
После вълните на времето понесоха Булат по житейското море и повече не й се обади…
Сега в съзнанието му изплува образът на Айча с лице на месечина, която след неговото напускане на селото остана безмълвна; ясно видя наведената глава и зачервеното й лице. Бавно повдигна глава и рече:
- Трябва да я закараме в клиниката…
- Как и с какво по това време? Навън вилнее снежна буря – каза бай Далай и с надежда погледна Булат.
- Ах тази женска челяд, много проблеми създава. Къде по това време ще я водите; да го изродят бабите! И ние сме се пръквали по нивите, а нашите деца да не би да са се родили в разни клиники? – обади се зад тезгяха кръчмарят Ибиш.
- Стига с твоите безсолни думи. Може ли да се говори така? Имай малко срам, бе Ибиш! – провикна се дядо Идил.
- Бай Далай, как е конят ти? Ще издържи ли до града? – с вълнение попита Булат.
- Няма как, трябва да издържи…
- Оседлайте го тогава…
…Докато Филиз и бебето вече спяха спокойно в градската клиника, акушерката обясняваше на Булат, че е спасил два живота. Когато се събуди, младата майка първо видя спасителя си.
- Чичо Булат…, имам син. Тежи три килограма и четиристотин грама и е много красив. Аз съм добре. И двамата сме добре. Благодаря ти… Ако не беше ти… мъжът ми е в затвора… Мама вече може да е чула и тръгнала към клиниката, за да види първия си внук – промълви тя и безсилно подаде ръката си…
Булат се доближи до леглото:
- Какъв хубавец! Направо красавец. Филиз, момичето ми, ето ти моята визитка. За всеки случай. Знае ли се, всичко с хора става. Аз така или иначе съм дошъл, ще си почина малко в хотела и ще се върна в селото, за да се видя с комшиите…
Наведе се и целуна бащински Филиз и детето. После тихо излезе от стаята и се запъти към хотела.
Преди да тръгне към селото, Булат се отби в клиниката. Снегът беше спрял, вятърът – се укротил, а небето горе бе празно. Току пред вратата срещна жена, на чието кръгло лице с цвят на бадеми светеха маслинови очи. Позна я – Айча. Сърцето му се разтуптя, дъхът – секна, краката – се подкосиха; очите се замъглиха от изненадата, а вълните в душата му се разбушуваха. Не знаеше какво да прави; за миг погледът му премина през онова лято и се върна чак когато Айча продума нежно, сякаш от устата й излизаше прохладен пролетен повей:
- Здравей, много ти благодаря, че спаси детето и внука ми. Господ те е изпратил в тази зимна нощ в селото, за да спасиш две души. Не! Три – и моята! Същият си, само дето си малко побелял.
- Ами годините си казват думата. Дойдох в селото, защото нещо ме потискаше и душеше в големия град, и сякаш някаква сила ме теглеше насам – присви вежди Булат и впери поглед в жената, по чието лице се разливаше мека светлина.
- Комшиите и после лекарите ми разказаха всичко. Не казвай нищо. Не сме се виждали от години. Сега е моментът да ти кажа нещо, което съм таяла в себе си през цялото това време – на пресекулки каза Айча. После Булат я подкани да седнат на пейката в коридора. Жената пое дълбоко въздух, заразказа:
- Ти изигра своята роля – тази, която ти отредих самата аз. Не мислех, че ще го приема така болезнено. Каквото и да се е случило, очаквах да ми се обадиш – това по никакъв начин обаче не те засяга.
Булат понечи да каже нещо.
- Недей, моля те. Само слушай. След като се разделихме и ти тръгна към другата половина на своя живот, продължаваха да ми изтръпват пръстите, когато мислех за тебе. Исках да легна на оная зелена поляна и дълго да се отдам на огромната си тъга, да почувствам топъл полъх и да се разтворя във въздуха. Да не мисля, да не чувствам, да не страдам. Желаех да се разтопи буцата в гърлото ми и най-после да разбера, че никой няма нужда от мен и че повече никого няма да притеснявам със съществуването си. Но това, което носех в себе си, ме остави да живея, защото исках и то да живее. Първия ден, когато разбрах, че съм бременна, плаках и страдах от страх, втория – от мъка, че детето ще расте без баща, третия – се молех само да съм жива. Като всеки човек исках да живея. Ожених се за Джабар от Медовина. Добър човек се оказа, но на третия месец от женитбата почина и аз сама отгледах детето ни. Да, нашето дете. Филиз, която лежи вътре е твое дете, а Челик е твой внук…
Айча погледна към Булат, в чиито устни се беше появила тънка, изразителна усмивка, а след като се срещнаха погледите им, сякаш слънцето се настани в очите му, а лъчите му огряха лицата им.
Брането на дивите пчели отново започваше…