Анита Коларова

В една августовска вeчер някакъв верен фен на световноизвестния писател Георги Господинов възнегодува по БНР, че в Германия в нито една книжарница нямало обособен ъгъл за любимия му автор. Тази нежна пишеща душа, чието име не запомних, недоумяваше как е възможно подобно опущение! Пак по БНР чух, че най-четеният писател в софийските летни читални бил… Георги Господинов! От толкова хвалби байгън. Сякаш съм преяла с турска баклава. По всички възможни начини този автор влиза в личното ми пространство. Имам право да се защитя.

Оказа се, че най-новата книга на Господинов “Невидимите кризи”, есета и истории, второ издание на “Жанет 45″, 2014 г. с всичките й кризи като, най-общо казано, “изчерпване залежите от смисъл” (по автора), преповтаря доста теми от предишните му книги, като например темата за черешовото топче.

Неприязненото отношение, иронията и подигравките към историята ни, езика, народното творчество и класиците ни (”Черешата на един народ”) ме наведоха на размисли за отношението на други български писатели към черешовото дърво. Сравнението идва съвсем естествено:

Как е при Иван Вазов? “Пиянството на един народ”. Чорбаджи Марко дава черешата си за направата на топ. Иван Вазов описва батареята на Зли дол с участието на един исполин, когото зоват Боримечката. Исторически момент! Следва генералната репетиция, изпробването на топа - пълно фиаско, съпроводено от тъжно - ироничната усмивка на Вазов. Така е в “Под игото”.

Георги Господинов глътва “черешовата” тема като крокодил с ненаситно гърло. За щедро разхваления поет с хищна “творческа” паст тази тема е сладка и благодатна - дава възможност за безцеремонно интерпретиране от ярки антибългарски и либерално-демократични позиции.

Зер тъй подхожда на един европейски писател, често пращан в творчески командировки из чужбина. Приятни неща са те! Той предъвква темата за черешата с присмех почти чeтвърт век с отдадеността на литературен калфа, хванат за пеша на господаря си. Тя е една от многото “невидими кризи”, на която искам да се спра.

Какъв е дертът на Г. Господинов? Прочитът на “Под игото” е важен момент от детството на Господинов, което е свързано с несбъднат блян. А този блян е… едно шоколадово яйце. Шоколадово яйце! Какъв копнеж по него, какви въздишки и лиги! Мечта като далечната Проксима, като Хималаите с Еверест, като космонавтско излитане! Социализмът е толкова жестоко време, че едва на 23 г. постпуберитетът Господинов осъществил мечтата си: купил яйцето.

Казал на продавачката, без да го пита, че е за детето на приятели, скрил се в квартирата си и дори се заключил, и си го изял сладко-сладко. Защото “прекрасните” неща, ни каза писателят, като това шоколадово яйце, превърнато в цел на живота, отвън, под станиола - напукано, отвътре - кухо, са съществували в тъпата социалистическа България само за децата на “червената буржоазия” - досещаме се накъде бие авторът. По-вярно - за тексимаджиите без задължителна партийна принадлежност.

Но когато е писал тези свои “откровения”, целящи да извикат съчувствени сълзи към “онеправданите” като него, Господинов би могъл да си спомни не едно стихотворение на пролетарския бард Христо Смирненски и особено “Покупки за празниците” (съвременна балада). Там нещата са далеч по-драматични, защото има в изобилие “безброй жадувани неща” в буржоазна България: дрешки, играчки, плодове, недостъпни за бедните деца:

- Виж, татенце, татенце, тез карамели!
- Да влезем да вземем и ние от тех!
- Не струват те, синко. Виж семчици бели -
хем същите, дето и вчера ти взех!

Но как да си спомни за Смирненски Георги Господинов, този поет “не е от европейски мащаб” и отдавна е забравен от конюнктурната български критика, която изготви нови задължителни условия за стойностни и нестойностни писатели и далеч надмина по “взискателност” и нормативи доктринерските постулати на соцреализма.

А дали писателят постмодернист, когато е разказвал своята трогателна история за киндер-шоколадчето при соца, поне е чувал нещо за децата на България след Втората световна война? Когато страната ни плащаше репарации! Тогава те не знаеха какво е електричество, някои бяха загубили бащите си и братята си на фронта, празните им стомаси се късаха от глад, в спомените им живееха бомбардирана София и България.

Бяха тичали нощем в скривалищата, бяха съвременници на атомната бомба над Хирошима и Нагасаки и живееха със своите истински кризи, глад и страх от нова война. Лъжицата противно рибено масло, насила изливано в гърлата им, беше тяхното ш о к о л а д о в о яйце. С него оцеляха в следвоенния глад. За богатите се намираше всичко на черна борса.

