Денчо Владимиров

ЕВРОПА - НОВАТА АТЛАНТИДА???

През последните години, както всички видяхме, по времето на президентстванията на носителя на Нобеловата награда за мир господин Барак Обама, се случиха поредица кръвопролитни пролети в Африка, Близкия изток, Азия, Украйна.
Помним, опитаха стратезите на глобалното прекрояване на държави и народи по планетата да организират и грузинска кавказка пролет преди години, ама удариха на камък и техният човек Саакашвили в края на краищата започна от притеснение да си дъвче вратовръзката. Сигурно си е купил нова вратовръзка, защото от сдъвкана веднъж вече вратовръзка не става - както би забелязал всеки от мъжете, носещи врътовръзки по света..
И какво се случи още, освен сдъвканата вратовръзка на сегашния губернатор на шоколадовия крал Порошенко в Одеса?
Ако някога Атлантида си е потънала по волята на предполагаеми космически катаклизми, то сега как да накараш един континент да започне да се тресе и разпада и накрая да потъне т.е. да ти падне под господството? Освен като отдалече, през цял бушуващ океан, и в пълна безопасност „стъжниш” живота на хората другаде по планетата?
Затова трябваше стратезите зад Голямата вода да опитат с нова стратегия. И се сетиха за… популярната игра билярд.
Виждали ли сте как се играе билярд? Удря се една топка с пръчката, тя удря тази, която трябва да падне в дупката и „Ура” се чува от този с пръчката …
Та, организираха се целево на световната билярдна маса игри - трагедии за жителите на Афганистан, Сирия, Либия, Тунис, Ирак, Мали, Египет, Йемен, Сомалия и къде ли още не… В Африка, Близкия изток, в Азия се създадоха с много пари „революционери -опозиционери”, които бяха етикирани дълго време като демократи. Но по едно време, когато главорезите-демократи съвсем се разкриха, започнаха да се сочат вече от авторите на сценария “Билярд” като… терористи -радикали. Но независимо от новото им преетикиране и пушкане от небето от своите създатели, радикалите, бивши демократи за чудо и приказ, вода ненапита, продължават да си вършат старателно възложената им и подкрепена с много зелени пари задача от богатите си спонсори с интереси от Запад и от Африка - да произвеждат “бежанци” и мигранти и насилствено да прогонват населението на съсипани континенти и страни към… задрямалата за надвисналата над главата й опасност дантелена Европа.
И виждаме, и слушаме - милиони бежанци от Африка, Близкия Изток и Азия /засега най-вече оттам/ тръгнаха и продължават да се точат по суша и вода в едно ново трагично преселение на народите към посъвзелия се от войните преди седем десетилетия, но неподготвен за „голямото гости” европейски континент. Що народ се изподави в Средиземно море, що хора измряха от войните и бяха прокудени от домовете си от бившите демократи, днес експерти по масово рязане на човешки глави, изнасилвания и избивания на жени и деца.
И както му е „писано”, по сценария на играчите на зловещия билярд, континентът Европа оцелял и след чудовищни войни, вече в мирно време, започна апокалиптично да се клатушка и пращи под тежестта на организираното му ново велико преселение на народите.
И зейнаха вече по европейския континент пукнатини в демография, икономика, сигурност, разбирателство…
И само четвърт век след зрелищното, с музика събаряне на Берлинската стена, в континента Европа започнаха да се издигат светкавично без музика по държавните граници стотици километри високи огради от бодлива тел.
Ще дойде ред, може би, европейците досущ като древните китайци да започнат да си строят след събарянето на Берлинската стена и велики китайски стени? Едва ли обаче апокалиптичните бодливи огради по границите ще спрат стотиците хиляди бежанци и присламчилите се към с тях хиляди неизвестни здравеняци и бабаити без документи, които обаче някой ден може да се окажат препасани с бомби в метровлакове, гари и летища в дантелена Европа …
Докато под смазваща тежест на „голямото гости” континентът Европа, вземе, че постепенно, метафорично казано, …си потъне!
А тогава вече, то се знае, няма да има никаква конкуренция за постиндианската империя отвъд Голямата вода и нейните най-близки ортаци, - няма да го има ни обърканият вече Европейския съюз, ни еврото му, ни икономиката му, ни волята му да се опъва и казва „НО!”или „НАЙН”.
И пак под формата на някакъв спасителен план кандидатите за пълни властелини на света ще властват над „потъналия континент” и ще се разпореждат в потъналите му столици.
За да остане, като в историята с потъналия континент Атлантида, само легендата за “потъналия” континент Европа….
И после, то се знае, ще дойде ред и на останалите континенти. Не са чак толкова много…
Колко му е да се организира по едно „потъване” и за тях?
Е, всичко ще си е без каквито и да са физически унищожавания на континенти, както е било при Атлантида, без разни огнени дъждове, земетръси, въздействия от комети и небесни сили.
От времето на потъването на индианските цивилизации, все така и днес, се прилага старата изпитана още при неутрализирането на индианските вождове стратегия: редуциране по всякакви начини на коренното континентално население и последващо заграбване на континенталната му територия с всичките й континентални богатства!
Тогава, естествено, континентът ще се смята и за потънал.
Такава ще е съдбата на новите потънали Атлантиди.
Без този път обаче Космосът да има пръст в това.

