БЕЗСИЛЕН СЪМ ПРЕД ТЕБЕ, ДОБРОТА…
***
Безсилен съм пред тебе, доброта
на детството, отминало отдавна.
Не различавам ни една черта,
размита в битието ни нетрайно.
Безсилен съм! Но със обратен знак
е времето опашчица подвило…
Над спомените бавно пада сняг.
И струва ми се имам още сила.
***
На Ивайло Диманов
До малкото зверче на мисълта!
До кошницата с миналите тайни!
Безсилен съм пред толкова неща -
пред времето течащо невъзвратно.
Безсилен съм да върна младостта,
обувките й лъскави да зърна.
Да върна острите си сетива,
безсилен съм назад да се обърна.
Безсилен съм пред думата Любов -
белязан от отровната й шпага,
не вярвам в полигамния й зов,
фалшивият й грим не ми допада.
Безсилен съм пред вълчата уста
на силния, пред алчната поквара,
която е разпънала Христа
не за паница лещена попара.
МАЛКО РЕТРО
Младостта ни за пръв път в костюми
дефилираше вече по „Паркова”!
Ние бяхме безспорно най-умните
и със сигурност - най-шикарни!
Бяхме шеметни, бяхме чудесни
в незаспиващия квартал
и със битълсовите песни
го влудявахме - цял.
Нямам никакви притеснения -
колко дълго така сме празнували.
Но обидно - това явление
помнят само най-градските улици.
Нося цяло кашонче спомени,
със канап ще го стегна здраво…
Липсват ръбовете на панталона ми,
но с ютията ще ги оправя.
***
И да го въртиме, и да го сучиме,
една кожа щавим в толкова пот.
Ние - най-великолепните чучела.
Както е казано, най-съвършената форма живот.
Но защо все си мислим, че ще стигнем далече.
Блъскаме лакти. Периме сетива.
Нали уж знаем колко кратко ще бъдем човеци
и колко дълго - трева.
Но така е със всичко родено под Слънцето,
а може би и под Млечния път.
От плацентата до онова потъване
във реката на Нищото - там отвъд.
***
Трябваше да обърнем хастара
на този живот -
дано опаката страна светне по-хубава,
но се оказа обръщана вече,
протрита, захабена от пот,
а кроячите хитри…
и глупави.
НА ЖЕНА МИ
Когато се завръщам вечер
във къщи, грохнал като кон,
и вместо нежен - начумерен
мълча и не издавам стон.
Не ме нарочвай, че съм сприхав,
това спонтанно го открих,
че щом парите не достигат,
човекът става зъл и тих,
преди внезапно да избухне
като барута на кибрит.
И ето го скандала лумнал,
и ето - някой е убит.
Война като семейна драма,
семейна драма и война!
Една спасителна пижама
и хъркане, и тишина.
Но във съня си се прекръствам
и както в Ханчевия стих -
с една целувка вместо пръстен
най-малкия ти пръст покрих.
ЦЕНАТА НА ДУМИТЕ
И защото така си отива
покрай нас времето, и си вали,
пишем стихове, щом ни жулне коприва,
щом от нещо малко ни заболи.
Но аз вярвам на оня дето гризе молива
цяла нощ,
и не слага върху хартията нито ред.
Казват,
стяга го шапката и го смятат за болен,
и много малко вярват, че е поет.
Той ще ни каже само три изречения
не дотам сресани и не знам
колко тежки от ум,
но думите им ще преминат през вените
и ще заседнат в челата ни - като куршум.
***
Нещо ме перна под лявата плешка
и за малко да кажа „ сбогом, Живот”.
Като всички и аз съм грешен -
ядох и пих отровен плод.
Все пак поклон, Ваше Сиятелство,
че не ме сложихте в квартира един на два.
Ще полудувам с малкото мои приятели.
Ще пошумя малко преди това.
Ще си допия в дълбоката мъжка кръчма,
като човек дето никой не го брои.
Знам, за повечето бях отлъчен.
Нито име направих. Нито пари.
Шибай с камшика за изтезание -
девет волски жили - по голия гръб.
Аз все още съм Ви признателен
и на никого нямам зъб.
