ВЕЧЕРНЯ
Престоят на малката гара като че ли нямаше край. Никой от пътниците не беше слязъл, в същото това време и никой не се бе качил. Селцето пред мен, види се, малко и запустяло, се гърчеше в юлската мараня. Прашните, били някога червени покриви, чезнеха далече назад.
Губех търпение. Нетърпение се усещаше по улиците и припрените движения на спътниците ми. А те ставаха, сядаха, надничаха от прозорците, слизаха долу, качваха се, плюеха нервно, псуваха. Между лопена, израсъл на воля по перона, се разхождаха, търсеха препитание всякакви домашни животни и птици. Те влизаха и излизаха безпрепятствено от необслужваната гара. Разлая се куче с дълъг до земята език. Някой се извъртя, улучи го с камък и то с квичене се върна обратно в железопътната постройка.
Отдавна минаваше икиндия.
Сепнах се. Тук някъде наоколо трябваше да има манастир. Овесен на прозореца, дълго се взирах, въртях глава във всички посоки.
Далеч зад гърба ми, сякаш господ ме чу, зазвънтяха камбани. Отпърво се чуваха леко, като от стадо овце с провесени на шиите медни чанове. Отпосле звъньт се сля с могъщите звуци на големи камбани. Ударите на камбаните величествено прерязаха смълчаната долина. Това ме накара да се втурна в коридора пред слисаните изпотени лица на пътниците. От подскоците ми вагонът се разлюля като детска играчка.
Взирах с настървени очи от другата страна на вагона.
Пред погледа ми се стелеха безкрайни пожънати и хилави доузряващи ниви. В средата на блесналите под яркото слънце жита стърчаха безброй дървеса, расли безразборно векове наред сред дъхавата природа. Тук-таме окото се галеше в неокосените и на места косени люцерни. Същински тъмнозелени килими.
Далеко-далеко оттатък царевиците, над наклякалите ниско, скупчени нагъсто купи сено се извисяваше като тяхно продължение, трептеше мекият заоблен силует на църква. Погледът ми едва долавяше църквата. Отвред тя бе опасана от ниски, разстлани, покрити с каменни плочи манастирски постройки, от островърхи, забили се чак в небесата кипариси и борове, хвърлили дълги сенки през половината поле. Високо-високо над тях се въртяха ято гълъби, планираха, гмуркаха се, премятаха се, излитаха, кацаха.
Божествените звуци продължаваха да обхождат, да се удрят в близките овални баири.
Слушах, слушах, слушах.
Нямаше жива душа наоколо.
Сякаш всички се бяха втурнали да чуят камбанния звън отблизо, да запалят по някоя свещ на вечерната служба, да се прекръстят на прохлада.
Хрумна ми нещо. Отначало колебливо, но все пак по-забързано и по-забързано започнах да потягам багажа си. За какво ли стоя в този нажежен вагон. Камбанният звън спря така, както се беше понесъл в трептящата жега. Бавно, тържествено - заглъхнаха първом големите камбани. Последва ги приказната мелодия на малките. Локомотивът изсвири. Полюшнаха се, задрънчаха напечените туловища на вагоните.
От колебанието ми вече нямаше помен. Влакът набираше скорост. Нарамих спалния чувал и самара с оскъдните си вещи, хвърлих се безразсъдно в бодливото стърнище.
Лутах се дълго.
Не бе чак дотолкова лесно да изгазя това разбъркано поле. Нямаше път. Не открих и пътечка, която да ме доведе до заветната обител.
Най-сетне. Веднага, щом се измъкнах от лепкавите, режещи листа на царевичака, пред мен просветна с цялото си тайнство смълчаната, обхваната от бъзе и къпинак старина. Пред тежката порта пасеше магаре, затънало в неогазената от човешки крак висока до пояс трева. Магарето предъвкваше мързеливо дълги зелени стръкове. То се обърна, дълго ме гледа, все тъй без да спира да дъвче. През цялото време не преставаше да върти грамадната си глава, да шиба яростно опашка върху гърба си. Добичето така често потръпваше с предните си крака и хълбоците, че мухите там не успяваха дори да се докоснат.
Вече възнамерявах да остана за по-дълго на това място.
Секунда по-късно, след протяжно зловещо скърцане, манастирската порта ме пое в прохладата и пустотата на изпълнен с мистична тишина двор. След ослепителната полска светлина попаднах в друг свят. Обгърна ме сумрак. В сумрака успях да съзра безчет сводове, врати, бездънни, потайни прозорци. Обикаляха ме отвред разкривени чардаци с наклякали по тях с разноцветни оперения гълъби. Наоколо, възкрай дебелите, покрити със синкави лишеи дънери на дърветата се търкаляха разнолики шишарки. Между шишарките едва-едва се прокрадваше излъсканият от стъпките на безброй богомолци калдъръм. Всичко това ми хареса. Ще остана, казах си. Ще порисувам, ще нахвърля някоя скица, може да понапиша нещо в бележника си, заканвах се с въодушевление на себе си.
Въртях се дълго наоколо. Най сетне съзрях приведената фигура на божия служител. Божият човечец с пъшкане се провря под сводестия отвор на задрямалата под сянката на дърветата църква. После дълго затваря вратата подире си, още по-дълго се суетеше, бърникаше безкрай време нещо по нея.
Притекох се на помощ. Изплашеният до припадък поглед на стареца постепенно възвърна наивната си старозаветна доброта. Умората, легнала връз лицето му, не му позволяваше дори да разтегли устни в усмивка. Възрастният човек дишаше тежко, задавено, с хрипове.
Предстоеше да извърша едно добро дело.
Завъртях огромния ключ в бездънния отвор на катинара. Катинарът тежко увисна на църковната порта. В процепите на разсъхналите дъски на вратата съзрях догаряща свещ. Цяла вечност въртях в ръцете си кования ключ. Разглеждах го милиметър по милиметър. Любопитството ми растеше. Разходката ми назад във времето продължи дотогава, докато отдавна ме изтръгна гъгнивият проточен глас на монаха: камбаните отдавна били вече тежки за неговите немощни ръце, за нозете му - твърде високо, затруднявало го даже клепалото. Долових още нещо в манастирската пустош, то с шепот се приплъзваше от посинелите устни на стареца, ала бе тъй неразбираемо и тихо, че колкото и да напрягах въображението си, не успях да му придам смисъл.
Долових някакъв шум.
Когато се обърнах да подам ключа на възрастния човек, той вече се бе свлякъл на най-ниското, най-масивното каменно стъпало на стълбите пред вратата на църквата. Разперил широки овехтели ръкави, старецът гледаше кротко и мъдро света. Изглеждаше тъй, сякаш бе полегнал за мъничко, да отпочине за миг - преди да се надигне: я виж само колко работа го чака!
Тревожното врещене на кози в дъното на двора бе съвсем неочаквано за мен. То ме бе стреснало дотам, че ме беше накарало да обърна поглед натам. Гълъбите, и те заподскачаха един през друг по чардаците. После се изнесоха плътно нагоре между гигантските стволове на дърветата.
Скоро всичко притихна.
