ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Димчо Дебелянов не е от моите поети.
Аз обичам по-силния тон, по-яркия цвят, не твърде узаконения епитет.
Аз обичам чувството… когато то е по-сурово, когато едва се побира в стиха, когато дори го разчупва и излиза непокорно навън.
Аз предпочитам чувството на здравия и силен човек, който казва: „Слънцето, и земята, и вятърът са мои!”, който шествува победоносно и откъсва всеки плод, който му харесва. Който обича да се хвърли у дома си в своето чисто легло с бял огладен чаршаф. Който дига високо своята малка рожба и гледа в сините й очи отразена своята безсмъртна мисъл.
Или, ако се е случило така, че животът го е наказал, изключил, обезоръжил - тогава чувството на непокорство, на протест, на бунт, на мъст дори!
Или, най-после, ако трябва да се приеме и понесе страданието - да се понесе с гордо пренебрежение, с незачитане, което да го унижи - него самото - и го унищожи.
Чувството, което…
Не чувството, а мотивите на чувството.
Мотивите на чувството, дадени чрез образ. Само чрез образ, а не чрез описание и обяснение.
Чрез образ… не пълен и подробен, а чрез едри и характерни щрихи, чрез загадки, които да ми дадат свобода и възможност - да взема участие в творчеството на поета и аз - читателят.
Димчо Дебелянов не е такъв.
И въпреки това…
И въпреки това, малката книга негови стихове - току-що излязла под редакцията на Георги Михайлов - ме задържа… и поведе. И аз приех - и споделих неговата нерадостна повест…
Д. Дебелянов е несретник.
Животът, който му е дарил стремеж към „ясни висини”, към „скрити, неизгрели слънца”, го е запратил в „неумолима пустота” - дето „кретат неговите слаби дни.” Това е неговата съдба. И той е принуден да гледа как нищи сквернят неговото знаме, врагът - неговата девствена земя, как над мощта и гордостта му се надсмива измамната съдба. Понякога, обаче, той иска да се изправи и да размаха десница в гняв… - но се спира, защото се чувствува „кат воин в тъмница” - „на неволите роб”. И казва тихо:
„На безстрастното време в неспира
чезне мълком живот неживям
и плачът ми за прустан умира
низ велика пустиня живян.”
Но нима няма една радост, една утеха за този поет? - Жената?
„Спи градът…” в една тъмна дъждовна нощ. И той, бездомен и сам, броди. „Трепнали край черните стени, стъпките размерено кънтят”, а след него „невидими вървят жалби за преминалите дни”. И ето - явява се в спомените му образът на жена, някога озарила неговия праг.
„Тя дойде - дете - с пробуден жар,
с пламнала усмивка на уста,
но възжаждал вечна красота
аз отвъргнах тленния й дар.”
Уви!
Може би тогава годините на ранната младост - те навярно са му дали нещо светло и хубаво? Той ги е минал в Пловдив - градът на синьото небе, на Марица, на хълмовете, легнали като камили сред него, - на южната песен? - „Пловдив”:
„Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моят взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.
————
И днес аз бродя в тоя скръбен град…
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомня.”
Може би тогава родния градец, родната къща? Там поне той ще е изпитал една топла радост?
Някой му шъпне:
- Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни?
- Сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни! - отговаря безрадостният поет.
У Димчо Дебелянов е горял божественият огън: той е поет! Той е безкрайно искрен. Неговият стих е музикален.
Нека му простим тук-таме несполучливите места като: „Плавно излъчва слънцето стрели”, нека му простим и русизмите: скръбен виноград, черните итоги, росна зелен, взор неутолен, тма слепци, сласт, обуреваемият чълн, смисъл неведом, пристан, паст бездънна, потулни притони, неизведани блага и пр.
И да му бъдем благодарни за това, което ни е дал. Което не е малко.
в. „Развигор”, г. 6, 30.04.1927 г.
