Публицистичен дневник

Денчо Владимиров

Вече години отминаха, откакто в Пловдив за последен път се състоя последното издание на култовия Международен фестивал за телевизионни филми „Златната ракла”. Могат да се прочетат и официални изявления на специалисти, че този фестивал е вече в небитието. Официално се посочва и причината - поради кризата, заради икономии на средства! Звучи профански! Не съм чувал поради такива причини да са закрити филмовите фестивали в Кан, Москва, Карлови Вари. С това явно България, страна член на ЕС, бъдеща културна столица на Европа, май е вече съвсем уникална в безхаберието на нейни институции, включително и на Министерство на културата, към традиционни международни емблематични културни български прояви.

Спомням си с тягостно чувство последната „Златна ракла” в Пловдив. Тогава изглежда пак заради икономии на фестивала отсъстваше при показа на филмите дори синхронен превод от разните езици!

Нарушена безпардонно бе една десетилетна традиция на този фестивал - вместо да си гледат хората в голямата зала „Москва” на Новотел Пловдив филмите от конкурсната програма, те трябваше да се редят един по един като в партизанска нишка на… опашка в малката зала „Париж” и да изчакват дълго ред , за да видят на малък монитор един по един съответния филм от конкурсната програма в така наречените киоски, малки кабинки.

Влязъл веднъж обаче щастлив в будката зрителят се виждаше в друго чудо и недоумение - предоставени за гледане в будките филми се оказваха без… превод на български! Така в български филм за Хемингуей диалозите между американския колега журналист Ърнест и дъщерята на железничаря от малка българска гара се водеше /през 1922 година!/ на перфектен английски език и една българска буква не се мярна като субтитри на мониторите и един звук в слушалките на български, за да се разбере за какво си хортуват двамата млади и явно запалващи се от мерака люде.

Същото бе и когато бащата, железничар от малката гара през 1922 година, също на перфектен френски език произнесе емоционално много дълга тирада. На перфектен френски език във филма говореше и градският шеф на полицията/!/, а местният доктор, нещо като джипи, говореше с децата си на… немски. Зрителят пред монитора обаче само премигваше, защото не можеше да се разбере нищо от филма, чиито фестивални копия явно бяха предназначени за чужди фестивали навън, но не и за български зрител и не за фестивал, провеждащ се в страната България.

На заключителната пресконференция една смела зрителка отправи критика за последната фестивална практика за показ на филми без превод на български език, но директорката на фестивала като че ли не намери нужно да отговори на въпроса й. А може би бе редно тогава ръководителката на фестивала даже и да се извини на фестивалната публика за неудобството - да си в България и да не можеш да разбереш за какво си говорят героите даже в… български филм.

Добре, че в програмата на фестивала тогава имаше и руски филми - с тях зрителят се оправяше и без превод в киоска, все пак езиците ни с братушките си останаха братски, за разлика от аспекти на взаимоотношенията ни в енергетиката и политиката от българска страна.

През последното десетилетие в Пловдив се роди и един доста далновиден като идея и тематика международен филмов фестивал на документалните филми под наслова „Изкуство - да! Насилие и тероризъм - Не!”. Начинание , както се казва, попадащо като идея в десятката! От днешни позиции на надвиснала и над страната ни като Дамоклев меч заплаха от тероризма, може да се оцени наистина колко далновидни са били организаторите на този фестивал, който като по чудо се провеждаше всяка година цяло десетилетие.

Провеждаше се благодарение на добрата воля на своите организатори от хуманитарната организация „Помогни на нуждаещите се” и благодарение на солидарността на творци -документалисти от цял свят, разработващи темите срещу насилието, тероризма и човешката съпричастност към изпадналите в беда хора и народи.

Но през цялото време не можеше тягостно да не направи впечатление почти пълното абдикиране от ангажираност за съдействие за този емблематичен и актуален филмов документален граждански форум от страна на Министерството на културата, на Община Пловдив.

Включително не се появи и някаква ангажираност и от местния национален бизнес, който иначе щедро се бърка в джоба за какви ли не други екзотични „културни прояви”. Така или иначе, този филмов фестивал , единствен в света по тематиката си, воюващ срещу насилието и тероризма, събираше всяка година творци и зрители.
От две години обаче факторът „средства” си каза думата и ето, че и този филмов фестивал в Пловдив е на път да загине окончателно геройски под безучастните погледи на толкова иначе смятащи се за държавно отговорни и приели ценностите на ЕС институции у нас.

Затова пловдивчани с благодарност и надежда вече поредна година пълнят киносалоните на „възкръсналия” си филмов фестивал в своя град - „Златният ритон”, фестивал на документалните филми.

А заедно с това фестивалът върши и своята и още една много добра своя работа - правят се пресконференции на произведените документални филми през годината, които завършват с вдъхнат кураж от показаното от „старите лъвове и лъвици” в родното ни документално кино и разбира се от радващото окото младо попълнение творци!

И ако експертите, както се казва, вадеха и лупи, за да оглеждат кусури по филмите, то за пловдивската публика най-важното на този фестивал е, че вижда състоялото се чудо - България все така прави хубави документални филми и анимация, България не позволи народът ни да остане без творци на документални филми, въпреки четвърт век мътилка и в този духовен „отрасъл”.

За разлика от родната ни естрада, която печално бе натикана в ъгъла от колонизирания от англоезичната песенна продукция радиоефир.

И все така виждаме, зад камерите да застават български, а не непременно чуждоземски оператори и режисьори на чужди продукции, и все така виждаме в тъмните фестивални салони на екраните да се изписват все повече имена на български творци и от младата смяна…

Големият въпрос обаче сега е: как сътвореното изкуство от непредалото се на глобалистичен културен геноцид българско документално кино да намира повече реален простор за показ на творбите?

По телевизиите, в киносалоните извън фестивалите през годината?

Както се казва, топката е пак в институциите!

Някои от тях вече споменах заради безхаберието им.

Те, мисля, че се прочуха и по света с това.

С нещо като… хладнокръвни убийства на български филмови фестивали и традиции.

И забележете - лобното място на тези фестивали е Пловдив - бъдната културна столица на Европа! Която се намира в България, нали? Нещо, което май съвсем са забравили националните ни културни институции… и техните високоплатени, по европейски, чиновници…