Анита Коларова

Намереният от Деян Енев шедьовър, лежал на дъното в кашона на една пишман „антикварка”, не е случайно откритие, тъй както не е случайно и намирането от археолози през 1971 г. най-голямо у нас и трето в света златно съкровище от 835 броя, сечени от 10 императори и императрици, лежало в Абритус /до Разград/ на педя от повърхността.

Скоро бях там, мерих с педя 45 см. газена векове от човешките нозе земя. И си виках: хиляди са минавали върху него, векове е лежало, как тъй някой иманяр не го изрови? Може би Заводът за антибиотици го е съхранявал с тежестта си? Не, не, което трябва да се намери, ще се намери!

Романът е магнит, високо художествено произведение и гордост за българската литература. Написан на един дъх, отпървом той те кара да се прехласваш в поезията на лексиката, обогатена с турски, еврейски и всякакви местни архаизми, но най-вече в мекотата на родопските говори, омайващи с ширинето си като „Излел е Делю хайдутин”.

Но самобитното слово и гениалната четка не биха имали никаква стойност, ако не беше дълбоката мъдрост на автора, неговата искреност и свобода в изобразяваните събития, с въпросите - мост, хвърлен чрез текста към действителността и, може би, към бъдещето. Ако го има!

Много мастило се изписа за автора - за трудния му живот, за репресирането му поради „грехове”. Четох няколко интервюта на Деян Енев, публикувани в пресата, в „Словото днес”, четох и есеистичния спомен на Борислав Владиков, приятел на Георги Божинов /пак в „Словото днес”/. Но не можах да открия нито едно истинско литературно-критично и вглъбено проникване в тъканта на романа, в значимия сюжет, в неговия патос, в трагическата съдба на героите от Родопите.

Възможно е да съм пропуснала, човек не може всичко да прочете.

А такъв прочит ни е нужен, защото читателят не може да не забележи, че Г. Божинов, въпреки някои свои неизяснени напълно идеи за помаците и българското им потекло, както и за башибозука*, е писател от висока класа.

С книгата си той ясно е „видял” това, което днес ние, потресени, виждаме, в бледата си надежда на хора и родители и в дълбокото си отчаяние след падането на Берлинската стена и настъпилият световен хаос, че още по-страшно се задава.

Защото, на фона на тъжния край на Априлското въстание, всяка страница ни напомня времето, в което живеем, време на безкрайни войни, етнически прочиствания, религиозни сблъсъци, отвличания, потисничество на силни народи върху слаби, нещо, което отдавна би трябвало да е заличено в историческото развитие, но не е, миграционни процеси по сценарий, краен ислямизъм, джихад….

Потресен от видяното в Жежла, Калуньо тръгва при мъдрия старец Тодор Влаа - да го пита „Отде тръгва лудостта на тоя свят и има ли край”. Но не намира отговор. Защото Тодор Влаа, мъдрият българин, е там, където са останалите от зверски опожареното български село, в камарата овъглени трупове.

Широко скроен, помак с мохамеданска вяра, с минало и род, с благодарна обич към корените си, в Калуньо има всичко, което има в планината: и връх, и пропаст, и слънце, и сянка, и нежност, и жестокост, и близост, и далечина…

Изсечен като планинска скала, красив като орел, дълбок и непроницаем като планинско усое, не случайно в първите страници на романа Калуньо е напълно отдалечен от политически изкушения и страстно привързан към Костанда, страст, пламнала изведнъж изпървом като начална похот на здрав мъж към зряла жена, за да намери своето развитие, превръщаща се постепенно в грешен и свят огън към Малката, който изгаря и пречиства. Малката - българското потурчено момиче, което той спасява с цената на живота си.

Мирната нагласа на Калуньо е заложена в строежа на сараи за чудо и приказ, защото мирният живот за него е всичко и тъй повелява Аллах.

За раслия на воля в магическата планина Родопа Калуньо най-хубавият мирис на света е „мирисът на прясно отрязана сочна трева”. И колко велики помисли хлуят в душата на косача, който върти косата с майсторството на музикант от световните сцени, когато гледа наболата трева: не е за коса още, „но соковете вече играеха в нея и пускаха мирис на зелено”.

„ Ето, - каза си Калуньо, - може да има войни и размирици, може свет да гине.А трева винаги ще расте. Всяка пролет ще покарва наново, и като избуи за коса - косата винаги ще тръгва из нея. А с човеците… не е ли тъй и с човеците? Подрастват, избуят, после мине някоя коса и ги повали. И след туй покарват други: за да чакат и те косата си.” Тази точна и безмилостна философия е на Калуньо, индивидуалист и практик.