Но за мен - щом удари камбаната,
не пишете в тефтера всяка вина.
Нека всичко така да остане.
Малко сянка. И светлина…
МУЗА
Пак спонтанното чувство - на прага е!
Впрочем каза ли някой „да”?
Най-прекрасното русо създание
е открехнало тая врата.
Между мъркането на хладилника
и издутия чайник от грях -
плъзна сянката й невидима,
но и в тъмното я познах.
Дълго стъпвах след нея на пръсти,
хвърлих чехлите някъде в ъгъла.
И сърцето ми блъска до пръсване
като юноша неведнъж лъган.
Беше пламенно съвокупление -
тя се вплете във мене така,
че до утрото пих в изумление
от димящата й ръка.
И понеже нали бе крилата,
тя така неочаквано литна,
че дали бе косата й златна,
все се питам! И още се питам…
ЗМИЙСКА КОЖА
Сега, когато спомена дори не ме тревожи,
се питам за какво ми е онази змийска кожа.
Не съм разбирал намека,
че вече ти омръзваше,
и тялото от люспите
на ленти се изплъзваше.
Но още помня в тъмното косите ти зелени
как светеха, пълзяха, на лимби разпилени!
Очите ти, забодени във мрака, бяха сини,
не знам кого си виждала през мене,
без да мигнеш.
Дали защото малко ревнувах от морето,
ти вече беше сянка, пътуваща към трети.
Но няма да забравя тогава на перона,
топеше се лицето ти, почти като икона.
Пищеше влака, който се гърчеше на север,
и зъзнех във корема му,
загърнат в топла дреха.
И повече не мернах червената ти шапка,
валеше дъжд противно,
на едри бавни капки.
Донесох за очите ти най-фината спирала,
но беше си отишла ти, ти вече бе умряла.
И падна любовта ми на времето под ножа,
но може би виновна е оная змийска кожа.
ХОМО САПИЕНС
Февруари е цар на инфарктите
не по принцип,
но е тревожен,
а комините - тънки кратери
бълват сажди - не искри божии.
И в една вцепеняваща визия
на висулките
цялото войнство -
над первази и над корнизи
с бели шпаги надвисва - бойно.
Ала точно отдолу във стаите
зад панели от сандвичов тип -
най-спокойно
един хомо сапиенс
пие чай и лекарство за грип.
Този, същият, няма предчувствия
и не вижда във времето враг.
Той пердетата бавно ще спусне,
безразличен към
някакъв сняг -
ще заспи до ребрата на парното
и до нечие друго ребро…
И така продължава
навярно
анонимно - човешкия род.
***
Не, не успях да ви напиша
щастливи, светли редове
във двете мои малки книжки
с по трийсетина стихове.
Там няма дума за целувки
и няма шепот на листа,
с крила не пърхат пеперудки
над ароматните цветя.
Но наведе ли се ухото,
което има слух в нощта,
ще чуе Тихата пехота
на непонятните неща.
И не със ритъм барабанен
ще възвести на нечий ум,
че знае скритите му тайни,
кодирани в сърдечен шум.
Ако с това го провокира,
подобно бухал във нощта,
Тя вече дълго, без да спира
ще обикаля в мисълта.
МОМИЧЕТО С ЧЕРВЕНИТЕ КОСИ
Там в Париж… И в Париж.
Там градът беше млад.
Там на пейката. В Тюйлери.
Стар бях аз. Стар бе оня площад.
До червените твои коси.
Как ме гледаше ти. Как те гледах и аз.
И изрекох неволно „мерси.”
Май…
течеше край нас.
И по твойте коси.
По червените твои коси…
И изригваше дъх на зелена липа.
И над Лувъра и над д’Орсе.
Не разбирах града. Не усещах града…
Само тези червени коси.
И когато дъжда. Оня пролетен дъжд
Над Париж отведнъж заструи.
Тръгнах горд като мъж… Със походка на мъж…
След червените твои коси.
И блестеше Конкорд. И преливаше цвят.
Както може Конкорд да блести!
И топеше дъжда… Всичко… Целият свят…
И червените твои коси!