—————————–

ДОКОГА АВТОРИ ОТ ПРОВИНЦИЯТА ЩЕ „ОПЛОЖДАТ” СТОЛИЧНИ „ГЕНИИ”?

Предизвикана публикация по повод и с допълнение

Беше през средата на лятото, когато написах своя памфлет „НОВАТА АТЛАНТИДА” и го изпратих в един ставащ все по-объркан в идейната си ориентираност столичен вестник.
Памфлетът бе актуален и полезен като споделено прозрение по същината на световните работи. В него развивах своя идея - правех паралел между съдбата на днешна разбунена от объркване по американските свирки Европа с някогашния потънал континент Атлантида. Съжденията ми идваха от това, което се виждаше като картини на сътресения на Стария континент, пъшкащ вече под натиска на организирано от глобалните сценаристи невиждано нашествие от бежански потоци от Африка, Азия, Близкия изток….
Памфлетът ми обаче не излезе, отговор нямаше от столичната редакция. “Явно не са съгласни колегите във вестника с моята теория за потъването на континента Европа, с тази метафора за потъването” - казах си аз. Каква бе изненадата ми обаче, когато тия дни прочетох в същия този не издаващ ни вопъл, ни стон вестник, внезапно обширен материал под заглавие „ПОТЪВАНЕТО НА ЕВРОПА”. Значи метафората ми все пак бе уважена и призната като основателна. Ура! Само че с нея бях оплодил въображението на друг автор от столичния редакционен колектив.
Беше станало очевидно всъщност нещо доста тривиално и банално от столичната журналистическа практика от времето още на социализма. Така, някога в маститите столични партийно правилни редакции ние, провинциалните автори сатирици, изпращахме своите хумористични разкази, фейлетони, които нито виждаха бял свят, нито някой столичен редактор грандоман ни отговаряше за съдбата им. Докато някой ден, закъсал за нови идеи, тамошен журналист, включително и от мастити печатни органи на ЦК на БКП, отиваше снизходително до купа с ръкописи, изпратени от провинцията, преглеждаше го и измъкваше оттам безнаказано и безконтролно идеи за СВОИТЕ нови хумористични шедьоври. А провинциалните автори сатирици „духаха супата” и ако публикуваха творбите си в провинциални редакции, честичко ги обявяваха вече и за плагиати, щото, видите ли, по тази идея вече е бил написал своя шедьовър столичният сатирик Х, оплоден всъщност от провинциалния автор, по-точно от изпратения, но затиснат в купа негов ръкопис на фейлетон, разказ, че и карикатура.
И ето, че така бе станало очевидно и сега в столичния вестник. Моята авторска метафора за потъването на континента Европа бе творчески “уважена” от столичния автор „класик”, в случая оплоден от мен, по-точно от идеята ми за потъването на континента. И така се бе родил безпрепятствено пресен огромен тежък вестникарски чаршаф. А моя милост като автор-сатирик от провинцията бе оставен, както се казва, за кой ли път в биографията си „да духа супата”. И ако реша експериментално отново да им изпратя памфлета си, то веднага може би ще ми отговорят, че не е хубаво да заимствам от утвърдените столични автори.
Слава богу, намират се в България, макар и съвсем рядко, медии, където отношението към автора е на висота, където му се отговаря по човешки, колегиално и където не го използват като донор… на „творчески” идеи за чужди разработки.
Затова реших да разкажа това на читателите на “Литературен свят”, освен, за да ги запозная с този екзотичен случай на столичен медиен тепегьозлък, но и с памфлета си, писан в средата на лятото, но за съжаление останал все така актуален и днес. Защото за какво пишем, ако не посланието ни да достигне до хората?