Богат с дивото и питомното в планината, с непокътнатостта и нежността в очите на любимата, с плача на улулицата, той е голям в миролюбието си. И страни от конфликтите, които вече са се задълбочили: „Искаше му се да се приюти в някакъв тих и ласкав зелен кът”. И наистина стои настрана. Прави се, че не забелязва вихъра, който се вихри на няколко лакти от „царството” му.

Калуньо изповядва чуждо етническо съзнание /ние сме по-различни от кяурите/, с вярата в Аллах, на принципа, че „кога се омешат чужди капи, ние кютим настрана…”. Но идва времето, когато този принцип не работи.

И става ясно, че историческата истина е друга - животът те принуждава да се вгледаш в него по-внимателно и да разбереш, че стоенето настрана, пасивността също е действие - помощ на злото. И той тръгва сам към горящото село „тръпен и настръхнал, тръповен”, гради словото Георги Божинов и сърцето му бие лудо в подготовката на всеки следващ епизод.

Напрежението расте. Калуньо бърза вече, той разбира, че там става нещо: „Няма да чака. Ще гази направо.”

Развитието, преобръщането в душата на Калуньо настъпват естествено при срещата му с виещата майка, чиито деца са посечени, с пламналото гяурско село. Сърцето му е готово да помага на оцелелите и да мъсти на виновниците.

Но това не става изведнъж, колебанията са вътре в него: „И пак, като преди, да бяга назад”! - това са помисли на слаб човек.

Но Калуньо не е слаб. Действителността го води до нови заключения: „Не може да се живее мирно в размирното”. Размирното, което стои като дигнат нож над врата”. Или: „Има страшни човеци на тоя свет, момче. Но срещу тех трябва да се изправят още по-страшни, за да ги довършат”.

Четеш книгата и се сепваш. Светът има нужда от истински избавител, а не от рогати лъжи, европейски покер, германски алтруизъм, зареден с коварство, и пълен с отрова Нов ред.

Още тогава се е очертавал пътят на полуделия свят.

Днес тъмни сили го моделират по свой вкус. Не са свършили мъките на този свят с изгарянето на с. Жежла /Батак/. Милиони нозе газят погранична кал тук и там, бременни жени умират по пътя, човешки души потъват в препълнени лодки и кораби в алчната паст на Средиземно море, каналджии щракват капани и задушават жадни за въздух дробове, християнски деца биват масово разстрелвани в САЩ заради религията си, или бити в германски училища от деца на бежанци, защото носят името на Исус Христос - Кристиян.

Една зловеща машина, наречена ИД, изравнява със земята творения на човешкия гений, изтезава и убива без съд и присъда. И човечеството трепери и слуша разнопосочни мнения, довели го до лудост!

Божинов задава сложни въпроси: За Доброто, за Мира?

Но какво е „Мир с гладка повърхност и мътни, невидими, неведоми недра”?

Чрез Калуньо говори Божинов. Той вижда наивността „Да мислиш, че истината е сила”. И заключава, пълен с трагизъм: „Силата е истина. Ножът е истина. Властта е истина”. В днешния полудял свят?

Защото, допуска Божинов, Светът „просто иска да бъде размирен”. Това е най-страшното. Знаем точния адрес на тези, които искат светът да бъде размирен!

Трескаво мисли Калуньо по въпросите на битието си: „Дълбок е светът. А ти искаш да стигнеш до дъното му и да го обърнеш като овче шкембе и да го промиеш, за да го разбереш. Дълбок е светът и човек може да се удави в дълбокото”.

Пророчествата на Г.Божинов днес звучат убийствено жестоко: „Ето го, задава се Злото, тъмно и зловещо, настръхнало, с бодли. Иде насам. Да му легне ли, да се престори на умрял, за да го омилостиви. Или да се изправи и да го пресрещне със Зло, с още по-голямо от него?

А нема ли опасност по-силното Зло, след като смачка Злото - да заеме неговото място и да стане постоянно Зло?
Задача с много неизвестни за човек, тръгнал да брани онеправданите българи в името на справедливостта. Но безсилен пред една империя!

Дори, когато след смъртта на Калуньо, погребан между Костанда и Малката, някой слага кръст на гроба му, намират се хора да изтръгнат кръста. Заблудата, че помаците не са българи, и днес ревностно се пази от тайни и явни емисари. И днес не е мирно в Източните Родопи.

Тежък крайъгълен камък е този роман за литературната критика, която отново се прави, че не го забелязва.

От романа запомних и нещо много оптимистично: „Човек може всичко и няма да умре, докато не го направи.”

—————————–

*Г. Божинов се заблуждава, че нашествието срещу българите е от мирни турци, посегнали от немотия и алчност към чуждия имот, а не от башибозук.