Та, като изброява нямането ни при соца (вече до смърт втръсналите банани, портокали, тоалетна хартия и киндер шоколадови яйца), Господинов чувствително преиграва.

В книгата си “Аз живях социализма.171 лични истории” 2006, “Инвентарна книга на социализма” 2006, в съавторство с бившата журналистка от “Свободна Европа” Диана Иванова) Г. Г. по принцип не пише за чудовищните години на “пазарната икономика” след 10 ноември, 1989 г., за невиждания хаос и деморализация, за изгубените морални ценности.

Щях да му повярвам, ако бе разказал откровено как в наше време ощетените от вечния преход юноши (а те са по-голямата част от подрастващите у нас) се тръшкат пред ошашавените си родители за последна мода смартфони или маркови дънки, притежавани от децата на банкери, политици или просто богаташи с дебели портфейли. Пропаст, значително по-голяма, ярко социално неравенство, връщане, но на ново равнище, към времето на Смирненски. Времето на “Двата свята”.

За което ни подготвяха с поетичните средства на “нежната революция”: съмнителна литература и касово изкуство “висящо кафе”, благотворителност, подмяна на думата клошар с “градски номад”, легализиране на хомосексуализма, за да не се види българинът “под коноп и лен” (по Иван Динков), а нацията ни драстично да намалее в нечия угода. И още, и още…От история в история, темата за “недостъпното” шоколадово яйце се преплита с историческото черешовото топче.

Г. Г. откровено се гаври със символа на Априлското въстание! Старае се, защото писанията му ще се четат в чужбина. Почва отдалече. Надълго и нашироко разказва как обиколил цяла София за книжен рафт, а се натъкнал на какви ли не черешови топчета, които дори не били черешови, а чамови, на всичко отгоре лакирани. Сувенирни предмети - за тирбушони, ключодържатели и т.н. С други думи народът ни произвел кич от светините си! Случва се.

Сякаш французите нямат кич - Айфеловата кула с термометър, например. За чуждите сувенири той пише с преклонение, защото са чужди. И следват генерални умозаключения: “всяка череша е несъстояло се топче и всяко топче - несъстояла се череша”. Крещящо антибългарска и антиисторическа авторова сентенция, която, на всичко отгоре, е и невярна. Кипнало желание да омаскариш, да очерниш българското. И кой знае защо, Господинов признава, че след като прочел “Под игото”, страшно се канел на всяка срещната череша. Навярно с желание да я смачка, за да не го “смачка” тя.

В другия вариант българската череша не само че не е смазана и окарикатурена като в откровените лъжи на Господинов, а е и най-блестящо защитена и извисена чрез блестящото поетично въображение и талант на поета Ивайло Балабанов. Ще оставя читателите сами, без моя коментар, да се насладят на стихотворението. Ето го:

ЯВЛЕНИЕ ПО ЧЕРЕШОВО ВРЕМЕ

                       На Матей Шопкин

Зелените черешови гори
се разцветиха в дъжд и в дъжд узряха.
Завърза плод и сухото дори,
но всички плодове червиви бяха.
И по пазарищата плъзна слух,
че във градините видели вещица,
че някакъв си зъл дървесен дух
суши до корен болните череши.
Тогава трепна посред нощ Балкана,
яви се буря, тъмно затрещя
и Боримечката от гроба стана,
и който имаше очи - видя,
че той отпред на облака седеше,
че кръстом Българско кръстоса той
и болните череши коренеше
с небесен огън, вятър и порой.
До заранта градините ошета,
по слънце влезе в стария си гроб…
Останаха най-здравите дървета:
хем за череши годни, хем за топ.
                         Ивайло Балабанов

Поетът е нарисувал пороищата на либерално-демократичното ни време след десети ноември. Изредил е последиците от това болно и отровено време, но е запазил оптимизма си!

А ето и едно много важно признание на Г. Господинов в “Невидимите кризи”, ИК Жанет 45. То ще ни даде допълнителна информация за “творчеството” на разхваления до небесата от неолибералната критика литератор:

“Получих задачата по телефона. Обаждането идваше от Виена, този стар конспиративен център. Беше маскирано като небрежно подхвърлено предложение да се разходя из някогашния Източен Берлин и да събера малко следи от социализма. Секретният ми доклад следваше да бъде кодиран като невинен “литературен репортаж…” (”Следи от призраци в Берлин”).

Славата е право пропорционална на услугите. Това вече сме го виждали и преди Георги Господинов.